Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (29)

5

В градчето Такеда,

23 октомври.

Пристигнах в родния град на баща ми. Вече се стъмваше, когато аз влязох през тунел, прокопан в огромна скала, в Такеда.

От горещите извори Хокеин се спуснах надолу по платото Кудзю, а от градчето Кудзю до Такеда е около петнадесет минути с автобус.

Отседнах в дома на чичо. В същия този дом, където се е родил баща ми. Интересно ми беше да видя дома, в който се е родил той. Пътувах насам със смесени чувства — сякаш към чужд и в същото време към роден град. А като видях чичо, толкова много приличащ на татко, веднага ясно си спомних лицето му — за първи път през последните десет години и на мен, бездомната, ми се стори, че и аз имам дом.

Чичо се учуди, като разбра, че от Бепу съм се добрала до Такеда през Кудзю. Сигурно си е помислил: смело момиче, не се е уплашила да пътешествува сама по планините и да нощува в хотелите при горещите извори. Искаше ми се да видя тези планини и все пак тръгнах към Такеда не без колебания.

След смъртта на баща ми ние се отдалечихме от роднините му, мама се чувствуваше виновна и не смееше да ги погледне в очите.

— Защо не изпрати телеграма от парахода? Щях да дойда в Бепу да те посрещна. Оттук не е много далече — каза чичо.

Написах на чичо писмо, че искам да дойда, но за телеграма не помислих — не ни бяха такива отношенията, за да го безпокоя постоянно.

— На колко години беше, когато почина баща ти?

— На десет.

— Десет, казваш… — Чичо ми ме погледна внимателно. — Знаеш ли, че много приличаш на майка си. Не съм я виждал толкова често, но след като те видях, веднага си я спомних. Впрочем приличаш и на баща си. Ето ушите ти например приличат. Да, да, брат ми и всички ние, останалите, имаме такива уши.

— А пък аз веднага си спомних татко, като ви видях.

— М-да.

— Поисках да ви видя, преди да почна работа. А то след това няма да ми е до пътешествия.

Нарочно казах това. Не исках чичо да помисли, че съм дошла при него да поплача и да поискам съвет как да живея по-нататък сама. Роднините ни не ми изказаха съболезнованията си, когато умря мама. Наистина от Кюсю те все едно не биха успели за погребението, пък и погребението беше малко необичайно, тайно като че ли исках само едно — да посетя родните места на баща си, да си спомня за него, обикновения, душевно здрав човек, да премина към тези спомени след болезнените приличащи на ярем спомени за майка ми. И все пак имаше нещо печално в моето пристигане — така се крие беглец в неизвестно никому скривалище.

Днес сутринта малко се успах в Хокеин.

— Добро утро! — ме поздрави стопанката на хотела и започва да се извинява за децата. Те отрано вдигали шум долу — помислила, че са ми попречили да спя. А аз съм спала дълбоко и нищо не съм чула. Момиченцето с дръзките очи дойде с баба си в моята стая прислужваше по време на закуската. Баба й ми разказа, че на сутринта паднало в реката от моста, съединяващ главното здание на хотела с крилото му. Височината е доста голяма, около петнадесет сяку^[1], но за щастие детето паднало между три големи камъка. Било на косъм от смъртта — Когато го извадили, то се развикало:

— Олеле, моите гета. Моите гета отплуваха!

След това се разплакало. Утешавайки го, възрастните започнали да го дразнят — ето, ако паднеш още веднъж, тогава… А то:

— Не, повече не искам, жал ми е за рокличката!

На брега върху камъните се сушеше нейното кимоно от тъмносиня касури^[2] и червено елече с рисунки на пеперуди и божур. Червеното елече, топлото утринно слънце. Каква благодат, колко хубаво е да се живее!

На момиченцето много му провървя — паднало бе между три големи камъка в такова тясно пространство, че там едва може да се помести дете. То паднало точно там. Ако е било малко по-вляво или по-надясно, щяло да се убие, или в най-добрия случай — да остане сакато за цял живот. Но сега момиченцето беше забравило всичко. Това е естествено — децата, след като преживеят опасността, повече не мислят за нея. И на мен ми се струваше, че това вече е друго дете, не това, което е паднало.

Не опазих мама, но самата аз останах да живея. Нещо ми помогна да запазя живота си. Вероятно сред човешкото безчестие и грехове има такова спасително място, като тук, между тези камъни, където падна момиченцето. Да, аз продължавам сега да мисля за това и още по-силно се моля за щастието си.

Напускайки Хокеин, погалих момичето по гъстите късо подстригани коси. На душата ми стана по-леко от докосването до главицата на по чудо спасеното дете, сякаш се присъединих към неговото щастие.

Тръгнах по котловината Богацуру, любувайки се на неописуемо красивите склонове на планината Тайсендзан. Богацуру лежи между планините Миматаяма, Тайсендзан, Хейдзигатаке в др. Миматаяма беше обърната към мен с другата си страна.

След това пред погледа ми се откри хижата на дружеството на алпинистите, криеща се зад храстите. Още отпреди ме бяха заинтересували черните петна сред обсипаните със златисто листа склонове на Тайсендзан. Оказа се, че това са рододендрони. Казват, че някои от тези дървета разпростират корените си върху цели шест дзьо. В котловината Богацуру растат много такива дървета, а степната трева тук е учудващо ниска. Казват, че тази сутрин температурата по върховете паднала до нулата, но в Богацуру цареше истинска жега. Изглеждаше като че ли червено-златистите листа помагаха на слънцето да стопли котловината.

Разхождайки се по Богацуру, направих кръг и се върнах назад, по-близо до хотела — оттук е най-удобно да се изкача и преваля Хокодатитоге, от другата страна на който се намира падината Садокутоми. По-нататъшният ми път преминаваше през Набеваридзака, все надолу. Когато излязох на разклонението Кутамивакаре, пред погледа ми се откри гледка към платото Кудзю. Спускайки се по Набеваридзака, вървях по тясна каменна пътечка, минаваща през смесена гора. Тишината се нарушаваше само от шумоленето на опадалите листа под краката ми.

Не срещнах никого и шумът от собствените ми крачки изглеждаше като стъпките на самотата, крачеща по тялото на природата. Върху склоновете на планината Симидзудзан — тя се извива отляво на разклонението Кутамивакаре — пламтяха листата с цялата си буйна красота. Казват, че оттук добре се виждат петте върха Асо, до днес те се скриваха от облаците в само Сомо и Катамуки едва забележимо се очертаваха в мъглата.

Платото Кудзю — това е степ, разпростряла се на двадесет километра и преминаваща при северния склон Асо в ливадите Наминогахара. Планините Кудзю се извисяваха някъде далеч зад гърба ми, техните върхове също бяха обвити в облаци. Навлязох в морето на степна трева — тук тя е много висока почти с човешки ръст, и минавайки пасбището, излязох до градчето Кудзю.

До южния вход в Кудзю има древен будистки храм, полуразрушен, с рядкото название „Икарадзи“ — храм на глигана, елена и вълка. Икарадзи и Хокеин са свещени места с много вековна история. А и самите планини Кудзю се считат свещени. У мен възникна чувството, че сякаш съм вървяла по свещена земя и съм извършила нещо хубаво.

В дома на чичо всички вече спят и аз се чувствувам неудобно да седя до късно и да пиша писмото, както правех в хотела.

Лека нощ!