Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (19)

4

Тази нощ Кикудзи не можа да заспи. Едва първите проблясъци на деня започнаха да проникват през процепите на вратите откъм верандата, когато той стана и отиде в чайния павилион.

В градината, върху каменната плоча пред каменното корито за миене на съдове, бяха разпръснати парчета от чаша. От вчерашния ден. Кикудзи съедини четири големи парчета и от тях се получи чашка. Но едно малко крайче не достигаше.

Той прошари с поглед между камъните, надявайки се да го открие, но след малко се отказа и повече не го потърси.

Вдигна нагоре глава. На изток, между черните клони на дърветата, сияеше голяма самотна звезда.

Колко години не съм виждал утринната звезда и не съм гледал небето при разсъмване, помисли си Кикудзи.

Над него плуваха облаци. Звездата блестеше сред тях и от това изглеждаше още по-голяма. Около нея имаше блед, проблясващ ореол.

Жалко е да събираш парчета от счупени чаши, когато над главата ти сияе такава прекрасна и ярка звезда! Кикудзи хвърли парчетата на земята.

Вчера Фумико хвърли чашката в каменното корито и тя се пръсна. Той не успя да я спре.

Фумико изскочи от чайния павилион така, сякаш искаше да избяга и Кикудзи не се досети за намерението й, не забеляза как бе взела чашката.

Успя само да възкликне от изненада.

Тогава не се зае да търси парчетата между камъните. Той е хвърли към Фумико и я задържа за раменете — само да не падне!

Тя седна до каменното корито и започна да се накланя все по-надолу и по-надолу, сякаш самата бе прекършена.

— Нали има по-хубави шино… — промълви тя.

Сигурно й е било мъчно, че Кикудзи може да сравни чашката с други, по-хубави… А през нощта той не можа да заспи.

Думите на Фумико, излизащи от душата й, изпълнени с чистота и мъка, се вкореняваха все по-дълбоко в душата му.

След като дочака разсъмването, Кикудзи излезе в градината да види счупената чашка. А след това видя звездата и се отказа да събира парчетата…

Той отново вдигна глава и възкликна.

Звездата вече я нямаше. В един миг — докато гледаше парчетата — тя се беше скрила зад облаците.

Той продължаваше да гледа на изток. Търсеше звездата като нещо много скъпо.

Облаците не бяха гъсти, защо тя не се вижда? Облаците свършваха над хоризонта, там, където над покривите светеше тясна бледорозова ивица.

— Няма да ги оставям в градината… — промърмори Кикудзи. Той отново събра парчетата, положи ги в пазвата под нощното си кимоно.

Прекалено тъжно е да се остави строшената чаша сред камъните. Пък и Тикако можеше да я види, когато дойде.

Отначало той мислеше да закопае парчетата в градината, около коритото. Да ги предаде на земята, нали Фумико с такава отчаяна решителност потроши чашката. Вместо това обаче той зави парчетата в хартия и ги скри във вградения в стената шкаф.

И отново си легна.

Защо Фумико се боеше от сравнението? С какво и къде би могъл той да сравни тази чаша? Изпълваше го недоумение. Защо, защо е помислила тя така?…

Той не искаше никакви сравнения. След вчерашното изживяване Фумико стана за него с никого и с нищо несравнима. За него тя стана всичко. Част от самия него.

До съвсем наскоро той не забравяше за миг, че Фумико е дъщеря на госпожа Оота. Сега беше забравил.

По-рано го очароваше приликата между майка и дъщеря. В нея той винаги виждаше госпожа Оота. Но сега Фумико беше само Фумико.

Кикудзи изведнаж излезе от потискащия го мрак, който толкова дълго време го обгръщаше.

Може би спасението се криеше в неопетнената чистота на Фумико?…

Фумико не се съпротивляваше, съпротивляваше се само нейната чистота.

По-рано над Кикудзи сякаш тегнеше проклятие, което го сковаваше и притискаше. Изглеждаше, че сега още по-страшното проклятие би трябвало да го блъсне в дъното на пропастта, но той изведнаж се почувствува свободен от угризения. Това беше като чудо: вземаш максимално количество отрова и чакаш смъртта си, а вместо нея настъпва пълно изцеление.

С идването си в службата Кикудзи позвъни в магазина, където работеше Фумико. Тя беше казала, че е намерила работа в магазин за продажба на вълнени тъкани в района Канда.

Фумико я нямаше, още не беше дошла. Кикудзи беше дошъл на работа след безсънната нощ. Той помисли, че тя също може да не е спала през нощта и едва на разсъмване е потънала в дълбок сън. Или може би някакъв срам я е задържал в къщи и тя да е решила целия ден да прекара сама.

Кикудзи позвъни още веднаж следобед, но Фумико не беше дошла на работа и той запита управителя за адреса й.

Навярно на вчерашното писмо е имало обратен адрес, но Фумико го разкъса заедно с плика и го скри в джоба си. По време на вечерята разговорът се завъртя около новата й работа и Кикудзи запомни названието на магазина. Но за адреса й той тогава така и не попита. Защо му е адрес, ако тя завинаги беше влязла в сърцето му?

След работа Кикудзи не се върна веднага в къщи. Отначало той намери къщата около парка Уено, където Фумико държеше стая под наем. Но вкъщи също я нямаше.

В антрето се показа момиченце на дванадесет-тринадесет години, облечено в блуза с моряшка яка, изглежда не беше успяло да се преоблече след училище.

Изслуша Кикудзи, върна се в стаята, след което отново излезе и каза:

— Оота-сан не е в къщи, излязла е рано сутринта и е казала, че заминава на пътешествие със своя приятелка.

— На пътешествие ли?… — запита повторно Кикудзи. — Заминала? Рано сутринта? А в колко часа? Каза ли къде отива?

Момиченцето се скри и се появи отново. Застана малко по-далече от Кикудзи, сякаш се боеше от него.

— Не мога да ви кажа точно. Мама също я няма.

Момичето имаше смешни редки вежди.

На изхода Кикудзи се обърна и погледна към къщата, но не можа да определи къде е стаята на Фумико. Домът беше на два етажа, приличен на вид и с тясна градинка отпред.

Изведнаж ледени тръпки полазиха Кикудзи. Той си спомни думите на Фумико — смъртта е по петите ни…

Кикудзи извади носната си кърпичка и изтри внезапно покрилото се с капчици пот лице. Изведнаж пребледня, сякаш кърпичката беше изтрила цвета на кожата му. Той продължи да изтрива лицето си, докато кърпичката не потъмня, изцапа се. Но сега гърбът му се покри със студена пот.

— Не е възможно тя да умре! — произнесе Кикудзи на глас. Нали Фумико го беше възкресила, беше го върнала към живота, тя нямаше правото да умира…

Но вчерашната й откровеност и прямота… Не беше ли това откровеност преди смъртта?…

Или тя като майка си се е изплашила от собствената си прямота, от прямотата на греха?…

— И те оставиха Куримото да живее… — отново произнесе на глас Кикудзи. Каза го в лицето на невидимия враг, изливайки всичкия натрупал се в душата му гняв. И тръгна към сенките на дърветата в парка Уено.