Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (9)

1

Завърши панахидната седмица и на следващия ден Кикудзи отиде в дома на госпожа Оота.

Той имаше намерение да излезе по-рано от работа — струваше му се, че след работа вече ще бъде късно за посещение — така и не излезе, а стоя до края на работното време, неспокойно се въртя на стола, вълнуваше се и през цялото време сам се убеждаваше, че ето сега ще стане и ще отиде.

Фумико го посрещна в антрето.

Тя направи поклон и застина в тази поза. Пръстите на ръцете й докоснаха пода и изглеждаше, че само така, опряла ръцете си, тя може да овладее треперенето на раменете си. Поглеждайки към Кикудзи, каза:

— Благодаря ви за цветята, които изпратихте вчера.

— Няма нужда да ми благодарите за това.

— Вие изпратихте цветя и аз реших, че няма да дойдете.

— Защо? Нали понякога хората първо изпращат цветята, а след това идват.

— За това не помислих…

— Вчера бях съвсем наблизо, в магазина за цветя, но…

Фумико кимна с разбиране.

— В цветята нямаше визитна картичка със съболезнования, но аз веднага се сетих от кого са.

Кикудзи си спомни вчерашния ден. Той влезе в магазина за цветя, потъна сред тях и се замисли за госпожа Оота.

Смъртта й лежеше като огромна тежест на сърцето му. Но ароматът от цветята беше толкова ефирен и нежен, че собственият му грях в този момент не му се видя толкова тежък.

А и Фумико сега го посрещна някак задушевно.

Тя беше с бяла басмена рокля. Лицето й не беше напудрено и само върху леко напуканите й устни имаше едва забележим слой червило.

— Вчера бях недалеч оттук — повтори Кикудзи, — но помислих, че ще е по-добре да не бързам с посещението.

Фумико се поотмести и покани Кикудзи да влезе. Сигурно тя с усилие сдържаше сълзите си и затова разговаряше, без да мърда, застинала в дълбок поклон. Тя изведнаж почувствува, че ако секунда повече остане в тази поза, наведена почти до пода, няма да се сдържи и ще заплаче.

— Вашите цветя много ме задаваха — каза Фумико, като влезе в стаята след Кикудзи. — Но вие можехте да дойдете и вчера.

— Ако бях дошъл вчера, би било неприятно на роднините ви. Защо трябва да ви разстройвам?

Фумико поклати глава.

— Какво говорите! Отдавна съм престанала да обръщам внимание на подобни неща.

В хола, пред урната с праха, стоеше снимката на госпожа Оота.

А цветята бяха малко… Само тези, които вчера беше изпратил Кикудзи.

Странно… Нима Фумико е оставила само неговите цветя, а другите е изхвърлила или скрила?

Или пък тази седмица е била за нея изпълнена със самота и тъга… Възможно е никой да не е идвал да почете паметта на починалата.

— Това, ако не се лъжа, е интересно шино!

Фумико разбра, че Кикудзи говори за съда, в който бяха поставени цветята.

— Да. Смятам, че подхожда на тези цветя.

— Хубаво шино.

Този съд с изящна цилиндрична форма не беше голям, но цветята — букет от бели рози и карамфили — изглеждаха ефектно в него.

— Мама също понякога слагаше в него цветя, затова и не го продаде. Остави го за себе си.

Кикудзи седна пред урната, запали благовонна пръчица, събра молитвено длани и затвори очи.

Той се каеше за греха си. Но този грях беше сладък и към разкаянието се прибавяше чувството на благодарност към госпожа Оота. Тази благодарност ласкаеше и успокояваше сърцето му.

Защо се беше самоубила? Кое я бе довело до тази задънена улица — съзнанието за вина или любовта? Цяла седмица тези мисли не му даваха покой, но така и не можа да разбере какво я беше подтикнало да го направи.

Сега, наведен над урната с прах и с притворени очи, Кикудзи не виждаше госпожа Оота, но изведнаж осезателно почувствува топлината на тялото й. Тя сякаш се излъчваше от аромата на цветята — сладък и опияняващ. В това, разбира се, имаше нещо странно.

За Кикудзи мъртвата жена вече губеше очертанията си, ликът избледняваше в паметта му, но тя все още беше в него с топлината си и с едва доловима музика.

След като тя почина, Кикудзи не можеше да спи добре. Дори сънотворното, което слагаше в чашката саке^[2], не му помагаше. Постоянно сънуваше и често се събуждаше среднощ. Кошмари не го измъчваха. Напротив, сънищата бяха сладки и чаровни. Той се събуждаше с възторжено усещане и за известно време изпитваше приятна омая и слабост.

За него беше неочаквано и странно това, че мъртвата се явяваше в сънищата му жива и той продължаваше с такава сила да усеща нейните ласки.

Госпожа Оота два пъти се нарече „лоша жена“ и „престъпница“ — в камакурския хотел, където те прекараха нощта и в чайния павилион у дома му. И двата пъти тези думи предизвикаха у самата нея странна реакция — тя плака и трептя от възторг. Сега, седнал пред урната с праха й, Кикудзи мислеше за нея и за себе си: ако причината за смъртта й беше той, значи престъпник е той, а не тя… До него отново долетя гласът на госпожа Оота, която първа заговори за престъпление.

Кикудзи отвори очи.

Зад гърба си чу хлипането на Фумико. Сигурно тя през цялото време се е старала да заглуши риданията си, а сега не бе издържала и им бе дала воля, но почти веднага замлъкна Кикудзи сякаш се беше вкаменил. Без да помръдне, той запита:

— Кога е направена тази снимка?

— Преди пет-шест години. Но беше голяма и се наложи да я увеличат.

— Така ли? Изглежда, че е била направена по време на чайна церемония?

— Ой, как се досетихте!?

На увеличената снимка се виждаха само лицето, шията и горната част от гърдите — до закритата част на кимоното.

— Как се досетихте — повтори Фумико, — че майка ми е снимана по време на чайната церемония?

— Не знам, може би почувствувах…

Очите полупритворени, лицето съсредоточено — веднага се вижда, че е заета с нещо. И въпреки че раменете не се виждат, чувствува се една напрегнатост.

— Мама тук гледа някъде настрани… Сигурно не би трябвало да поставим тази снимка, но мама я обичаше много…

— На мен също ми харесва… Лицето й тук е хубаво, спокойно.

— Да… и все пак тя гледа настрани… Неприятно е. Пред нея се извършва обред, а тя дори и не поглежда към този, който го изпълнява.

— Хм. Може и да сте права.

— Разбира се! Тук тя сякаш се извръща, дори леко е навела глава.

— М-да.

Кикудзи си спомни скромната чайна церемония в навечерието на нейната смърт.

Тогава госпожа Оота наля гореща вода и изведнаж от очите й потекоха сълзи. Те се стичаха по бузите й и падаха върху изпъкналите стени на чайника. Наложи се той сам да се приближи и да си вземе чашката. Сълзите й върху стените на чайника изсъхнаха бързо, преди той да допие чая си. След като той остави чашката си, тя почти падна върху коленете му.

— Знаете ли, че на последните си снимки мама е съвсем слаба и много прилича на мен… — каза Фумико и се запъна. — Срамувах се да поставя най-последната й снимка… Затова й поставих тази, тук тя е по-пълна.

Кикудзи се извърна рязко.

Фумико бързо сведе поглед. Изглежда, през цялото време го бе гледала в гърба.

Крайно време беше Кикудзи да се отдели от урната с праха и да седне с лице към Фумико.

Лесно е да се каже с лице — да се обърне с лице. А как да намери нужните думи, за да може тя да му прости?

Съдът, в който бяха сложени цветята, се оказа спасително островче. Кикудзи леко се извърна и опрял се с една ръка на татами, се зае внимателно да го разглежда. Защо пък да не го разгледа както трябва. Това шино е прекрасна керамична изработка, един от предметите на чайната церемония.

Под бялата глазура се виждаше едва доловима лека розовина. Кикудзи протегна ръка и докосна блестящата повърхност. Тя беше хладна и същевременно от скритата розовина сякаш се излъчваше топлина.

— Хубаво шино, или пък поне на мен така ми се струва. В него има някаква нежност… като… в съня…

Той искаше да каже — „като в спяща жена“, но каза просто „като в съня“.

— Ако това шино ви харесва, позволете ми да ви го подаря като спомен от майка ми.

— Не, не, в никакъв случай!… — Кикудзи смутено погледна към Фумико.

— Моля ви, вземете го. Керамиката наистина е хубава. И на мама би й било приятно.

— Керамиката е хубава, но…

— И мама казваше, че е хубава. Затова й поставих там вашите цветя.

Неочаквано очите на Кикудзи се насълзиха.

— Благодаря ви! Сега не бих могъл да откажа.

— Мама би се радвала…

— Само че аз сигурно няма да го използувам за чайни церемонии, а като ваза.

— Много добре! Мама също поставяше в него цветя.

— Искам да слагам там цветя без повод, а не само за чайни церемонии. Все пак малко е тъжно, когато предметите не се използуват по предназначението си.

— Може би… Но аз също не се увличам по чайни обреди. Няма да се занимавам повече с това.

Сега, след като разговорът бе започнат, за Кикудзи беше вече по-лесно да се отдалечи от урната с праха. Той стана, взе един „дзабутон^[3]“, който беше около нишата и седна на него до изхода, водещ към верандата.

Фумико отново остана зад гърба му, сякаш го съпровождаше във всичките му придвижвания из стаята.

Но сега тя се оказа далеч от мястото, където беше седнал, и на него отново му стана неудобно.

Тя седеше върху голям под. Ръцете й лежаха върху коленете. Изведнаж полусвитите й пръсти се свиха в спазъм. Сигурно искаше да успокои тръпките си.

— Митани-сан, простете на майка ми! — каза Фумико и ниско наведе глава.

Кикудзи се изплаши. Стори му се, че момичето всеки момент може да падне.

— Какво говорите?! Аз трябва да ви моля за прошка, но не мога. Не смея да сторя това, защото за мен няма прошка. Изпитвам такова неудобство и срам, че не знам как се осмелих да дойда у вас. Аз се срамувам! — Върху лицето й се изписа болка. — Толкова ме е срам, че ми идва да потъна в земята.

Лицето й — бледо и без грим, се заля с червенина от, челото до тънката й шия. И Кикудзи видя колко много се беше измъчила тя от всички преживявания и вълнения. А и здравето й не беше особено добро — руменината заливаше бузите й, не беше ярка, а слабо розова, както у малокръвните.

Сърцето му се сви от жалост.

— Фумико, мразите ли ме?

— Да ви мразя? Как можете да помислите такова нещо! Нима мама ви е мразила?

— Не, но тя прие смъртта… и то заради мен, заради мен!

— Не, тя умря, защото искаше да умре. Самата тя го искаше. Така мисля. Цяла седмица тези мисли не ми даваха покой. Седях само и мислих.

— Оттогава съвсем сама ли сте?

— Да, но свикнах. Нали живеехме само двете с мама и аз често оставах сама.

— И… майка ви, единственият ви най-близък човек, умря заради мен.

— Вие нямате нищо общо с това. Тя искаше, да умре, разбирате ли, искаше! Защо вие на всяка цена искате да се смятат виновен за нейната смърт? Ако има някой виновен, то аз съм виновна повече от вас. И ако трябва да ненавиждам някого, то това чувство мога да изпитвам само към себе си… Но, струва ми се, че така не трябва да се мисли… Не трябва някой да бъде набеден за смъртта й. Това хвърля сянка върху мама. Петни паметта й. Късното разкаяние, чувството за отговорност, преценката на своите постъпки — всичко е безсмислено. В дадения случай не води до нищо. Тя умря, а ние сме тези, които живеем. Защо да струпваме такъв товар на душата на покойната?

— Може би в това сте права. Но… ако не се бях срещнал с нея… — Кикудзи не можа да продължи.

— Струва ми се, че на мъртвите им е нужно само едно — да им простят. Кой знае, може би тя е умряла само за да получи прошка. Вие ще й простите ли?

Фумико рязко стана и излезе от стаята.

А Кикудзи се замисли върху значението на това, което тя каза и изведнаж видя всичко в нова светлина. „Умряла, за да бъде простена“… Значи, ние, живите, сме длъжни да облекчим страданията на тези, които вече са починали?…

Умрял е човек. Останалите живи или осъждат мъртвите, или страдат и се разкайват. И в единия, и в другия случай има нещо изкуствено, нещо лицемерно. А на мъртвите им е все едно. Тях не ги интересува нашият морал. Погледът му отново се спря върху снимката на госпожа Оота.