Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (11)

3

В получения от Фумико подарък, шино, Кикудзи постави цветя — бели рози и бледорозови карамфили.

В него се появи чувството, че бе обикнал госпожа Оота едва сега, след смъртта й.

И му се стори още, че ако не беше дъщеря й Фумико, то надали той би се досетил за това свое чувство. В неделя Кикудзи позвъни на Фумико.

— Сама ли сте както преди?

— Да. Наистина сега вече започва да става малко тъжно.

— За вас не е хубаво през цялото време да сте сама…

— Да, разбира се…

— Сигурно у вас е много тихо… Дори по телефона чувам каква тишина цари във вашия дом.

Фумико тихо се засмя.

— Защо не помолите някоя своя приятелка да поживее у вас?

— Това би било добре, но ми се струва, че ако тук се появи чужд човек, всичко ще стане известно за мама.

Кикудзи не намери какво да отговори.

— Поне на улицата излизате ли? Или не можете да оставите къщата?

— Защо да не мога? Заключвам и излизам.

— В такъв случай, наминете някой ден при мен.

— Благодаря ви, ще мина.

— Как сте със здравето?

— Добре, само малко отслабнах.

— А как спите?

— Лошо, дори може да се каже, че почти не спя.

— Това вече не е никак хубаво!

— Не знам, може би скоро ще оправя всички неща около къщата и ще изляза под наем у една приятелка…

— Какво значи „ще оправя“?

— Продавам къщата…

— Вашата?

— Да.

— Решили сте да я продавате?

— Да… А вие смятате, че е по-добре да не го правя?

— Как да ви кажа… понякога и аз се замислям дали да не продам моята?

Фумико мълчеше.

— Впрочем, какъв смисъл има тия неща да бъдат обсъждани по телефона. Защо не дойдете при мен… Аз съм в къщи, нали днес е неделя.

— Да. Неделя…

— Знаете ли, в съда, който ми подарихте, вече стоят градински цветя, в европейски стил. Но ако дойдете, ще го използувам по предназначението…

— Ще устроите ли чайна церемония?

— Е, не истинска… Просто жалко е да не се използува такова шино поне един път както трябва. Нали истинската красота на съдовете за чайна церемония се проявява само когато са в комплект.

— Днес няма да мога да дойда. Изглеждам много лошо, по-лошо, отколкото миналия път, когато идвахте у дома.

— Всичко това са глупости! Няма да има никакви гости…

— Все едно…

— Значи, няма да дойдете?

— Не… Довиждане!

— Всичко най-хубаво. Охо, май че някои идва… Дочуване!

Дойде Тикако Куримото.

Кикудзи се сви целият — нима Тикако е чула разговора?

— Какво прекрасно време! Излязох на разходка и реших да мина край вас… А то от тия дъждове сили не ми останаха…

Тикако седна и почти веднага забеляза шино.

— Ще ми разрешите ли, Кикудзи-сан, да поседя в чайния павилион. Сега имам свободно време, нали е лято и уроците ми са малко, затова и дойдох…

Тикако помести към Кикудзи подарък — кутия бисквити и ветрило.

— Сигурно в чайния павилион пак мирише на мухъл.

— Може би…

— Виждам, че сте се сдобили с шино от Оота-сан. Позволете ми да му се полюбувам — произнесе Тикако равнодушно и без да става от мястото си се наклони към него. Ръцете й бяха опрени на татами. Раменете й кокалести и по мъжки широки леко се приповдигнаха, главата й се отпусна и на Кикудзи му се стори, че тя всеки момент ще пръсне отрова върху цветята.

— Купихте ли го?

— Не, получих го като подарък.

— Такава вещ?! Направили са ви разкошен подарък, няма що. Всичко е ясно — за спомен, значи.

Тикако се изправи и се обърна към Кикудзи.

— Да, това е много ценна вещ. По-добре щеше да бъде, ако бяхте купили това шино. А то дори е малко страшно от такъв подарък. Нали дъщеря й ви го е подарила…

— Да го купя ли? Ще помисля.

— Помислете. У вас има много от чайните съдове на господин Оота. Но баща ви е купил всичко това, дал е за тях пари. Разбира се, след като се сближи с госпожа Оота… Тогава излиза, че…

— Престанете да говорите такива неща!

— Добре, добре. Мълча!

Тикако изведнаж бързо и необичайно леко се надигна и излезе от стаята.

Скоро се чуха гласове — нейният и на прислужничката. Когато отново се появи, тя беше с кухненска престилка.

— А пък Оота-сан се самоуби! — каза тя.

Думите й се стовариха като внезапен удар върху Кикудзи.

— Какви са тези глупости! Нищо подобно!

— Така ли мислите? Грешите! Аз веднага разбрах. От нея винаги се носеше нещо зловещо — Тикако погледна към Кикудзи. — И баща ви говореше, че тя е загадъчна жена. Разбира се, ние жените гледаме една на друга с други очи, не така както на нас гледат мъжете, но… Странен човек беше тя — нито наивна, нито невинна… Не знам, но такива не ми харесват… А това, че беше нахална и досадна е самата истина.

— Бих ви помолил да не говорите грубо за покойната!

— Извинете, Кикудзи-сан! Вие сте съвършено прав, не е хубаво да се говори така… Но тази покойница и сега ви пречи — пречи на вашия брак… Пък и баща ви какво претегли с нея…

„Не баща ми — помисли си Кикудзи, — а ти самата си претеглила.“

Връзката между баща му и Тикако сигурно е била случайна и много кратка. И той я беше изоставил не заради госпожа Оота, а значително по-рано. Но Тикако силно намрази госпожа Оота заради това, че тя беше близка на баща му до неговата смърт.

— Да, сложен човек беше тази Оота-сан — не спираше Тикако. — Вие, Кикудзи-сан, сте млад, без опит, трудно можете да я разберете. Едно ще ви кажа: имате късмет, че тя се досети навреме да умре, ваше щастие е. А то сигурно щяхте да се затриете. Истината ви казвам!

Кикудзи се извърна от Тикако, но тя сякаш не забеляза това.

— Нима мислите, че бих позволила на някой да попречи на брака ви?! Кой знае, може би тя се е чувствувала виновна, но нищо не е могла да направи със себе си. Затова и решила да умре… Или може би се е надявала след смъртта си да се срещне с баща ви. Такава си беше…

От тези думи по гърба на Кикудзи полазиха тръпки. Тикако излезе в градината.

— Ще ида да поседя в чайния павилион. Може това да ме успокои — каза тя.

Известно време Кикудзи седя неподвижно и съзерцаваше цветята.

Бели и бледорозови цветя… Бяло с розов оттенък шино… Рози, карамфили и керамика се разтваряха едни в други, преливаха се и се поглъщаха… Докато той седеше, на фона на шино се очерта едва доловим силует — Фумико, самотна и печална, свила се върху татами в опустелия дом.