Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (34)

3

Две вечери подред по цялото небе се разливаше бледорозовият цвят на залеза.

Кикудзи пътуваше в трамвая към дома си и наблюдаваше от прозореца неотдавна построените здания. Всички те светеха, но някак бледо, неярко. Той се учуди отначало колко странно изглеждат отстрани, но почти веднага разбра. Това беше луминесцентно осветление. В тези домове нямаше нито един тъмен прозорец. Сякаш във всяка стая запалиха светлината в чест на новодошлите. Малко встрани от новите домове висеше почти пълна луна.

Когато Кикудзи се приближаваше вече към дома си, розовият небосвод започна да потъмнява, а цветът, който ставаше все по-наситен и по-ярък, се изтегляше към хоризонта, където се скриваше вечерното слънце.

Свивайки към къщи, Кикудзи се разтревожи от нещо, напипа чека във вътрешния джоб на сакото си и се успокои. В същия момент той видя Юкико. Тя изскочи от вратата на съседите и се скри във входа на техния дом. Не го забеляза.

— Юкико, Юкико!

Тя излезе на улицата.

— Добре дошъл в къщи! Видяхте ли ме? — Юкико се изчерви. — Съседите ме повикаха на телефона, по-малката ми сестра се обади…

— Така ли?…

Кикудзи се изненада. Интересно откога тя използува телефона на съседите?…

— Днес небето е също такова като вчера надвечер… Само цветът му е по-мек и топъл, навярно защото денят беше ясен…

Юкико погледна към небето.

Преобличайки се, Кикудзи извади чека от джоба си и го остави върху бюфета.

Юкико прибираше след него дрехите му и без да вдига глава, рече:

— Сестра ми каза, че в неделя вечер заедно с татко искали да ни дойдат на гости…

— У нас?

— Да.

— А защо не са дошли? — съвсем непринудено попита Кикудзи.

Ръката на Юкико, почистваща с четка панталоните му, застина.

— Как така „защо не са дошли“? — рече тя. — Наскоро им писах и ги помолих засега да не идват у нас.

Кикудзи в пълно недоумение едва не запита: Защо?, но се усети и замълча. Досети се, че Юкико се страхува от посещението на баща си. А ако той разбере, че те досега не са истински съпрузи?…

Но Юкико бързо вдигна очи към Кикудзи и каза:

— Татко много иска да дойде у нас. Поканете го, моля ви!

Заслепен от погледа й, той отговори:

— Нима е необходима специална покана? Да беше дошъл просто така.

— Защото у омъжената си дъщеря… Не, това не е толкова просто…

Гласът на Юкико звучеше почти весело.

Възможно бе Кикудзи повече от Юкико да се страхуваше от посещението на баща й. След сватбата той нито веднаж не беше поканил никого от родителите, братята или сестрите на Юкико и се сети за това едва сега. Той сякаш беше забравил за съществуването на родителите на жена си. Не му беше до тях — толкова беше погълнат от странните си отношения с Юкико. А може би той за никого другиго не можеше да мисли, освен за Юкико, именно защото никакви отношения не съществуваха.

Да, той не мислеше за никого. Само спомените за госпожа Оота и Фумико, които очевидно го правеха безсилен, изплуваха в паметта му. Те се връщаха към него и се мяркаха като призрачни пеперуди. Той сякаш виждаше как от дълбочините на подсъзнанието му се надига призрак с крилцата на пеперуда. Тези спомени бяха повече призраци на собствената му съвест, отколкото призраци на госпожа Оота.

Юкико сега спомена за писмото си, в което молила родителите си да не идват засега у тях. Това беше достатъчно за Кикудзи да разбере как се измъчва и недоумява Юкико. Тикако Куримото беше поразена, че цяла зима са изкарали без прислуга, а Юкико може би се е бояла дори от прислугата — да не би някой чужд човек да е разгадал тайната на съпружеските им отношения. И в същото време Юкико беше винаги в безоблачно настроение, така сияеше от щастие. И май не само от жалост към Кикудзи.

— Кога си изпратила това писмо?… Това, в което си молила баща си да не идва у нас… — попита Кикудзи.

— Чакайте да си спомня… Струва ми се, след Нова година, някъде около седми януари… Спомняте ли си, ние бяхме у тях да посрещнем Новата година…

— Разбира се, на трети.

— Ами да, след около четири-пет дни… Спомняте ли си, на втория ден след Нова година по-малката ми сестра дойде да ни поздрави сама. Извини майка ми и баща ми, че не са в състояние да дойдат заради гостите.

— Да, тя дойде и на другия ден ни покани в Йокохама — кимна Кикудзи. — Но знаеш ли, не е много хубаво, че си изпратила такова писмо на родителите си. Дай да ги поканим, съгласна ли си? За следващата неделя например.

— Добре. Татко много ще се зарадва. И по-малката ми сестра ще вземе със себе си. На всяка цена! Може би на татко му е неудобно да идва сам?… Пък и на мен ми е по-леко, ако сестра ми дойде… Странно, нали?…

Сигурно присъствието на сестрата ще помогне на Юкико да се държи естествено. Може би Юкико иска да скрие от родителите си своя неприличащ на брак съпружески живот.

Юкико изчезна, изглежда отиде да затопли малката баня. Оттам се дочу плискането на вода, Юкико опитваше дали достатъчно се е затоплила.

— Ще се изкъпете ли преди вечеря?

— Да.

Когато той лежеше във ваната, зад стъклената врата се раздаде гласът на Юкико.

— Какъв е този чек на бюфета?

— Чек ли? Ах, да, това са парите, които получих за чашката. Трябва да го дадем на Куримото.

— Толкова много за тая чашка?

— Не само за нея, но и за нашия съд шино.

— А колко ни остават на нас?

— Някъде около половината…

— Охо, и половината не е малко пари.

— Да, трябва да решим за какво да ги изхарчим.

За чашката Юкико знаеше — за нея те говориха вчера, когато се разхождаха. А историята за шино не й беше известна, Юкико все още стоеше зад стъклената врата на банята.

— А ако не ги похарчим, а купим акции…

— Акции ли?

За Кикудзи това беше съвсем неочаквано.

— Знаете ли… — Юкико разтвори стъклената врата и влезе в банята. — Татко веднаж подари пари на мен и по-малката ми сестра, може би четвърт от тези пари, които сте получили сега за чашката и шино, и ни каза — умножавайте ги! Ние ги предадохме на нашия борсов агент и той ни купи акции. Задържаше акциите, когато цената им падаше, продаваше ги, когато тя растеше, и купуваше нови. И парите наистина по малко започнаха да растат.

Кикудзи изведнаж съвсем ясно видя семейните обичаи в дома на Юкико.

— С по-малката ми сестра всеки ден разгръщахме вестника страницата, където публикуваха борсовия бюлетин.

— Тези акции сега у теб ли са?

— Да. Наистина, аз никога не съм ги виждала, нали през цялото време са у борсовия агент… Когато акциите падат… ги продаваме, така че загуби няма — наивно каза Юкико.

— Какво пък, нека дадем и тези пари на борсовия агент, Юкико-сан!

Кикудзи, усмихвайки се, погледна към Юкико. Тя беше с бяла престилчица и червени вълнени чорапи.

— Може би ти също ще дойдеш да се стоплиш, а?

Юкико изведнаж се смути, сведе красивите си очи и бързо излезе от банята.