Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (20)

1

С колата, която ги посрещна на гарата, те заобиколиха планината Идзу, спуснаха се към морето и описвайки кръг, влязоха в двора на хотела.

Портиерът, който ги очакваше на двора, разтвори вратите на колата и попита:

— Митани-сан, ако не се лъжа?…

— Да — тихо отговори Юкико.

Тя седеше откъм вратата, която отвори портиерът. Едва днес беше сключила брак с Кикудзи и сигурно за нея беше неловко да отговаря на фамилията Митани.

След кратко колебание тя първа излезе от колата и полуобърната, изпълнена с нерешителност, се спря, сякаш чакаше Кикудзи.

Когато влязоха във фоайето и Кикудзи се канеше да събуе обувките си, портиерът каза:

— За вас е приготвен „Чайният павилион“, както нареди по телефона Куримото-сенсей.

— Така ли?…

Кикудзи изведнаж седна на пода във фоайето. Прислужничката забърза към него с дзабутон.

Пред очите на Кикудзи отново изплува отвратителното петно, заемащо половината от лявата гръд на Куримото, едва ли не следа от дяволска ръка върху тялото й. Струваше му се, че ако откъсне очи от обувките си, ще види тази черна ръка.

Кикудзи не беше виждал Тикако от миналата година, от деня, когато той продаде дома и колекцията от съдове за чайна церемония. Отношенията му с тази жена се прекъснаха от само себе си, поне така му се струваше на него. Нима Тикако все пак беше изиграла някаква роля в женитбата му с Юкико? Очевидно да, щом е знаела за сватбеното им пътешествие и даже за стаята в хотела се е погрижила. За Кикудзи това беше изненада.

Той погледна към жена си, но Юкико вероятно не беше обърнала внимание на думите на портиера.

Поведоха ги по дълъг като тунел коридор, който постепенно се спускаше към морето. Те вървяха дълго, краят на коридора не се виждаше. От време на време коридорът се разклоняваше — по няколко стъпала се стигаше до стаите. Стаята, която наричаха „Чайният павилион“, се намираше в края на коридора.

Влязоха в доста просторна стая, около осем татами. Кикудзи се съблече. Юкико веднага пое палтото му. Той бързо се извърна към нея. Тя вече бе встъпила в ролята на съпруга.

До масата лежеше квадратно татами, което закриваше огнището.

— Главното помещение за чайни церемонии е оттатък — каза портиерът, докато внасяше куфарите в стаята. — Аз окачих котлето над огнището… Котлето, наистина, не е кой знае какво, но…

— Как така — отново се учуди Кикудзи, — и съседната стая ли е обзаведена като чаен павилион?

— Да, вашият апартамент се състои от четири стаи с тази, най-голямата, и всички те са пригодени за чайни церемонии. Нали ние копирахме плана от „Санкей-сан“, в Йотокама.

— Така ли? — прояви привидна заинтересованост Кикудзи, въпреки че не бе разбрал нищо.

— Оку-сан^[1] — портиерът се поклони на Юкико, — в съседната стая е приготвено всичко, така че щом пожелаете…

— Добре — отговори Юкико, като сгъваше палтото си, — по-късно ще надникна там… Колко е красиво морето! — Тя се надигна и погледна. — Корабите светят…

— Това са американски военни кораби.

— Как така? В Атами има ли американски военни кораби? — Кикудзи също стана. — Колко малки изглеждат…

— Но са много, пет-шест…

На палубите на корабите, някъде в средата, бяха запалени червени светлини.

А светлините на града не се виждаха оттук, закриваше ги неголям нос. Само районът на бухтата Нашике-ура лежеше като на длан.

Влезе камериерката и донесе обикновен чай. След това двамата — и камериерката, и портиерът, се сбогуваха и пожелаха всичко хубаво на младоженците.

Като се полюбуваха на нощното море, Кикудзи и Юкико седнаха около огнището.

Юкико разтвори чантата си и извади оттам смачкана роза.

— Бедното цвете… Колко жалко…

Само тази роза беше останала от букета. На Токийската гара Юкико предаде цветята на един от изпращачите, беше й неудобно да пътува във влака с голям букет.

Тя остави цветето върху масата и забеляза торбичката за ценни вещи, която трябваше да дадат за съхранение.

— Какво си сложила в него?

— Тук трябва да се съхраняват ценните неща.

Кикудзи взе розата. Юкико го погледна учудено и попита:

— Розата ли?

— Не… Моята скъпоценност е прекалено голяма за тази торбичка. Пък и не мога да я давам на съхранение…

— Защо?… — попита Юкико, но веднага разбра за какво намеква той. — Впрочем аз също не мога да давам моята на съхранение.

— А къде е тя?

Юкико изглежда се смути и не се реши да посочи към него, сведе очи и каза:

— Тук…

От съседната стая се чу бълбукането на кипящата в котлето вода.

— Да разгледаме ли чайния павилион?

Юкико кимна.

— Общо взето, особено желание да го разглеждам нямам — добави Кикудзи.

— Но как така… Нали специално за нас са го подготвили.

Те минаха през малко коридорче, водещо към чайния павилион. Юкико по всички правила разгледа токонома^[2]. Кикудзи не влезе вътре, а остана да стои около входа. Той произнесе ядосано:

— Казвате, че специално за нас са го приготвили. А не ви ли се струва, че и тук се е разпоредила Куримото?

Юкико нищо не отговори, само погледна към мъжа си. След това седна около огнището, сякаш се канеше да приготви чая, но остана неподвижна, очаквайки какво още ще каже Кикудзи.

Той също седна около огнището.

— Не ми се искаше да почвам този разговор, но така се получи… Стана ми неприятно, когато още от входа чух нейното име. Тази жена ме преследва като зла съдба. Всичко е свързано с нея — и моята вина, и моето разкаяние…

Юкико едва забележимо кимна…

— Куримото и досега ли е честа гостенка у вас? — запита Кикудзи.

— Дълго време не идваше. След като миналото лято баща ми й се разсърди.

— Миналото лято? Ами тогава Куримото ми съобщи, че вие, Юкико-сан, сте се омъжили.

— Боже! — възкликна Юкико и широко отвори очи, сякаш се беше досетила нещо. — Сигурно е станало по едно и също време. Госпожа Куримото дойде у нас и ми направи предложение — не от ваше име, — от друг човек… Тогава и баща ми се разсърди. Той каза, че една и съща сватя не може да сватосва дъщеря му за различни хора. Каза, че това прилича на издевателство — на едно място е ударила на камък и хайде на друго. Бях благодарна на баща си, той сякаш ми помогна да се омъжа за вас.

Кикудзи мълчеше.

— А госпожа Куримото не се предаде лесно — продължаваше Юкико. — Тя каза: „Митани-сан е омагьосан“ — и разказа за госпожа Оота. Изпитвах такова неприятно чувство! Цялата се разтреперих и не можех да се успокоя. Не зная защо, може би ми беше противно. Но сигурно все още съм мечтала да се омъжа за вас, затова и съм треперила. Баща ми разбра състоянието ми, видя нещастния израз върху лицето ми и здравата нахока госпожа Куримото. Той й каза: „Приятни са или студените, или горещите напитки, а хладките нямат никакъв вкус. Дъщеря ми се е срещнала с Митани-сан, вие самата сте ги запознали, и сигурно тя има собствено мнение за него и сама ще се ориентира.“ И Куримото беше принудена да се оттегли…

Чу се шум на падаща в басейна вода — вероятно беше дошъл някой от прислугата да подготви банята.

— Тогава ми беше много мъчно, но след това сама взех решение. Куримото тук няма нищо общо. Така че не се вълнувайте, моля ви. А чайната церемония… мога да я изпълня тук съвсем спокойно.

Юкико повдигна очи. В тях се отразяваше електрическата светлина. Лицето й, порозовяло от вълнение, сияеше, устните й като че също светеха. Кикудзи й беше благодарен за чистотата и светлината, излъчващи се от нея. Почувствува я близка и у него се появи усещането, че от тази ослепителна светлина по цялото му тяло се разлива топлина.

— Да, това беше миналата година… През май, ако не се лъжа. Помните ли, когато посетихте моя чаен павилион, вие бяхте с оби с петунии. И тогава си помислих: „Това момиче е недостижимо за мен…“

— А всичко заради това, че тогава много страдахте и в същото време си придавахте важност… — Юкико се усмихна. — Запомнили сте пояса с петуниите? Аз го опаковах заедно с другите вещи и може би той вече е тук.

Юкико каза „страдахте“. Когато разказваше за себе си, употреби същата дума. А какво е изпитвал Кикудзи, когато Юкико е страдала? Той упорито търсеше изчезналата Фумико. А след това, когато получи от нея писмо — съвсем неочаквано от градчето Такеда на острова Кюсю, — той се устреми нататък, отново я търси, но пак не успя да я открие. Оттогава мина около година и половина, а той и досега не знае къде е Фумико.

Очевидно с писмото, в което Фумико страстно го молеше да забрави нея и майка й и да се ожени за Юкико, тя се сбогуваше с него. И тогава те — Юкико и Фумико — сякаш размениха местата си: „недостижимата“ стана Фумико.

Кикудзи си помисли, че не трябва да си представя, който и да е човек като „абсолютно недостижим“, такива хора няма. А ако наистина няма, не е нужно да употребява такива високопарни думи.