Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (33)

2

Един ден в края на февруари, когато дъждът, който валеше три дни непрекъснато, най-после спря малко преди залез-слънце, когато последните лъчи бяха оцветили облаците с нежнорозов цвят, в дома им се появи Тикако Куримото. Тя донесе чашката с черната глазура.

— Ето, донесох ви скъпата ви чашка — каза Тикако.

Тя я извади от кутията й, повъртя я в ръцете си, още мокри от дъжда, полюбува й се и я постави пред Кикудзи.

— Сега е сезонът да се пие от нея чай. Обърнете внимание на рисунката — това е папрат…

— Донесохте чашката, когато успях да забравя за съществуването й. Нали обещахте да я донесете веднага, същия ден. Вече мислех, че сте размислили.

— Тази чашка е предназначена за ранна пролет, защо трябваше да я нося през зимата? А и не ми се искаше да се разделям с нея, знаех, че няма повече да я видя. Сигурно ще ви прозвучи странно, ако ви кажа, че ми е трудно да се разделя с нея…

Юкико й поднесе обикновен чай.

— Божичко, оку-сан^[1], не е трябвало да се безпокоите! — превзето рече Тикако. — Нали цялата зима сте се справяли сама с домашната работа, без прислуга? Как сте издържи?…

— А ние искахме да поживеем двамата, без чужди хора — отговори Юкико и учуди с откровеността си Кикудзи.

— Ох, извинете ме за глупавия въпрос, получи се малко неудобно! — плесна с ръце Тикако, върху лицето й се четеше пълно разбиране. — Оку-сан, вие сигурно помните тази чашка? Мисля, че с нея са свързани много ваши спомени. Просто не можах да измисля по-добър подарък за вас.

Юкико погледна въпросително към Кикудзи.

— Оку-сан — продължаваше Тикако, — моля ви, седнете по-близо до огнището и по-близко до нас!

— Сега!

Юкико седна до огнището, съвсем близо до Кикудзи. Лактите им почти се докосваха.

Кикудзи едва се сдържаше да не се разсмее и каза:

— Не, не мога да я приема като подарък. Помолих ви да ми я продадете.

— Как не ви е срам, Кикудзи-сан! Нима мислите, че мога да ви продам чашка, получена като подарък от баща ви?! Толкова низко още не съм паднала! — направо заяви Тикако. — Оку-сан, отдавна не съм имала удоволствието да гледам как изпълнявате чайните обреди. Ще ви кажа честно, никоя от моите ученички не прави това с такава грация и благородство като вас. Още не мога да забравя чайната церемони в храма Енкакудзи, когато за първи път поднесохте чай на Кикудзи-сан в тази чашка.

Юкико мълчеше.

— Моля ви, пригответе чай и го поднесете на съпруга си в нея, за да съм сигурна, че не съм я донесла напразно.

— Но ние нямаме никакви принадлежности за чайната церемония — отвърна Юкико, без да вдигне очи.

— Не се притеснявайте!… За това е достатъчна само една четчица.

— Да.

— Моля ви, пазете тази чашка!

— Добре.

Тикако погледна Кикудзи.

— Казвате, че нямате никакви принадлежности, но онзи съд шино сигурно е тук?

— Да, но той служи за ваза — бързо отговори Кикудзи.

Шино, спомена от госпожа Оота, Кикудзи не се реши да продаде. Той се намираше тук, в тяхната нова квартира, но го бяха прибрали в шкафа, сякаш го бяха забравили. Кикудзи почувствува странен трепет, когато Тикако му спомена за него. След това той заедно с Юкико излезе в антрето да изпрати Тикако.

Тя от прага погледна към небето.

— Хубаво, че времето се стопли… А небето… Небето над Токио сякаш отразява светлината на целия град…

С тези думи Тикако се отправи към изхода. Леко приповдигнатото й рамо потрепваше при всяка нейна крачка. Гледайки след нея, Юкико каза:

— „Оку-сан“, та „оку-сан“… Нарочно ли го повтаряше! Неприятно е…

— Да, неприятно е. Сега сигурно ще престане да идва у нас… — Кикудзи постоя още в антрето. — Но за небето тя каза го хубаво — небето над Токио сякаш отразява всичката светлина на града…

Юкико стана, отвори входната врата и погледна към небето. След малко понечи да затвори, но видя, че Кикудзи също гледа и попита:

— Може ли да затворя?

— Да…

— Наистина, че се затопли.

Те се върнаха в столовата. Юкико прибра черната чашка. Кикудзи предложи да се разходят.

Те вървяха през квартал, застроен само с вили. Улицата се изкачваше под наклон. Когато наоколо нямаше никого, Юкико сама взе Кикудзи за ръката. Дланите й бяха загрубели от студената вода, въпреки че тя полагаше грижи за ръцете си.

— Нали ще купите тази чашка и няма да я приемете като подарък? — изведнаж запита тя.

— Да, чашката ще се продаде.

— Аз така и помислих, че Куримото е дошла да я продаде.

— Не. Аз ще я продам на търговеца на чайни сервизи, а получените за нея пари ще дам на Тикако.

— Защо ще я продавате?

— Ти вече чу историята на тази чашка. И днес, и тогава, на чайната церемония в храма Енкакудзи, Тикако каза, че тя й е подарена от баща ми. А по-рано принадлежеше на семейство Оота. Чашка с такава съдба…

— За мен подобни неща не играят никаква роля. Ако чашката наистина е хубава, защо да не я оставите за себе си?

— Чашката несъмнено е много хубава. Затова ми се иска да попадне в добри ръце. Знаещият и добросъвестен търговец ще съумее да се разпореди това да стане така, а за нас тя ще изчезне безследно.

Тези думи от писмото на Фумико неволно се откъснаха сега от устата на Кикудзи. Нали заради Фумико той се стремеше да получи тази чашка от Куримото.

— Тази чашка има своя съдба и свой собствен прекрасен живот. И нека тя продължи своя живот без нас. Наистина, в това „без нас“ ти, Юкико, не влизаш, но… Разбираш ли, красивата и съвършена чашка не може да предизвиква сама по себе си горчиви мисли и лоши чувства и ако някой ги изпитва, за това не е виновна чашата, а спомените. Ние я гледаме с тягостно чувство. Казвам „ние“, но имам предвид едва пет-шест човека. А всъщност в течение на столетия много хора са изпитвали удоволствие при вида й, радвали са й се, пазели са я. Тя е на около четиристотин години, значи времето, в течение на което е била собственост на господин Оота и Куримото, е като сянка на преминаващ облак в сравнение с възрастта й. Затова трябва да премине в ръцете на необременени със спомени ценители. Нека продължава да съхранява красотата си и след нашата смърт.

— Да-а?… Може би не трябва да я продавате, щом толкова се грижите за нея? Впрочем, както решите сам.

— Не ми е жал да се разделя с нея и не я ценя особено. Просто искам да залича нашите нечисти следи. Противно е да я оставим в ръцете на Куримото, въпреки че в чайния павилион на храма Енкакудзи чашката си беше на мястото. Тя играеше собствена роля, независимо от свързаните с нея човешки взаимоотношения.

— Звучи така, сякаш поставяте чашката над човека.

— Може би. Аз не разбирам много от чашки, но тя е била съхранявана в течение на много години от хора, които са били ценители на чайни сервизи. Не мога да я взема и да я счупя… Нека по-добре изчезне безследно…

— А аз бих искала чашката да остане у нас. Като паметна за двама ни вещ — каза Юкико с ясен глас. — Би ми било приятно, ако постепенно откривах нейната красота, която сега не разбирам. А какво е било по-рано — не ме безпокои. Няма ли да съжалявате по-късно, ако я продадете?

— Не! Чашката трябва да изчезне, без да остави следа. Такава е съдбата й.

Произнасяйки думата „съдба“, Кикудзи до болка ясно си спомни образа на Фумико.

След разходката, която продължи около час и половина, те се прибраха в къщи.

Като се канеше да вземе от хибата жар за котацу, Юкико неочаквано стисна ръката на Кикудзи с двете си ръце. Сякаш искаше да му покаже, че едната й длан беше топла, а другата — съвсем студена.

— Да дам ли от бисквитите, които донесе госпожа Куримото?

— Не, не искам.

— Не искате ли?… Освен бисквитите, тя е донесла и черен чай, каза, че от Киото са го изпратили. — В гласа на Юкико нямаше нотки на предубеждение.

Прибирайки в шкафа загърнатата във фурошики чашка, Кикудзи помисли дали заедно с нея не е по-добре да продаде и съда шино, който сега лежеше в шкафа.

Юкико се готвеше да си ляга. Намаза лицето си с крем и извади фибите от прическата си.

— Няма ли да е по-хубаво, ако си подстрижа косата по-късо, как мислите? Само отначало ще се срамувам от голата си шия, докато свикна…

Разчесвайки дългите си разпуснати коси, Юкико за секунда ги вдигна високо и показа как би изглеждала с открита отзад шия. След това тя се доближи до огледалото и дълго три от устните си червилото с парченце марля. Червилото сякаш не се изтриваше.

Те лежаха в тъмнината прегърнати, сгрявайки се с топлината на телата си. Кикудзи постепенно се потапяше в обичайното си състояние на тъга — докога ще продължава да осквернява взаимното им свято съществование. Юкико е чиста и нима нещо може да измърси истинската чистота? Нали чистотата прощава всичко и на всички. Защо да не може да бъде с нея, както с всички?… Подобни мисли, егоистични и спасителни, се блъскаха в главата му.

Юкико заспа и Кикудзи разтвори обятията си. Така не му се искаше да се откъсва от топлината й. Беше много тъжно да се отдръпнеш и да лежиш сам сред студените завивки, измъчван от разкаяние. „Не трябваше да се женя“ — помисли Кикудзи.