Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (18)

3

Стандартната вечеря, донесена от близкия ресторант, беше безвкусна.

До приборите на Кикудзи стоеше цилиндрична чашка. Прислужничката я беше поставила там както винаги.

Кикудзи изведнаж съсредоточи цялото си внимание върху чашката. Фумико също не остана равнодушна към нея.

— От тази чашка ли пиете?

— Да.

— Получи се не много хубаво… — каза Фумико, но в гласа й имаше по-малко смут, отколкото в този момент изпитваше Кикудзи. — Подарих ви я, а след това съжалявах. В писмото написах за това.

— За кое?

— Ами за чашката… Извинявах се, че ви правя толкова нищожен подарък.

— Нищожен? Какво говорите! Чашката е прекрасна.

— Не, не е толкова хубава. Иначе мама не би я ползувала всеки ден.

— Наистина, аз не разбирам много, но ми се струва, че чашата е хубава. — Кикудзи я взе и повъртя в ръцете си.

— Но има колкото искате по-хубави от тази. Нали когато вземете да пиете от нея, ще си спомняте за другите, по-хубавите…

— Друга такава в къщи нямам.

— Дори и да нямате, можете да видите някъде. И ще помислите, че те, другите, са по-хубави. А от това на мен и на майка ми ще бъде много, много мъчно.

Гърлото на Кикудзи сякаш се беше свило на топка.

— Къде бих могъл да видя други такива чашки? Аз не ходя на чайни церемонии. Съвсем ги зарязах.

— Всичко се случва. Можете случайно да ги видите. А и по-рано сигурно сте виждали по-добри.

— От вашите думи излиза, че може да се подарява само най-хубавото.

— Точно така! — Фумико вдигна глава и погледна Кикудзи право в очите. — Това е, което мисля. В писмото си ви молех да счупите чашката и да изхвърлите парчетата…

— Да счупя такава чашка!… Това старинно изделие… Тя е сигурно на около триста години, а може и на четиристотин. Кой знае, може би някога са я ползували за друго и дори не са мислили да пият от нея чай. Годините са минавали, хората са я съхранявали и внимателно са я предавали от ръка на ръка. Тя е била предавана от поколение на поколение. И сигурно е имало някой, който да я е вземал със себе си на път и тя е пътешествувала в удобна кутия… Не, няма да счупя чашката заради вашия каприз!

Но нали на ръба й се беше запазила следа от устните на госпожа Оота…

Фумико беше казала, че според майка й червилото попива в керамиката и не се изтрива, колкото и да се мие. И наистина, Кикудзи много пъти беше търкал и мил това място на чашката, но тъмната следа не изчезваше. Цветът му беше бледокафяв, а не червен, но все пак имаше едва забележим червеникав оттенък. При желание винаги можеше да бъде приет за цвета на избеляло червило.

Самата чаша също можеше да има този леко червеникав оттенък. И въобще това можеше съвсем да не е следа от устните на госпожа Оота, нали много са били тези, които са пили до преди нея от тази чашка. Следата може да е била оставена от предишните собственици? Обикновено когато пият от чашка чай, устните се допират до едно определено място. И все пак госпожа Оота сигурно по-често от другите притежатели е поднасяла чашката към устните си — нали тя бе пила от нея всеки ден!…

Дали госпожа Оота сама беше избрала да пие всеки ден от тази чашка или баща му й го беше подсказал, изведнаж си помисли Кикудзи.

А освен това нали неговият баща и майката на Фумико често държаха в ръцете си други две цилиндрични чашки, изработени от Рьоню, червена и черна. Двойка чаши. Чашки — съпрузи. А баща му и майката на Фумико са пили от тях всеки ден.

Може би понякога баща му е молил госпожа Оота да постави в шино рози или карамфили или й е подавал чашката и се е любувал на красивата жена със старинна чашка в ръце.

След смъртта на двамата и съдът, и чашката се озоваха у Кикудзи. А сега на гости му е Фумико — дъщерята на госпожа Оота.

— Това не е каприз. Говоря напълно сериозно, чашката трябва да бъде счупена — каза Фумико. — Когато ви подарих шино и вие се зарадвахте, аз си помислих, че имам още една вещ, която също ще подаря на вас. Искаше ми се всеки ден да пиете чай от нея… А сега се срамувам от този нищожен подарък.

— Не бива да говорите така! Чашката е великолепна и ако има нещо срамно и дори грешно, това е тя да бъде ползвана всеки ден!

— И все пак тя не е хубава! Има колкото искате други по-красиви. Неприятно ми е да мисля, че вие ще я държите в ръцете си и някой път ще започнете да сравнявате.

— Но защо мислите, че трябва да се подарява само най-хубавото?

— Зависи на кого и при какви обстоятелства.

Думите на Фумико проникнаха в сърцето на Кикудзи. Значи, тя смята, че подаръкът, получен от него за спомен от госпожа Оота, трябва да е шедьовър?… Така би било по-добре и за самия него. Спомняйки си вдовицата и Фумико, той трябва да се докосва с пръстите си до прекрасното…

Сигурно това е най-заветното й желание. И доказателството за това бе подареният съд шино.

Хладният и в същото време изпълнен с вътрешен жар блясък на шино напомняше на Кикудзи тялото на госпожа Оота. И нямаше в този спомен нито капка мъка, огорчение или срам, тъй като прекрасното е над всичко това. А госпожа Оота беше съвършено произведение на природата. Природата е искала да създаде жена и е създала госпожа Оота. А шедьовърът не може да бъде съден — той няма недостатъци… Тези мисли винаги се връщаха към Кикудзи, когато той съзерцаваше шино.

Гледайки го, той винаги си спомняше и Фумико. За това дори не каза по телефона в оня ден, когато валя дъждът. Осмели се да й го каже по телефона и благодарение на това тя си спомни за чашката, която му донесе след това.

Но в едно тя беше може би права: чашката отстъпваше по красота на шино.

— Струва ми се, че баща ми имаше кутия за път, в която може да има и чаша — значително по-лоша от тази — каза Кикудзи.

— А каква е тя?

— Откъде да знам, не съм я виждал.

— Много бих искала да я погледна. Уверена съм, че чашата на баща ви е много по-хубава от тази. Ако се окаже, че това е така, ще счупя тази, съгласен ли сте?

— Опасно е да ви я покажа…

Ловко изчиствайки от семките подаденото за десерт парче диня, Фумико отново поиска да й се покаже чашката.

Кикудзи нареди на прислужничката да отвори чайния павилион. Мислеше, че трябва първо да я потърси там. Той излезе в градината. Фумико го последва.

— Не знам къде се намира тази кутия, Куримото веднага би казала, тя тук всичко знае.

Кикудзи се обърна. Върху Фумико падаше сянката на белия олеандър. Краката й, обути в чорапи и гета^[1], докосваха излезлите на повърхността корени на дървото.

Кутията беше в умивалнята, върху един от страничните рафтове.

Кикудзи я донесе в павилиона и я постави пред Фумико. Момичето, чинно изправено, чакаше той да свали обвивката й. След това сама протегна ръка.

— Ще ми позволите ли?

— Да, моля, само че е много прашна.

Кикудзи излезе в градината и отърси праха от обвивката.

— Знаете ли, че върху рафта имаше умряло насекомо, дори червеите са го прояли…

— А тук в павилиона е чисто.

— Куримото е разтребила… Неотдавна. В деня, когато ми съобщи, че вие и Юкико сте се омъжили. Почистваше вечерта, беше тъмно и сигурно не го е забелязала.

Фумико отвори кутията и извади оттам пакетче — очевидно чашката. Наведе се и се зае да развързва възела на копринения шнур, с който то беше завързано. Пръстите й едва забележимо трепереха.

Закръглените рамене на Фумико се отпуснаха и Кикудзи, гледайки профила й, отново обърна внимание на изящната висока шия на момичето.

Устните й бяха решително свити, но долната се издаваше малко напред. И тази устна, и меката част на ухото й придаваха особена миловидност.

— Карацу^[2] — каза Фумико, като погледна към Кикудзи.

Той седна по-близо.

Тя постави чашката върху татами.

Малката чашка карацу имаше същата цилиндрична форма и беше за всекидневно ползуване, а не за чайна церемония.

— Какви строги линии! Значително по-хубава е от шино.

— Как можете да сравнявате карацу и шино? Това са съвсем различни видове керамика.

— А защо да не ги сравнявам? Достатъчно е да се поставят двете чашки една до друга и веднага всичко става ясно.

Кикудзи, също запленен от строгата форма и чистота на карацу, взема чашката в ръце.

— Да донеса ли другата чашка? — попита той.

— Сама ще я донеса — Фумико се надигна и излезе. Когато двете чашки бяха поставени една до друга, Фумико и Кикудзи се спогледаха едновременно.

След това и двамата, сякаш се бяха уговорили, погледнаха към чашките.

Кикудзи леко се смути и каза:

— Това са мъжка и женска чашки. Когато са една до друга, веднага личи.

Фумико кимна. Изглеждаше, че не бе в състояние да говори. Кикудзи беше объркан. Собствените му думи му прозвучаха странно.

Чашката карацу беше гладка, без инкрустации. Под синята й глазура се виждаха багрови петна с лек кайсиев оттенък. Твърди и мъжествени линии.

— Сигурно това е била любимата пътна чашка на баща ви. Тя е в неговия вкус…

Фумико, изглежда, не забелязваше опасността, която се криеше в думите й.

Кикудзи не се реши да признае, че чашката шино му напомня госпожа Оота. Все едно, тези чашки стояха сега една до друга — като сърцата на майката на Фумико и баща му.

Странни чашки. Те са били изработени преди около триста, четиристотин години. В строгите им линии нямаше нищо прекалено. Но в тази строгост имаше някаква особена чувственост и сила…

Двете чашки една до друга. Две прекрасни души. Кикудзи виждаше баща си и майката на Фумико.

Чашки… Реални неща. Реални и непорочно прекрасни. Те двете стоят между него и Фумико. И те двамата ги гледат. И в тях, живите, също няма нищо порочно. Всичко е чисто. Позволено им е да седят така — един до друг…

Нима строгите линии и блестящите глазури на чашите унищожиха чувството за вина у Кикудзи? Нали преди известно време, почти веднага след траурната седмица, Кикудзи беше казал на Фумико: „А ето сега седя с вас… Може би правя нещо много лошо?…“

— Каква красота… — сякаш на себе си произнесе Кикудзи. — Кой знае, може би баща ми често е съзерцавал тези чашки, разглеждал ги е внимателно, въпреки че това е било странно занятие за такъв човек като баща ми. И чувството за вина е заспивало у него, всички грехове са се опростявали.

— Грехове ли?… О, господи!…

— Наистина… Гледаш тази чашка и си мислиш — нейният собственик не е могъл да има никакви грехове, нищо лошо не би могло да се е случвало… А животът на баща ми е няколко пъти по-кратък от живота на тази чашка…

— Смъртта е по петите ни. Страшно е… — прошепна Фумико. — Все се старая да не мисля за нея… за мама… Не трябва да се мисли за смъртта, когато е зад гърбовете ни.

— Да… права сте… Не трябва дълго да помниш мъртвите. В такива случаи започва да ти се струва, че и ти си мъртъв.

Прислужничката донесе чайника. Сигурно е решила, че ще им бъде нужна вряла вода за чайна церемония — Кикудзи и Фумико дълго време седяха в павилиона.

— Може би ще се възползуваме от чашките и ще устроим малка чайна церемония? Все едно че двамата сме на път… — Предложи Кикудзи.

Фумико кимна с готовност.

— Искате ли мамината чаша да ви послужи за последен път? Преди да я счупим… — каза Фумико, извади от чайната кутия бамбукова четчица и излезе, за да я измие.

Лятното слънце още не беше залязло…

— Сякаш сме на път… — проговори Фумико, разбърквайки с малката четчица чая си.

— На път… В хотел, нали?

— Защо в хотел… Може би на брега на реката или в планината. Трябваше да вземем не вряла вода, а студена, сякаш от планинска рекичка.

Като вадеше четчицата, Фумико повдигна черните си очи към Кикудзи, но почти веднага ги наведе отново. Погледът й се премести върху чашката. Постави я в дланите на Кикудзи. И чашката, и погледът на Фумико застинаха някъде върху коленете му.

След това тя постави пред себе си чашката на майка си и отново се зае с разбъркването на чая. Бамбуковата четчица зачука по стените на чашата. Фумико спря да движи ръката си.

— Колко е трудно!

— Да, чашката е малка и трудно се разбърква в нея — каза Кикудзи.

Но работата не беше в чашката, а просто ръцете на Фумико трепереха и сега тя нямаше сили отново да вземе четчицата. Сведе ниско глава. Сега тя сякаш гледаше пръстите си.

— Мама не ми дава да го приготвя…

— Какво, какво казахте?…

Кикудзи се изправи, сграбчи за рамената Фумико, сякаш искаше да й помогне да се откъсне от мястото, където седеше като омагьосана.

Тя не се съпротивляваше…