Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (21)

2

След като се върнаха в голямата стая, те видяха върху масата албум. Кикудзи го разтвори.

— А-а, снимките на този павилион, а аз се изплаших, помислих, че тук са снимките на всички новобрачни, отсядащи в хотела, в тези стаи.

Той придвижи албума към Юкико.

В началото беше залепен лист с описание историята на павилиона. Чайният павилион „Килия Кангецу“, някога принадлежащ на Кавамура Усо, едоски самурай, беше изцяло пренесен в Йокохама, в парка „Санкей-ен“, където по време на войната беше силно разрушен от пряко попадение на бомба. Покривът рухнал, стените се напукали и се наклонили, подовете пропаднали, с две думи останали само развалини. Разрушеното здание старееше и се съсипваше с всеки изминат ден, но накрая го преместиха цялото в градината на този хотел. При възстановяването му напълно са съхранили предишната му планировка и са използували същия строителен материал. Нововъведение беше само басейнът — нали хотелът се намираше около горещи извори. Върху някои стълбове се виждаха следи от брадви. Сигурно поради недостига на топливо в края на войната жителите на Йокохама са се опитвали да използват дървените части на разрушеното здание за дърва.

— Написано е, че в тази стая е бил Оиши Кураносуке^[1] — каза Юкико, прелиствайки албума.

Всичко беше така, нали Кавамура Усо е бил свой човек в клана Акао. От Кавамура Усо се е запазила още една реликва — т.н. „Кавамура-соба“ — купичка за хранене, наречена от собственика й „Дзангецу“. Бледосинята й глазура на едно място преминаваше в бледожълта. Създаваше се впечатлението за лунен пейзаж на границата между нощта и деня. Затова купичката носеше името „Дзангецу“ — „Луна пред разсъмване“.

В албума имаше няколко снимки на павилиона в парка „Санкей-ен“ до бомбардировката и след нея, по-нататък следваха снимки на подготвителните и възстановителните работи и накрая снимка на тържествената чайна церемония по случаи откриването на павилиона.

Ако „Кангецу“ е бил посещаван от Оиши Кураносуке, значи е бил построен не по-късно от периода Генроку.

— Дървеният стълб, който поддържа стенната ниша в съседната стая, изглежда много стар, запазил се е от ония времена…

Албумът се появи в голямата стая, когато Юкико и Кикудзи са били в малката. Сигурно го бе донесла прислужничката, която затваряше прозорците.

— Няма ли да се преоблечете? — попита Юкико, като започна да прелиства албума отначало.

— А вие?

— Аз съм в кимоно. Докато се къпете, ще разопаковам багажа, ще извадя подаръците и малко бисквити и бонбони.

А банята миришеше на дърво. Басейнът, умивалникът, стените и таванът бяха облицовани с дъски, които бяха съхранили рисунъка на дървесината и меко блестяха с естествения си жълтеникав цвят.

Отдалече долитаха гласовете на прислужничките, които вървяха по дългия коридор.

Когато Кикудзи се върна в стаята, Юкико не беше там.

Масата сега стоеше до стената, ложето беше приготвено. Сигурно Юкико беше излязла в съседната стая, докато прислужничката е подреждала всичко. Гласът й се чу оттам:

— Дали ще може да оставим огъня да гори през нощта?

— Мисля, че може — отговори Кикудзи.

В същия момент влезе Юкико, гледайки само него, сякаш нищо друго не бе в състояние да отвлече вниманието й.

— Удобно ли е?

— Кимоното ли?… — Кикудзи огледа застегнатото си домашно кимоно. — Изкъпете се, водата е много приятна.

— Добре…

Юкико отиде в съседната стая, отвори куфара и започна да изважда някакви вещи. След това разтвори подвижната преграда, която отделяше двете стаи, появи се отново и като постави зад себе си тоалетен несесер, седна и се приведе в поклон, едва докосвайки с пръсти татами. Бузите й пламнаха. Тя стана, свали пръстените от ръцете си, сложи ги върху тоалетката и излезе.

Поклонът беше толкова неочакван, че Кикудзи отначало едва не извика от учудване, а след това изпита умиление, от което без малко не се просълзи.

Той стана и започна да разглежда пръстените на Юкико. Не се докосна до венчалната халка, а взе другия — с мексиканския опал. Седна отново край огнището. От ярката светлина пръстенът върху дланта му заигра с червени, жълти и зелени отблясъци. Блестящите малки точици изглеждаха като излъчващи светлина и изпълнени с радост живи същества. Кикудзи гледаше очарован и за миг забрави всичко около себе си.

На връщане от банята Юкико отново мина в малката стая, намираща се вдясно от главната. От лявата страна имаше още две стаи, обзаведени за чайни церемонии. В стаята отдясно прислужничката беше оставила куфарите им.

Юкико вероятно се бе заела с багажа. След известно време тя каза:

— Може ли да разтворя съвсем преградата, че е някак страшно…

Тя разтвори преградата между малката и голямата стая, където беше Кикудзи. Той си помисли, че на нея наистина може да й е страшно, нали бяха само двама в тези четири стаи, далече от главното здание.

Като погледна през образувания проход, Кикудзи попита:

— Там също ли е чаен павилион?

— Да, кръгло чугунено огнище с дървена рамка… Кръглото огнище…

Прозвуча гласът на Юкико и той забеляза кимоното, което тя сгъваше в съседната стая.

— Бекаси…

— Да… Бекасите са зимни птици, затова ми се искаше такова кимоно…

— С бекаси върху вълните…

— Върху вълните ли?… Само на фона на вълните.

— Струва ми се, че този рисунък се нарича „Бекаси върху вълните вечер“. Спомняте ли си стиховете. „Крилатите бекаси върху вечерните вълни“…

— „Бекаси върху вълните вечер“?… Така ли се казва рисунката? — замислено проговори Юкико.

Кимоното се мярна още веднаж и изчезна.