Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (4)

4

Госпожа Оота беше на около 45 години и беше с двадесет години по-възрастна от Кикудзи, но той имаше чувството, че държи в обятията си съвсем млада жена, по-млада от самия него.

На него му беше хубаво с нея, чувствуваше се напълно свободно и не изпитваше обичайната скованост, присъща на самотните мъже в началото на всяка интимна връзка.

На Кикудзи му се струваше, че за пръв път е разбрал какво е това жена, а и какво значи да си мъж. В него се бе събудил мъжът и това го вълнуваше. Досега той и не подозираше каква може да бъде истинската жена — нежна, отдаваща се, отдаваща се до главозамайване, всеотдайна в топлотата на своите ласки. Тя го увличаше, и в същото време покорно го следваше, той сякаш се разтваряше в нея. За пръв път Кикудзи не изпита отвращение от близостта си с жена. В момента, когато то трябваше да настъпи, обхвана го някакво странно спокойствие.

По-рано винаги се стремеше по-бързо да се отдръпне от жената, а този път не само че не желаеше това, но му се искаше дълго да се наслаждава на близостта и топлината на притисналото се до него тяло. Сладостни тръпки го обземаха при всяко нейно раздвижване и той дори не подозираше, че те могат да бъдат така продължителни и приятни. В полусън у него се пораждаше и го изпълваше някакво смътно чувство за превъзходство, сякаш той е господарят, а тя робинята, готова да изпълни всякакъв негов каприз.

И в същото време в обятията й се чувствуваше топла майчинска ласка.

Той вдигна глава над рамото й, и я запита:

— Знаеш ли, че ето тук Куримото има голямо петно?

Кикудзи веднага разбра, че е казал нещо неприятно, но всичко в него дремеше и той се беше предал на сладката леност, разливаща се по цялото му тяло и затова чувството за вина пред Тикако не се появи.

— Точно на това място — добави той, протягайки ръка към гърдата на вдовицата. Много му се искаше да каже нещо още от този род. Дали защото изведнаж му се прииска да нарани госпожа Оота или това бе своеобразна защитна реакция срещу необичайното му вътрешно състояние, но Кикудзи изпитваше неудобство да гледа гръдта й и може би с грубостта си се стремеше да скрие смущението си.

— Не трябва, не искам — вдовицата внимателно загърна кимоното си. Изглежда думите на Кикудзи не й направиха особено впечатление. — За пръв път чувам за такова петно, нали не се вижда под кимоното? — каза тя спокойно.

— Защо да не се вижда?

— Ами как?

— Ако то е на това място, няма ли да го видим?

— Да не сте решили да проверите дали аз нямам подобно петно?

— Не, но интересно как ли се чувствува една жена, ако има такова петно?

— Тук ли? — запита вдовицата, поглеждайки към гърдата си. — Какво ви дойде на ум така изведнаж? Мисля, че това няма никакво значение.

Заядливото подмятане на Кикудзи така и не успя да причини на госпожа Оота никаква болка. Затова пък той чувствуваше как някакво озлобление против нея и против всичко го изпълваше и търсеше изход.

— Няма ли? Не бих казал, че няма. Един-единствен път видях това петно, когато бях на осем-девет години, но то и досега стои пред очите ми.

— Но защо?

— Не знам, но мисля, че и в твоя живот това петно е изиграло определена роля. Нали и Куримото почти всеки ден ти е устройвала сцени в къщи под предлог, че майка ми и аз я подстрекаваме за това…

Вдовицата кимна в потвърждение и леко се отдръпна от Кикудзи. Той силно се притисна към нея.

— Тогава тя сигурно нито за минута не е забравяла за петното върху гърдата си и от това злобата й не е затихвала.

— Какви ужасни неща говорите!

— А сигурно е искала малко или много да отмъсти на баща ми.

— Да отмъсти ли? За какво?

— Тя свързваше всичките си житейски неуспехи с петното. Струва ми се, че то е причината баща ми да се е отнасял пренебрежително към нея, а след време съвсем да я изостави.

— Моля да не говорите повече за това. Разваляте ми настроението с подобни приказки.

Но госпожа Оота не беше развълнувана, нито ядосана. Тя запазваше пълно спокойствие и по всяка вероятност петното беше за нея чиста абстракция.

— Мисля, че това са вече минали страдания. Сега Куримото-сан си живее спокойно и дори не си спомня за своето рождено петно.

— А нима страданията не оставят след себе си белези от душевни рани?

— Може би… Но страданията отминават и се забравят, а миналото с цялата изживяна мъка ни става скъпо…

Госпожа Оота говореше тихо, сякаш все още се намираше в полусън.

И в този момент от Кикудзи се изтръгнаха думите, които беше решил в никакъв случай да не произнася:

— Помниш ли момичето, което седеше до теб на чайната церемония?

— Да, Юкико-сан. Дъщерята на Инамура.

— Куримото специално ме беше поканила, за да ми покаже това момиче.

— Господи!

Големите очи на госпожа Оота се разшириха и се впиха в лицето на Кикудзи.

— Вие сте гледали на нея като на бъдеща съпруга?

— Каква ти съпруга…

— Но как така… И след това вие… аз…

Раменете на вдовицата потрепериха в безмълвен плач и от широко разтворените й очи върху възглавницата покапаха сълзи.

— Това е долно и мерзко! Защо по-рано не ми казахте? — Тя притисна лице към възглавницата и захлипа по-силно.

— Кое е толкова мерзко? Това, че след като съм я видял… по пътя за в къщи ние… Въобще каква връзка има между тези неща?

Той каза това, напълно убеден в правотата си.

Но изведнаж пред очите му изникна грациозната фигура на момичето, видя розовата й фурошики с хилядата жерава и в този момент изпита отвращение към потреперващото от ридание до него тяло на вдовицата.

— Това е ужасно!… И как можах… Това е престъпление от моя страна… Аз… — кръглите й рамене потреперваха.

Кикудзи не се разкайваше, защото ако трябваше да изпита някакво разкаяние, то можеше да бъде само поради факта, че тази жена някога е била любовница на баща му.

Но до този момент той нито се разкайваше, нито пък изпитваше някакво отвращение.

Не му беше съвсем ясно как стана всичко това между него и госпожа Оота, стана някак от само себе си, просто и естествено. Според нейните думи тя не може да си прости, че се е намесила в неговия живот, че го е съблазнила… Но нима е така? Те еднакво силно изпитваха желанието да са заедно. Нямаше го вътрешното съпротивление и вероятно в този момент не се съобразяваха със законите на нравствеността.

Те се изкачиха на противоположния на храма Енкакудзи хълм и влязоха в малкия хотел, където вечеряха. Наистина друго нямаше какво да правят. Кикудзи слушаше разказите на вдовицата за баща му и не можеше да я прекъсне. Сигурно изглеждаше смешно, че той бе седнал да я слуша, но тя не чувствуваше това и продължаваше да разказва за отминалото си щастие, за чувствата си към покойния Митани-сан, за погребаните си надежди. В разказите й имаше много топлота и нежност, които постепенно се предадоха и на Кикудзи и той започна да изпитва симпатия към госпожа Оота.

И още почувствува, че баща му е бил наистина щастлив с нея.

На тази нейна всеобхватна нежност не можеше да се устои. Тя стана главната причина за всичко. Кикудзи не използува момента, когато все още можеше да се освободи от влиянието й, а след това се отпусна в приятната омая на любовното опиянение и вече нямаше желание да се противи на случая, който ги беше събрал.

И все пак в дъното на душата му оставяше някаква горчилка. И сигурно тя бе причината той да заговори за Тикако и дъщерята на Инамура.

Но ефектът от думите му надмина всички негови очаквания. Самият той се погнуси от постъпката си. И все пак не трябваше да се разкайва, разкаянието само ще усили озлоблението му и тогава може да наговори куп глупости.

— Дайте да забравим всичко. Все едно че нищо не е било.

— Правилно. Все едно че само сте си спомнили за баща ми.

— Боже мой!

Тя надигна глава и изумено го погледна. От плача и от възглавницата, притискана до лицето, клепачите й бяха почервенели. Дори очите й бяха помътнени, но в тях Кикудзи забеляза сянката на неотдавнашната удовлетвореност.

— Не съм дори в състояние да възразя… Толкова съм жалка…

— Лъжеш! — прекъсна я Кикудзи, грубо разтваряйки кимоното й и оголвайки гръдта й. — Не забравяй, че нямаш рождено петно. Ако имаше, сигурно щеше да го мислиш постоянно. Такива неща се помнят.

Кикудзи сам се учуди на думите си.

— Не трябва — не ме гледайте така! Не съм вече млада.

Той впи устни в гърдата й. И отново го обхванаха сладостни тръпки.

След това спокойно заспа.

В съня си той чу пеенето на птички. Стори му се, че за пръв път в живота му го събуждат птици.

Навярно сутрешната роса беше окъпала зелените дървета и заедно с това беше промила мозъка му. Нито една мисъл не се задържаше в главата му. Жената лежеше с гръб към Кикудзи. Кога ли беше успяла да се обърне на другата страна… Кикудзи учудено се надигна, повдигайки се на лакътя си, с някакво странно смущение надникна в лицето на спящата.