Лили Прайър
Страсти по госпожица Пондероза (1)

Беше увиснала във въздуха над местността това лято като облак, който правеше въздуха плътен и бисерен. Кръжащите златисти прашинки улавяха слънцето, проблясваха и предизвикваха болезнен копнеж. Наситен и обагрен в розово. Парфюмирана ектоплазма.

„Гардении“, „фрезии“, „ароматен грах“, „ябьлков цвят“, твърдяха любителите на градините и напрягаха носове, за да определят какво е.

„Прясна сметана“, „разтопен шоколад“, „пресен хляб“, „зрели пъпеши“, „диви ягоди“, надпреварваха се гастрономите, а устите им се пълнеха със слюнка.

„Похот“, отсякоха моралистите.

„Божествена еманация“, мълвяха сестрите от манастира на Сант Антонио Абате и отдадоха прослава в специална меса, отслужена от епископа.

„Дренажи“, написа общинският инспектор по околната среда със заврънкулка в тефтера си.

„Мъгла“, прецениха метеоролозите.

„Свеж въздух“, сигурни бяха пуристите.

„Смърт“, посърнаха песимистите.

„Глупости“, презрително рекоха интелектуалците.

„Холера“, поставиха диагноза медиците.

Никое от предположенията не бе вярно. Беше страст. Онези, които я вдъхнаха — сред тях и аз, — бяха поразени от нея.