Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (26)

2

При горещите минерални извори в Бепу,

20 октомври.

Най-близкият и най-пряк път за Такеда от Бепу е с влак през Оита. Но така не е интересно.

Искам да разгледам добре планините Кудзю и избирам околния път: ще пресека подножието на планината Юфугатаке зад Бепу, от Юфуина с влак ще достигна до Бунго-Накамура, оттам ще се изкача на платото Ханда, ще го пресека в южно направление и през градчето Кудзю ще пристигна в Такеда.

Въпреки че Такеда е родно място на баща ми, този град ми е съвсем непознат. Не знам как ще ме посрещнат, а и не знам дали някой ще го стори сега, когато нито баща ми, нито майка ми са между живите.

Баща ми говореше, че в този град те обхваща чувството, сякаш се намираш в място, предназначено за душата ти… Може би, защото градчето от четирите страни е обкръжено с непристъпни скалисти планини и до него може да се стигне само през тунел. Ето и съпрузите Йосай пишат за това в стиховете си.

Мама можеше да ми разкаже нещо за Такеда. Тя е била там заедно с баща ми само един път наистина, още преди да се родя.

Струва ми се, че прощавайки и признавайки отношенията на майка ми с баща ви, аз измених на собствения си баща. Защо ме тегли насам, към неговите родни места, чужди и непознати за мен? Или в сегашното мое състояние е необходимо да посетя някое подобно място, което да е за мен и родно, и чуждо? Или може би тук, в планините, видели раждането на моя баща, в душата ми ще бликне живителният извор и целебната вода ще изчисти всичките грехове — и моите, и на майка ми?…

В сборника „Песни от планините Кудзю“ има прелестни стихове:

Ще се върна в къщи отдалече —

коленичил на земята, пред баща ми,

ще погледна във лицето вечно

на любимата ми планина.

Кой знае, може би тогава, когато признах и простих отношенията между майка ми и баща ми, на бял свят се появиха първите кълнове, по-късно прераснали в непоправима грешка за мама и мен. Може би тези кълнове са пуснали корени и във вашата душа и са ви заставили да страдате, като проклятие, тегнещо над вас? Но всяко проклятие губи силата си с течение на времето. Мисля дори, че нашето е загубило силата си в същия ден, когато счупих чашата.

Обичах двама — мама и вас, Кикудзи-сан. Вероятно това закъсняло признание ви учудва. Аз самата досега се учудвам на своето чувство, но не искам да го скривам от вас, още повече че признанието ще бъде този покой, който моля за вас. Аз не ви обвинявам и не ви проклинам сега, Кикудзи-сан, както не съм ви обвинявала и проклинала по-рано. Моята любов получи най-висша награда и най-висше наказание. Може би такава е моята съдба? Майка ми се разплати със смъртта си, а аз — с бягство, понасяйки със себе си тежък товар.

— О, искам да умра! — казваше често мама.

А когато не я пуснах да се срещне с вас, тя каза:

— Ти желаеш ли смъртта ми?

В същия онзи ден, когато счупих чашката, в мен се роди прозрение. Разбрах какво става с майка ми. Като ви е видяла на чайната церемония в храма Енкакудзи, тя е изпаднала в състояние, което може да бъде определено като „на границата на самоубийството“. Срещата й с вас, Кикудзи-сан, е събудила у нея желанието да извърши самоубийство и в същото време вие сте били единствената й връзка с живота, защото тя е живяла с една-единствена мисъл — да бъде с вас. Аз й пречех и тя умря. В онзи ден, когато счупих чашата, и аз също изпаднах в такова състояние „на границата на самоубийството“. Какво ме възпираше от подобна крачка? Само нейната смърт. Живея, защото мама почина.

Когато счупих чашката, започнах да губя съзнание и едва не паднах на пътеката. Вие ме подхванахте и аз тогава извиках: „Мама“! Чухте ли ме? Не, сигурно. Вероятно съм извикала в мисълта си.

Вие казахте, че не трябва да си отивам в къщи. Искахте да ме изпратите. А аз само поклащах глава.

Казах ви тогава, че повече няма да се виждаме и си отидох, избягах. И бягах през цялото време. Цялата станах вир-вода и наистина реших да умра. Не, аз не се чувствувах обидена от вас, но почувствувах, че се приближавам към своя край. Към финала, зад който вече няма нищо. Нима моята смърт нямаше да бъде естествен завършек на смъртта на майка ми? Тя не понесе своя позор и умря. А аз — нима моето поведение не беше също позорно? Но от непоносимия пламък на разкаянието, което не ми даваше покой, израснаха приказно красиви цветя — нали аз ви обичах! И каквото и да бяхте направили с мен, то не можеше да бъде позорно. Пламъкът ме привличаше. Мама умря, не понасяйки собственото си падение. А аз считах, че тя е прекрасна. Нима в този стремеж има нещо позорно за мен?

И все пак между нас, между мама и мен, имаше съществена разлика. На нея й беше достатъчна една среща с вас, за да живее с мечтата за нова среща. За мен една-единствена среща също беше достатъчна, но моите мечти се разсеяха и аз, потресена, се събудих. Отворих очи и разбрах, че началото на моята любов е и неин край. Не, аз не се спрях на половината на пътя, не се стремях да сдържам своите чувства, а ги изтръгнах и хвърлих в бездната.

Не трябва, в никакъв случай не трябва, помислих тогава аз. Мама умря, аз се изчерпах. Какво по-нататък? Нека той се ожени за Юкико-сан. Това е моето спасение.

Разбира се, можех просто да ви кажа: „Не ме търсете и не ме преследвайте, в противен случай ще посегна на живота си!“ Но не го казах, би било твърде егоистично от моя страна. Все още съм под влияние на идеята да създам идеалния образ на мама и затова ми остава един-единствен изход: да изчезна, без да оставям никакви следи, да изтръгна всички спомени за себе си и майка ми от всичко, свързано с вас.

Госпожа Куримото казваше, че ние, мама и аз, сме пречка за вашия брак и че вие съвсем сте се променили след запознанството си с мама. След като прогледнах, отлично я разбрах.

В онази вечер, когато счупих чашата, се чувствувах отвратително. Цялата нощ плаках, а рано сутринта отидох при приятелката си и я помолих да тръгне с мен.

Тя се разтревожи.

— Какво се е случило с теб? — попита тя. — Очите ти са зачервени, даже клепачите ти са подпухнали. Мисля, че ти не си плакала така даже когато почина майка ти.

Й приятелката ми замина с мен в Хаконе.

Разбира се, смъртта на мама беше за мен огромно и непоправимо нещастие. Но в детството ми се случи да преживея още по-горчиви и страшни минути. Това се случи в същия ден, когато у нас дойде госпожа Куримото и започна да обижда мама, крещейки й да се раздели с баща ви. Аз бях в съседната стая, чувах всичко и не можех да сдържа сълзите си. Тогава влезе мама, прегърна ме и ме заведе в същата стая, където седеше госпожа Куримото. Аз исках да се изскубна от прегръдката й и да избягам, но мама ме накара да седна на коленете й.

— Не си отивай, постой при мен. Моля те! Аз ще те прегърна. Майка ти я обиждат. А на мен сърцето ми се къса, когато плачеш зад гърба ми. Не си отивай!

Притиснах главата си в гърдите на мама и дори не погледнах към госпожа учителката.

Но тя нямаше намерение да ме остави на мира. И какви язвителни нотки имаше гласът й!

— Какво е това — игра, изпълняваща детска роля? Ти, моето момиченце, си умно и много добре трябва да ти е известно защо ходи при вас Митани-сан.

— Не, не, не! Не знам, не знам! — заплаках аз още по-силно.

— Знаеш, много добре знаеш! А този чичко междувпрочем има законна жена. И дете има, момченце, малко по-голямо от теб. И това момче ще намрази твоята майка, да, да! А ако за това узнаят в училище? Учителят и приятелките ти. Ой, ой, ой, как ли ще се срамуваш заради майка си!

Мама се намеси:

— Защо говорите така? Детето не е виновно!

Но госпожа учителката не спираше:

— Не е виновно ли? Правилно, не е! А вие искате да го възпитавате в грях. Не било виновно, хм-м… А плаче като наистина.

Тогава бях на около единадесет — дванадесет години.

— Накратко казано — завърши Куримото, — ще осакатите душата на дъщеря си — И не чакайте от нея нищо хубаво. Бедното момиченце. Само я мъчите…

Струва ми се, че болката, която изпитах тогава, беше по-силна от болката, породена от смъртта на майка ми и раздялата ми с вас.

Рано сутринта параходът ни премина през пролива Ионада. Морето беше съвсем спокойно, слънчевите лъчи, които влизаха в каютата през стъклото на илюминатора, грееха така силно, че аз свалих жилетката си. И все пак беше много горещо дори само по блузка. А след това, около обяд влязохме в пристанището Бенту. Какво удивително зрелище! Пристанището е обградено отвсякъде с планини, те се простират надясно и наляво и създават впечатлението, че прегръщат морето.

В средата лежеше гладката водна шир, а планините приличаха на огромни застинали вълни. Подобни пейзажи съм виждала само на декоративни пана.

Приех любезното предложение на моята спътница и отседнах в хотела при горещите извори на Канкайдзи. Изворите Канкайдзи са разположени високо в планините и от прозорците на къпалнята се откриваше великолепната панорама на пристанището и града. Всичко тук е прекрасно. Не съм подозирала, че има такива горещи извори, сякаш носещи се из въздуха над удивително светлия земен простор.

С автобус пътувах из покрайнините, из т.нар. „ад“. Билетът струва сто йени, разглеждането на забележителностите — още сто. В „ада“ има частни имения, около петнадесет или шестнадесет и даже съществува „адски кооператив“, който ги обединява.

В „ада“ има две езера — „Кървавото езеро“ и езерото „Морски ад.“ Каква е водата в тези езера! Тя има някакъв особен, очарователен и както на мене ми се струва, мистичен блясък. А за цвета й да не говоря! Водата в „Кървавото езеро“ наистина има червеникав цвят: на дъното — тъмноален, сякаш из дълбините струи кръв, а по-близко до повърхността — по-блед, сякаш кръвта се е разтворила във водата. Над езерото се издигат розови изпарения. А „Морски ад“ е също своеобразно чудо. Това езеро го нарекли така, защото водата му по цвета си наподобява морето. Но истинската морска вода никога не е толкова кристално прозрачна и с такъв удивително чист синьо-зелен оттенък. Спомних си за тези езера късно през нощта, в хотела, далече от града. Езерата на горещия „ад“. Те изглеждат неземни, тези езера. В тях сякаш се вливат извори от царството на мечтите. А ние с мама блуждаехме из ада на любовта… Дали в него има такива прекрасни извори? Цветът на горещите води в „ада“ ме очарова и ме довежда до възторг.

Простете ми, моля ви.