Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (17)

2

В края на работния ден, когато Кикудзи вече напускаше работа, го повикаха по телефона.

— Аз съм, Фумико — чу той в слушалката тих глас.

— Да.

— Фумико ви се обажда…

— Да, разбрах.

— Извинете, че ви безпокоя на работата ви, но иначе нямаше да успея да ви се извиня…

— Какво се е случило?

— Днес ви написах писмо и съм го пуснала без марка.

— Така ли? Още не съм имал удоволствието да го получа…

— Купих на пощата десет марки, пуснах писмото, а когато се върнах, гледам — всичките марки в мен. Такава разсеяност! Затова и реших да ви позвъня, исках да ви се извиня, преди да получите писмото.

— Не е трябвало да се тревожите за такава дреболия — отговори Кикудзи и помисли, че в писмото тя сигурно съобщава за брака си. — Писмото за нещо радостно ли е?

— Да… Може би заради това бях толкова разсеяна и постоянно се колебаех дали да ви пиша или не. Никога не съм ви писала… Мислих, колебах се, а за марката забравих.

— Извинявайте, а откъде се обаждате?

— От автомат, близо до Токийската гара. Тук за телефона има опашка.

— От автомат ли?… — Кикудзи малко се учуди, но неочаквано каза: — Поздравявам ви!

— Благодаря… Наистина можете да ме поздравите. Но… как разбрахте?

— Куримото ми каза.

— Куримото-сан?! Откъде е могла да научи? Ужасна жена!

— Е, вече сигурно няма да ви се налага да се срещате с нея… — Той направи пауза. — Спомняте ли си, когато говорихме последния път по телефона, се чуваше шум от дъжда?…

— Да, вие казахте тогава… Бях се преместила у приятелката си и също се колебаех дали да ви съобщя. Като сега… Но сега все пак реших да ви се обадя.

— Приятно ми е, когато сама ми съобщавате всичко. Тази новина научих от Куримото и също се колебаех да ви поздравя ли или не.

— Тъжно е да ви смятат за безследно изчезнал… — Гласът й, слаб и заглъхващ, много приличаше на гласа на майка й.

От него сърцето на Кикудзи заби по-силно.

— Въпреки че може би трябваше да изчезна някъде… — Фумико замълча и след кратка пауза добави: — Сега живея в малка неуютна стаичка. Намерих я заедно с работата.

— Така ли?

— Започнах работа в най-голямата горещина и така се изморявам…

— Разбира се, още повече след сватбата…

— Какво? След сватбата ли казахте?…

— Ами да!… Още веднаж приемете поздравленията ми.

— Как не ви е срам!… Що за глупави шеги!

— Но нали се омъжихте?…

— Аз?! Омъжена?…

— Защо, не е ли така?

— Какво говорите?! Нима бих могла да се омъжа сега, в такова състояние?… Наскоро почина майка ми, а аз…

— Да, но…

— Куримото-сан ли ви каза това?

— Да.

— Но защо?… Не разбирам… А вие повярвахте ли, Митани-сан?

Фумико сякаш питаше себе си. На Кикудзи изведнаж му стана леко и весело.

— Фумико-сан, вместо да се измъчваме по телефона, няма ли да е по-хубаво да се срещнем?

— Добре!

— Аз веднага тръгвам за Токийската гара, а вие ме почакайте там!

— Но…

— Ако желаете, може да се срещнем и на друго място.

— Не бих искала да чакам на улицата. Може ли да дойда у вас?

— Разбира се, но дайте да се срещнем някъде и да идем заедно.

— Но все пак ще трябва да ви чакам някъде сама.

— Добре. Аз излизам веднага. Ако пристигнете по-рано от мен, влизайте и се разполагайте!

Фумико ще седне в трамвая от Токийската гара и, разбира се, ще пристигне по-рано от него. Но на Кикудзи се струваше, че те могат да се окажат в един вагон и след като слезе на спирката си, започна да я търси с очи в тълпата.

Фумико беше пристигнала първа.

След като разбра от прислужничката, че тя е в градината, Кикудзи направо от антрето се отправи натам, без да влиза в стаята.

Момичето беше седнало в сянката на олеандъра.

След последното посещение на Тикако прислужничката всяка вечер преди връщането на Кикудзи поливаше градината. Старата водна помпа все още беше в изправност.

Камъкът, върху който седеше Фумико, в подножието си беше още влажен.

Бял олеандър и червен олеандър… В гъстата и тъмна зеленина алените цветове горяха като обедни слънца, а белите излъчваха прохлада.

Леко разлюляващите се цветя очертаваха фигурата на Фумико. Тя също беше бяла — в бяла рокля с тънка синя ивица по края на яката и джобовете.

Лъчите на залязващото слънце се процеждаха през листата зад гърба на Фумико и падаха в краката на Кикудзи.

— Добре дошли!

Кикудзи наистина беше радостен и дори походката му излъчваше това.

Фумико сякаш искаше да го поздрави първа, но не успя и каза:

— Извинете ме, че ви обезпокоих, че ви звъних на работата.

Тя стана, раменете й се свиха, сякаш искаше да се скрие.

Може би й се стори, че Кикудзи ще я хване за ръката, ако остане на мястото си.

— Вие говорихте такива ужасни неща по телефона… И ето че дойдох… да опровергая…

— За омъжването ли става дума? Искрено казано, аз самият много се учудих.

— Кое?

— И едното, и другото. Отначало, че вие сте се омъжили, след това — че не сте имали и намерението… И двата пъти бях учуден.

— Двата пъти?

— Разбира се. Как да не се учудвам…

Кикудзи закрачи по каменните плочки на пътеката, водеща към къщата.

— Елате да влезем в стаята оттук. — Той приседна в края на верандата. — Защо не влязохте без мен?… Преди няколко дни, когато си почивах вечерта тук (току-що се бях върнал от пътешествие), дойде Куримото.

От стаите се дочу гласът на прислужничката. Тя викаше Кикудзи. Сигурно искаше да го пита за вечерята. Той влезе в къщи и скоро се върна, преоблечен в бяло памучно кимоно.

Докато го нямаше, Фумико беше успяла да поосвежи лицето си. Изчаквайки го да седне, тя попита:

— Какво ви каза Куримото-сан?

— Просто каза, че вие, Фумико-сан, сте се омъжили.

— И вие, Митани-сан, повярвахте ли?

— Как няма да повярвам? Кой може да помисли, че това е лъжа?

— И дори не се усъмнихте? — Големите и лъчезарни очи на Фумико се наляха със сълзи. — Нима сега съм в състояние да се омъжа?! Вие смятате, че съм способна на такова нещо? Колко много се измъчихме и изстрадахме с мама… И тези страдания още не са свършили… Много от тези, които ни заобикаляха, се отнасяха добре с нас двете, но не всички. Ние винаги се надявахме, че хората ще ни разберат. Или това е илюзия? Отражението на собствената ви душа в огледалото?

Изглеждаше, че Фумико всеки момент ще се разплаче.

След кратко мълчание Кикудзи каза:

— Фумико-сан, спомняте ли си, че аз ви питах: смятате ли смятате ли, че съм способен да се оженя… В същия ден, когато валя дъждът, спомняте ли си?

— Когато гърмеше?

— Да. А ето днес вие ми задавате аналогичен въпрос.

— Но това не е едно и също.

— Вие тогава няколко пъти повторихте, че аз ще се женя.

— Но това… Между мен и вас, Митани-сан, има огромна разлика — Фумико не сваляше пълните си със сълзи очи от Кикудзи. — Да, да, разликата е огромна.

— В какво толкова се състои?

— Първо, в общественото положение…

— В общественото положение ли?…

— Разбира се. И не само в него. Добре, няма да говорим за общественото положение. Главното е, че имаме съвсем различни съдби. При мен всичко е толкова мрачно и трагично…

— Вие намеквате за тежестта на греха? Ако е така, то първо трябва да говорим за мен.

— Не! — Фумико решително поклати глава и в очите й се появиха сълзи. Те бавно се стекоха по бузите й и капнаха на гърдите й. — Мама пое целия грях върху себе си и умря. Аз не смятам, че това беше грях. Това беше нейната мъка. Така поне ми се струва… Нали грехът винаги остава в човека, а мъката отминава…

Кикудзи наведе очи.

— Защо тогава наричате съдбата си мрачна? Нали с това хвърляте сянка върху смъртта на майка си?

— Сигурно неточно съм се изразила — не че съдбата ми е мрачна, а дълбочината на мъката…

— Но мъката…

Кикудзи искаше да каже, че тя е като в любовта, но не каза нищо.

— Така че разликата между нас е голяма… Нали вие, Митани-сан, имате момиче, за което ще се жените — каза Фумико. — Доколкото разбирам, Юкико-сан е съгласна да се омъжи за вас. Куримото-сан изглежда е смятала, че мама е била пречка за брака ви. И мен е смятала за препятствие за това и е излъгала, че съм се омъжила. Другояче не може да се обясни.

— Но тя каза, че Инамура-сан се е омъжила.

Върху лицето на Фумико се изписа крайно учудване. Но това бе само за миг.

— Не може да бъде… Не вярвам… Не, не, това е лъжа! — Тя рязко поклати глава. — Кога е станало?

— Сватбата на Инамура-сан ли?… Сигурно неотдавна.

— И това е лъжа!

— Тя каза, че и Юкико, и вие — двете сте се омъжили и за това повярвах във вашия брак — каза Кикудзи. — Но що се касае до Юкико, Куримото може да е казала истината. Както и да е — продължи той, — но докато не се убедим дали Куримото е казала истината за Юкико, не ще можем нито да си обясним, нито да разберем шегата й.

— Шега ли?…

— Дайте да се отнесем към това като към шега.

— Но ако не бях ви позвънила днес, щяхте да си мислите, че съм омъжена. Странна шега…

Прислужничката отново повика Кикудзи. Той се върна в ръката с плик.

— Ето го и вашето писмо, Фумико-сан! Това, без марката…!

Усмихвайки се, Кикудзи се зае да разпечатва плика.

— Не, не го четете!

— Защо?

— Не искам. Върнете ми го, моля ви! — без да става, Фумико се наведе към Кикудзи и се протегна за писмото. — Дайте ми го!

Кикудзи бързо скри писмото зад гърба си.

Като се опитваше да го хване с дясната си ръка, Фумико инстинктивно потърси опора с лявата върху коленете на Кикудзи. Ръцете й бяха протегнати в различни посоки и от това равновесието й се наруши. Но почти веднага те започнаха да действуват съгласувано: дясната все още се протягаше за писмото, а лявата удържаше тялото да не падне. Усилията им изглеждаха напразни и изглеждаше, че тя всеки момент ще загуби равновесие. Главата й почти докосваше гърдите на Кикудзи, тялото й грациозно се изпъна. Но момичето не падна. Задържа се с необикновена лекота и ловкост. Лявата й ръка, която се опираше на коленете му, вече не се опираше, а просто лежеше върху тях.

Каква ловкост! Каква грациозност! Кикудзи очакваше, че ще почувствува тежестта на цялото й тяло, а тя почти не се докосна до него. Силна тръпка мина през него — толкова силно почувствува той жената госпожа Оота.

Как успя Фумико да се задържи?… Кога отслаби натиска?… Това беше удивителна ловкост, тайна проява на женската предвидливост.

Кикудзи мислеше, че ще изпита тежестта на нейното тяло, а усети топлината и аромата на жена.

Омайващ аромат. В него се чувствуваше и дългият ден, и летният зной, и самият живот. Подобен аромат излъчваха ласките на госпожа Оота…

— Дайте ми го! Моля ви…

Кикудзи повече не се съпротивяваше, даде й го.

— Ще го скъсам.

Фумико се извърна и разкъса писмото на малки парченца. Шията и голите й ръце бяха влажни.

Когато тя едва не падна и се удържа, отначало силно побледня, а след това се заля с руменина. Сигурно й бе станало горещо.