Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (16)

1

„И Фумико, и дъщерята на Инамура са се омъжили“ — заяви един ден Тикако при посещението си при Кикудзи…

Лете в девет и половина все още е светло. След вечерята Кикудзи се беше изтегнал на верандата и гледаше светулките в мрежичка, които прислужничката беше купила. Незабележимо бледата им светлинка придоби жълтеникав цвят — здрачи се. Но Кикудзи не запали лампата.

Той едва днес се върна в къщи — беше на гости у един свой приятел, на вилата му около езерото Нодзирико. Там той прекара своя летен отпуск.

Приятелят му беше женен и имаха малко бебе. Кикудзи, който нямаше понятие от гледане на деца, не можеше, да определи колко дни то беше проживяло на този свят и не беше в състояние да каже дали за своята възраст то беше едро или не.

Но все пак трябваше да прояви някакъв интерес към детето и той каза:

— Охо, какво здравеняче, и добре е развито!…

— Какво говорите, съвсем не е толкова здрав — отговори жената на приятеля му. — Сега, наистина, изглежда по-добре, приближава се до нормалното тегло, но когато се роди, беше толкова дребен и хилав, че ми се искаше да плача.

Кикудзи лекичко размаха ръка пред лицето на момченцето.

— А защо не мига?

— Те по-късно започват да мигат… За виждане, вижда, но да мига е още рано.

Кикудзи мислеше, че то е на около шест месеца, а се оказа, че е на три. Затова и младата майка изглеждаше толкова зле: прическата й беше небрежна, лицето й бледо, изпито. Още не се беше съвзела след раждането.

Съпрузите бяха погълнати от грижи по детето си, не сваляха очи от него и Кикудзи се чувствуваше у тях самотен. Но след като седна във влака, пред очите му изплува образът на младата слаба жена с измъчено, но умиротворено лице, със светеща в очите тиха радост. Приятелят му живееше с родителите си и едва сега, след раждането на детето, младата майка най-сетне беше сама с мъжа си. Вилата, в която те живееха, й се струваше рай и през цялото време тя беше в особено блажено състояние. Кикудзи пътуваше обратно с нейния умиротворен и светъл образ в сърцето си.

Днес, в къщи, легнал на полутъмната веранда, Кикудзи отново си спомни жената на приятеля си. Спомни си я с нежно и малко тъжно чувство.

И в този момент се появи Тикано. Както винаги, без предупреждение.

Тя влезе енергично и високо, дори прекалено високо каза:

— Какво правите тук?! В тази тъмнина… — и седна до краката на Кикудзи. — Ех, тези ергени! Няма кой да им запали осветлението, така се и търкалят.

Кикудзи издърпа краката си, сви ги в колената, полежа още малко в тази поза и след това се надигна без желание.

— Лежете, почивайте си, моля ви! — Тикако протегна дясната си ръка, сякаш удържаше Кикудзи, и едва след това го поздрави по всички правила.

Тя разказа, че е била в Киото, а обратно е минала през Хаконе. В Киото, в дома на ръководителя на школата, към която тя принадлежи, се е срещнала със стария си познат Ооидзуми, търговец на съдове за чайна церемония.

— С него отдавна не се бяхме виждали — каза Тикако, — а ето че се видяхме и, разбира се, поговорихме за баща ви… Той предложи да ми покаже хотела, в който е обичал да отсяда Митани-сан. Беше мъничък скромен дом на Киямати. Сигурно баща ви е ходил там с госпожа Оота, не е искал да привлича чуждото внимание. А Ооидзуми ми предложи аз да отседна в същия хотел. Разбирате ли — на мен! Какъв глупак!… Бих умряла от страх там. Стига да се събудя посред нощ и да си спомня, че тук са нощували Митани-сан и госпожа Оота. Нали и двамата са вече покойници.

Ти си глупачка, щом си способна да говориш такива неща, помисли Кикудзи.

— Кикудзи-сан, нали и вие ходихте някъде? Бяхте ли на Нодзирико? — попита Тикако с тон на човек, който знае всичко.

Тя беше в стихията си, беше научила всичко от прислужничката и внезапно се беше появила, за да засвидетелствува интереса си към неговия начин на живот.

— Едва днес се върнах — изръмжа в отговор Кикудзи.

— А аз съм вече от три-четири дни тук — каза Тикако и повдигна лявото си рамо. — След като си дойдох, ми се струпаха толкова много неприятности. Бях поразена като от гръм. Дори сега не зная с какви очи да ви гледам, Кикудзи-сан… Допуснах грешка. Посрамих се…

И тя му съобщи, че Юкико Инамура се е омъжила.

На верандата беше тъмно и Кикудзи можеше да не крие учудването, което се изписа върху лицето му. Но гласът му прозвуча напълно спокойно.

— Така ли?… Кога е станало това?

— Питате толкова спокойно, сякаш това не ви засяга — каза Тикако.

— Аз вече ви бях казал, и то не един път, че се отказвам от брака с Юкико.

— Оставете тези празни думи! Вие от мен искахте да се отървете, а не от Юкико! Какво ли й влиза в работата на тази нахалница дали ми е харесало някое момиче или не е, защо трябва да си пъха носа в чужди работи! Може това наистина да е неприятно. И все пак за вас тя беше добра партия.

— Стига глупости! — Кикудзи се изсмя с рязък и зъл смях.

— Но момичето ви харесваше, нали?

— Момичето беше хубаво…

— Нали това ви казвам, веднага разбрах, че ви харесва.

— Ако някое момиче ти харесва, това не значи, че трябва да се ожениш за него.

Но известието за женитбата на Юкико учуди Кикудзи. Той се опита да си спомни лицето й, но нищо не се получи!

Беше виждал Юкико всичко на всичко два пъти.

Първия път — на чайната церемония в храма Енкакудзи. Тогава Тикако нарочно предложи на момичето да изпълни чайните обреди, за да успее Кикудзи добре да я разгледа. И сега пред очите му изтълкува грациозната й фигура, плавните й движения, сянката на листата от дърветата в градината зад гърба й, нейното пищно кимоно, отразяващо меката светлина. Всичко това той си представяше достатъчно ясно, но лицето й се губеше. Беше запомнил и червената салфетка в ръцете й, и розовата фурошики с хилядата бели жерава, когато тя отиваше през парка в павилиона на храма… Почти всичко си спомняше, освен лицето й.

Когато Юкико му беше дошла на гости — това беше един-единствен път, — Тикако също устрои чайна церемония. И отново момичето очарова Кикудзи. На другия ден му се струваше, че в павилиона все още се е запазил ароматът на нейния парфюм… Сега той виждаше оби с червена перуника и други дреболии от тоалета на Юкико, но не можеше да си спомни лицето й.

Кикудзи трудно си спомняше дори лицата на родителите си, които бяха починали не толкова отдавна. Едва след като погледнеше тяхна снимка, си спомняше как те изглеждаха в действителност… Може би колкото ти е по-близък и по-скъп един човек, толкова по-трудно е да възстановиш в паметта си неговия образ?… Може би нашата памет е така устроена, че може да възпроизведе само нещо съвсем грозно и уродливо?…

И наистина, вместо лицето на Юкико, Кикудзи виждаше светло петно, нещо като загатната щриха, а тъмното петно върху лявата гръд на Тикако стоеше пред очите му и му напомняше жаба.

Сега сигурно Тикако носеше по-дълго долно кимоно и, разбира се, от по-плътна коприна. На верандата беше тъмно и петното не можеше да се види през разтвора на кимоното. Наистина, и при ярка светлина коприната го скриваше, но Кикудзи винаги виждаше това петно. На тъмно го виждаше още по-добре.

— Странен човек сте вие, Кикудзи-сан! Да срещнете красиво, мило момиче и да го изпуснете. Юкико Инамура е единствена и втора като нея няма. След това ще има да търсите по целия свят такава като нея и няма да намерите… Чудя се как вие, Кикудзи-сан, досега не сте разбрали такива прости неща.

Тикако говореше с поучителен тон, но с подчертана вежливост.

— Вие имате малък жизнен опит, а не цените съветите на по-опитните от вас, разрешавате си такъв разкош. Заради една грешна стъпка веднага се измени съдбата на двама души — и вашата, и на Юкико. Кой знае как сега ще се нареди животът й! Ами ако тя бъде нещастна в брака си?… Тогава вие носите отговорност и част от вината ще падне върху вас. Да, да! Тя беше добре разположена към вас, Кикудзи-сан.

Кикудзи мълчеше.

— Тя много добре се отнасяше към вас — продължаваше Тикако. — Нима няма да ви заболи сърцето, ако след няколко години Юкико си спомни за вас и съжали, че не сте се оженили за нея?

Сега гласът на Тикако стана заядлив.

И защо тя толкова се вживява, нали момичето вече отдавна се е омъжило…

— О, светулки! Откъде сте ги взели? — Тикако протегна шия. — Ами да, идва времето на есенните насекоми. Колко са неприятни — сякаш блуждаещи огънчета, като призраци!

— Прислужничката ги купила — каза Кикудзи.

— Ясно, какво може да се иска от една прислужничка! Да бяхте се занимавали с чайни церемонии, нямаше да правите такива пропуски. Ние си имаме наши японски годишни времена.

След тази забележка на Кикудзи се стори, че светулките наистина светят неприятно, с някаква неземна светлина. Действително, как се бяха запазили досега? Докато той живееше у приятеля си около Нодзирико, там имаше най-различни насекоми, но светулки нито един път не видя.

— Да, Кикудзи-сан, ако имахте жена, тя нямаше да позволи един такъв закъснял и тъжен символ на сезона… — със задушевен тон каза Тикако. — А пък аз исках да изпълня своя дълг пред покойния ви баща — да ви сватосам с дъщерята на Инамура-сан!

— Вашият дълг ли?

— Да, мой дълг… Вие не можете да разберете това… А докато сте се излежавали тук в тъмнината, и сте се любували на светулките, Фумико вече е успяла да се омъжи.

— Фумико?! Кога?

Този път Кикудзи беше потресен. При първото съобщение той само се учуди, но можа лесно да го прикрие. Ала трудно можеше да скрие реакцията си от новия удар. Той беше нанесен неочаквано. Сигурно Тикако е почувствувала по интонацията му, че в гласа му зазвучаха нотки на тревога и съмнение.

— Учудва ви, нали? Аз самата още не мога да дойда на себе си от удивление. Двете, една след друга… — В гласа на Тикако се долови съчувствие. — Ако говорим истината, бракът на Фумико ме зарадва — сега вече никой няма да пречи на Кикудзи-сан, си помислих тогава. Но се оказа, че Юкико също се е омъжила. Не бях на себе си няколко дни. Ходех като оплюта. И всичко заради вашата нерешителност.

Но Кикудзи все още не можеше да повярва в брака на Фумико.

— Отначало госпожа Оота ви пречеше да се ожените. Дори със смъртта си… — продължаваше Тикако. — Но сега, след като дъщеря й се омъжи, магиите, които тегнеха над този дом, би трябвало да изчезнат. — Тикако премести поглед към градината. — Сега вие сте чист, всичко е останало в миналото. Заемете се с домакинството си, оправете дърветата в градината си. Дори в тъмното се вижда колко са израсли. Клоните им стърчат във всички страни. Наоколо е душно и мрачно.

След смъртта на баща си, цели четири години, Кикудзи не се беше занимавал с градината. Нито един път не покани градинар. И дърветата наистина бяха много израсли. Под гъстата зеленина беше душно дори вечер, сякаш тя продължаваше да съхранява дневната горещина.

— Прислужничката ви сигурно не полива градината. Такава дреболия бихте могли да й поръчате.

— Оставете ме на мира!

Кикудзи вътрешно въставаше срещу всяка дума на Тикако и едновременно с това й разрешаваше да бърбори колкото си иска. И така беше винаги.

Досаждайки му с неприятни неща, Тикако преследваше определена цел — опитваше се да предизвика неговата откровеност и да разбере какво става в душата му. Кикудзи открито се бунтуваше срещу това и тайно се страхуваше да не проговори нещо излишно. Тикако отлично разбираше всичко, но се преструваше, че нищо не забелязва и само понякога му даваше да разбере, че вижда всичките му мисли като през стъкло.

Тя почти никога не казваше нещо, което беше за него неочаквано. Всичко гадно и отровно, което се съдържаше в думите й не му беше чуждо. Това беше закътано някъде дълбоко в мозъка му и когато от време на време той мислеше за тия неща, изпитваше отвращение от самия себе си.

И тази вечер, след като съобщи на Кикудзи за омъжването на Юкико и Фумико, Тикако продължаваше да го наблюдава. Защо?… Той не знаеше, но все едно беше нащрек. Ако по-рано в желанието си да го ожени за Юкико Тикако се стаеше да отдалечи и очерни Фумико, то какъв смисъл имаше от нейните хитрувания сега? Нали и двете момичета се бяха омъжили… А тя продължаваше да дебне мислите на Кикудзи. Трябва да стана и да включа осветлението на верандата и в стаята, помисли Кикудзи. Не е кой знае какво, но все пак е неприятно да разговаря с Тикако на тъмно — не са чак толкова близки. Тя навсякъде се пъха със своите забележки за градината… Нека! Този й маниер му е отдавна известен. Но за близост не можеше и дума да става. Кикудзи го мързеше да се помръдне — е добре, може и на тъмно…

Тикако също не се помръдна от мястото си, въпреки че изрази недоволство от тъмнината още при влизането си. Обикновено тя с готовност изпълняваше всякакви дреболии — това беше в характера й и беше нещо като доброволна повинност в дома на Кикудзи. Сега тя обаче не се стремеше да му услужи. Дали вече възрастта си казваше думата или се беше възгордяла — популярността й като майстор на чайната церемония все повече растеше.

— Ооидзуми ме помоли в Киото да ви предам — мен това не ме засяга, само изпълнявам неговата молба, — помоли ме да ви кажа, че ако решите да разпродадете колекцията чайни сервизи, то той с радост би се заел с тази работа — каза Тикако много спокойно. — Междувпрочем, сега, след като вече сте загубили Юкико, сигурно не ви е до чайните сервизи. А на мен ми е тъжно… Със смъртта на баща ви умря и чайната церемония в този дом. И аз се лиших от любимото занятие… Нали павилионът така си стои затворен и се проветрява само когато аз идвам тук…

Аха, Тикако имала далечен прицел, помисли Кикудзи. Не й се удаде да го ожени за Юкико, не успя да получи съгласието му да провежда чайни церемонии в дома му и е решила да измъкне от него поне чайните сервизи. С търговеца тя, разбира се, отдавна всичко е уговорила, всичко предварително е решила.

Но Кикудзи не се ядоса, дори почувствува облекчение.

— Смятам скоро да продам къщата, така че няма да мине време и ще ми потрябва помощта му.

— Правилно — кимна Тикако. — По-добре е да имате работа с човек, който вече е изпълнявал поръчения на баща ви.

Тикако всичко беше предвидила: Кикудзи нищо не разбираше от чайни сервизи и нямаше представа какво всъщност има. С разпродажбата щеше да се заеме тя.

Кикудзи погледна към чайния павилион. Пред него растеше огромен олеандър, целият покрит с бели цветове. Те смътно се очертаваха в мрака като светли петна.

Нощта беше толкова тъмна, че беше трудно да се различи къде свършваха върховете на дърветата и къде започваше небето.