Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (1)

1

Дори когато се озова на територията на Камакурския храм, Инкакудзи, Кикудзи все още се колебаеше дали да отиде или не на тази чайна церемония. Така или иначе, за началото й той вече бе закъснял.

Тикако Куримото, която често организираше чайни церемонии в павилиона на храмовия парк, най-редовно му изпращаше покани за тях, но след смъртта на баща си Кикудзи не бе присъствувал на нито една. Той смяташе тези покани за обикновена проява на уважение към покойния и затова не им придаваше особено значение.

Но този път към текста на поканата имаше кратък послеслов, в който Тикако му съобщаваше, че иска да му покаже едно младо момиче, нейна ученичка.

Докато четеше поканата, Кикудзи изведнаж си спомни рожденото петно върху тялото на Тикако.

Той беше осем или деветгодишен, когато един път баща му го заведе в дома на тази жена. Тикако беше седнала в столовата с разтворено кимоно и с малки ножички подстригваше косъмчетата, стърчащи от петното. Тъмновиолетовото петно, голямо колкото длан, заемаше долната половина на лявата й гръд и достигаше до под лъжичката. Именно по него растящите косъмчета подстригваше Тикако.

— Господи, вие сте били с момчето!

Целият й вид издаваше смущение. Тя побърза да се прикрие с кимоното, но сигурно си помисли, че ще изпадне в още по-неловко положение и след като се извърна малко настрани, без да бърза, прикри гръдта си, загърна кимоното и го пристегна с оби^[1].

Изглежда, че не мъжът, а момчето бе причината за смущението й. Тикако знаеше за пристигането на бащата на Кикудзи. За него й бе съобщила прислужничката, която ги посрещна на входа.

Бащата не влезе в столовата. Той седна в съседната стая, която бе за гости и където Тикако провеждаше уроците си. Разглеждайки разсеяно стенната ниша, той каза:

— Бих изпил чаша чай.

— Да, сега — отвърна Тикако, но не побърза да стане.

В този момент Кикудзи видя върху вестника, разгърнат на коленете й, къси черни косъмчета, каквито растат по брадичките на мъжете.

Беше хубав ден и горе на тавана се чуваше нахалното шетане на мишките.

Близо до входа на верандата цъфтеше праскова.

Тикако приседна до огнището и вяло се зае с приготвянето на чая.

След около десетина дни Кикудзи чу разговор между баща си и майка си, в който майка му, сякаш разкривайки някаква тайна, съобщи на баща му за рожденото петно върху гърдите на Тикако, заради което бедната жена не можела да се омъжи. Майка му мислеше, че баща му не знае нищо за това. В гласа й сякаш нямаше злорадство, лицето й бе тъжно и сигурно тя съжаляваше Тикако.

В началото баща му само мънкаше и се стараеше да изглежда учуден, но накрая не издържа и я прекъсна:

— Но нали когато бъдещият й съпруг го види, ще му бъде все едно? Пък дори и да узнае за това петно предварително, надали то ще повлияе на окончателното му решение.

— Същото й казвам и аз. Но нима за една жена е лесно да признае сама недостатъците си и да произнесе нещо подобно на: „Аз имам голямо петно на гръдта си“.

— Глупости, та тя да не е девица…

— Да, но съгласи се, че това не е особено приятно. Ако подобно нещо се случеше с мъж и жена му узнаеше за това дори и след сватбата, сигурно би се посмяла и с това инцидентът би приключил. Но в този случай…

— А ти какво мислиш? Как ще се отнесе към това един мъж, ако тя все пак успее да сключи брак?

— Не знам. Може в началото да му е неприятно… А, от друга страна, една такава тайна винаги крие някакво очарование. Подобен недостатък може да се превърне в положително качество за една жена, да пробуди чувства на умиление и нежност у мъжа. Пък даже и да не стане точно така, недостатъкът не е толкова страшен.

— И аз така я успокоявам. Казвам й, това съвсем не е толкова лошо, а тя си знае — петното не е някъде другаде, а на гърдата й.

— Хммм.

— За нея не е толкова болезнена мисълта за това как ще реагира бъдещият й съпруг, колкото мисълта за детето, което ще трябва да кърми от тази гръд.

— Да не би да няма мляко заради това петно?

— Не е там работата… На нея й е мъчно, че кърмачето ще го види. На мен това и през ума не би ми минало, а тя изглежда само за това мисли. Представя си как отваряйки очите си за света, първото нещо, което детето вижда от него, е това безобразно петно върху гърдата на майка си. Първото впечатление за обкръжаващия го свят, първото впечатление за майката и такова уродливо петно! Това дори може да го травматизира за цял живот.

— Хмм… Струва ми се, че това са преувеличени опасения.

— И аз мисля така. Още повече че има изкуствена храна за деца, пък и дойка може да се наеме.

— Когато жената има мляко и е в състояние да кърми, такова петно не е от особено значение.

— Вероятно за нея не е съвсем така. Аз се просълзих, когато слушах всичко това. Даже мислено се съгласих с нея, а в себе си изпитах радост, че нямам такива петна и че нашият Кикудзи никога не е виждал нещо подобно…

— Мммм… да…

Справедливо възмущение изпълни Кикудзи при вида на такава явна преструвка от страна на баща му. Ами че нали те бяха заедно у Тикако, когато видяха същото това петно. На това отгоре баща му открито го пренебрегваше с държанието си.

Сега, близо двадесет години оттогава, Кикудзи виждаше всичко в съвсем друга светлина. Споменът за неловкото положение, в което бе изпаднал баща му, винаги го развеселяваше.

Но тогава той добре запомни този разговор и още дълго, под впечатлението си от него, се безпокоеше, да не би да се появят негови братя или сестри, които да бозаят от гръд с грозно рождено петно. И най-ужасното бе не това, че детето можеше да се роди в чужд дом, а това, че въобще може да живее такова дете, което е бозало от гръд с голямо, обрасло с косми петно. За Кикудзи то би било олицетворение на нещо дяволско и винаги би му внушавало страх.

За щастие Тикако не роди. По всяка вероятност баща му не допусна това, което тя всъщност сама искаше и успя да му внуши чрез тъжния разказ за детето и рожденото петно, накарал майка му да се просълзи. Така че дете не се роди нито докато баща му беше жив, нито пък от някой друг вече след смъртта му.

Вероятно тогава Тикако е искала с откровенията си да изпревари Кикудзи, който беше видял рожденото й петно и можеше да разкаже за това на майка си.

А Тикако така и не се омъжи. Дали рожденото петно не изигра действително съдбоносна роля в нейния живот?

Но споменът за това петно не изчезваше и не се знаеше дали в известна степен нямаше да окаже влияние и върху собствената му съдба.

И когато в поканата за чайна церемонии той прочете записката от Тикако за желанието й да му покаже една нейна ученичка, в паметта му отново изплува споменът за петното и Кикудзи изведнаж си помисли, че щом Тикако ще го запознава с някакво момиче, сигурно то трябва да е с безупречна кожа — без косми и гладка като бархет.

Интересно как се е чувствувал баща му, когато е докосвал петното на гръдта на Тикако. Може би дори леко го е захапвал в изблик на нежност. Кикудзи обичаше често да фантазира на тази тема.

И сега, когато вървеше през гората, ограждаща планинския храм от всички страни, в главата му възникваха същите тези мисли и заглушаваха пеенето на птиците.

Но само две-три години след срещата си с Тикако, когато Кикудзи видя петното й, тя много се промени. Изведнаж загрубя и външно загуби женствеността си, което по-късно я превърна в същество от неопределен пол.

Сигурно и днес, на чайната церемония, тя ще има неподобаващо за една жена дръзко държание. А може би гръдта й с онова петно е започнала да увяхва… При тази мисъл Кикудзи го напуши смях и той може би щеше да му даде воля, но в този момент бе застигнат от две момичета.

Той се спря, давайки им да минат.

— Кажете, моля ви, по тази пътечка ще стигна ли до павилиона, където Куримото-сан провежда чайна церемония?

— Да — в един глас отговориха момичетата.

Дори да не му бяха отговорили, Кикудзи много добре знаеше как да стигне дотам. Пък и облечените в празнични кимона момичета явно отиваха на чайна церемония. Но Кикудзи зададе въпроса нарочно — преди всичко да убеди себе си да отиде на тази церемония.

Едно от момичетата държеше в ръцете си розова фурошики^[2] с хиляда бели жерава. Кикудзи за миг спря погледа си върху него и бе поразен от красотата му.