Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (22)

3

Кикудзи се събуди среднощ. Може би го беше разбудил влакът, прогърмял по релсите някъде над хотела?

Той разбра, че е още дълбока нощ, тъй като всички звукове бяха удивително близки и ясни, съвсем различни от тия надвечер или сутрин — колелата прогърмяха над самата му глава и свирката сякаш рязна ухото му.

Кикудзи се събуди, въпреки че в действителност шумът не беше толкова силен. Но все пак той се събуди. Странно. А най-странното е, че той въобще е спал. Как можа да заспи преди Юкико?

Но Юкико също беше заспала и сега дишаше равномерно до него. От това Кикудзи изпита облекчение. Сигурно Юкико беше много изморена от грижите около сватбата и сватбеното пътешествие. А той съвсем се беше измъчил през последните дни. Вече няколко нощи подред не можеше да спи спокойно — все мислеше, колебаеше се и се разкайваше. И Юкико се измъчваше от нещо.

Кикудзи не знаеше какъв парфюм използуваше тя, но неговият аромат, нейното равно дишане, нейните пръстени и дори бекасите, нарисувани на полите на нощното й кимоно — всичко това му беше учудващо близко и родно, всичко му принадлежеше. Това чувство не го напускаше и сега, когато внезапно се беше събудил среднощ. По-рано не беше изпитвал нищо подобно.

В него се появи желанието да погледне спящата Юкико, но не се реши да запали светлината. Протегна ръка за часовника. Беше около пет…

Да, с Юкико всичко беше по-иначе. Това, което изглеждаше съвсем естествено с госпожа Оота и Фумико, по отношение на Юкико беше съвсем немислимо. Защо? Нали с тях двете той не изпитваше никакво вътрешно съпротивление. Може би сега се съпротивяваше съвестта му, нашепваща, че е недостоен за Юкико?… Или госпожа Оота и Фумико все още го държаха в плен?…

Много неща му изглеждаха зловещи. Особено апартаментът, поръчан от Тикако Куримото, в който той прекарваше тази нощ. Впрочем Тикако не беше вещица. Според думите й вещица беше госпожа Оота. Дори в облеклото на Юкико Кикудзи забеляза влиянието на Тикако. Обикновено Юкико носеше рокли по европейска мода, а в сватбеното си пътешествие се беше отправила облечена в кимоно. Преди да си легнат, той сякаш между другото попита:

— Защо за път не облякохте обикновена рокля?…

— Не облякох само днес… Реших този ден да бъда в кимоно… Нали казват, че роклите придават прекалено официален вид. А и когато се срещнахме за пръв път с вас в чайния павилион, бях в кимоно…

Кикудзи се зае да уточнява кой я бе съветвал така. В края на краищата беше му приятно да вярва, че кимоното с бекасите Юкико беше избрала сама.

Той прехвърли разговора на друга тема.

— Много ми харесват стиховете „Бекаси върху вечерните вълни“. Вече говорих за това…

— Стиховете ли?… Аз ги знам…

Кикудзи бързо издекламира стиховете на Хитомаро. Нежно се докосна до гърба на Юкико и неволно възкликна:

— Колко съм щастлив!

Това изглежда учуди Юкико.

Но той можеше да бъде само нежен с нея и нищо повече. И когато днес се събуди толкова рано, той се вслушваше, поемаше излъчващия се от нея аромат и в разтревоженото му сърце живееше само едно чувство — щастие, блаженство, изпратено от провидението. И в това чувство имаше такава чистота, сякаш всичките му грехове бяха опростени. Само една жена — същество от друг пол — беше в състояние да предизвика у него поетически възторг, само жената бе способна да подари и на най-закоравелия грешник благото на всеопрощението, временно, но с нищо несравнимо благо.

Кой знае, може би му беше съдено да се раздели с Юкико. Може би, когато настъпи утрото, тя ще изчезне. Но все едно, той ще й бъде благодарен за цял живот.

Постепенно тревогата в душата на Кикудзи утихна и на него му стана тъжно. Юкико сигурно се е вълнувала, чакала е, страхувала се е, а той… И сега не би рискувал да я събуди и да я вземе в обятията си…

Някъде съвсем наблизо се чуваше шумът на вълните. Той се вслушваше в него и мислеше, че вече не би могъл да заспи. И неочаквано за самия себе си отново потъна в дълбок сън. Когато се събуди, вече беше съвсем светло и върху подвижната преграда играеха ярките лъчи на слънцето. Но къде е Юкико?

Сърцето му се сви в лошо предчувствие — да не би да си е избягала вкъщи?… Беше около десет часът.

Кикудзи разтвори подвижната преграда и видя Юкико. Обгърнала коленете си, тя седеше на тревата и гледаше към морето.

— Как съм се успал… Вие рано ли станахте?

— Към седем. Дойде прислужникът да напълни басейна с вода и аз се събудих.

Юкико се обърна към него и се изчерви. Днес тя беше облечена в рокля, а на гърдите си носеше вчерашната червена роза. Кикудзи изпита огромно облекчение.

— Розата не е увехнала!

— Вчера я бях поставила в чаша с пода над умивалника. Вчера, когато се къпех. Не сте ли я забелязали?

— Не. А сега вече успяхте ли да се изкъпете?

— Да. Събудих се рано, нямаше какво да правя и къде да ходя. Тихичко излязох в градината. Тъкмо американските военни кораби отплуваха. Казват, че идват вечерно време да се забавляват, а рано сутрин отпътуват.

— Американските военни кораби идват да се забавляват? Звучи странно!

— Така го каза тукашният градинар.

Кикудзи съобщи в администрацията, че вече са станали, изкъпа се и също излезе в градината. Времето беше много топло и трудно можеше да се повярва, че вече е средата на декември.

След закуската те с Юкико седнаха на огрятата от слънцето веранда.

Морето беше със сребърни отблясъци. Кикудзи забеляза, че сребърното сияние се отместваше заедно със слънцето. Крайбрежието от Идзусан до Атами беше силно нарязано. Малките носове, заливани от вълните, също блестяха един след друг, сякаш ловяха лъчите на минаващото над тях слънце.

— Вижте как всичко блести. Ето там точно пред нас — каза Юкико, посочвайки надолу. — Сякаш първите звезди са излезли от морето. Звездичките в звездния сапфир…

Наистина, от водата слънчевите лъчи се отразяваха в снопове ослепителни искри, наподобяващи звезди. Те се появяваха на едно място и изчезваха, за да се запалят почти веднага на друго. Всяка вълна се разсипваше на хиляди малки искри, които се сливаха в общо сияние. То създаваше огромното сребристо огледало, простиращо се зад хоризонта, поразително гладко и в същото време леко къдрещо се от вятъра.

Пред чайния павилион имаше тясна ивица трева. Над нея беше надвиснало клонче на китайския лимон с голям жълт плод. Градината леко се спускаше към морето. На брега до самата вода растяха няколко смърча.

— Вчера разгледах пръстена ти. Има много красив камък!…

— Да. Това е светещ опал. А сега блясъкът на морето прилича на блясък на сапфир или рубин… Не, на брилянт! Само брилянтът има такова сияние.

Юкико погледна пръстена на ръката си и премести поглед към морето.

Играта на вълните, преливащите се светлини — всичко това напомняше за скъпоценните камъни. И пейзажът, и времето — наближаваше обед — събуждаха подобни асоциации. Но изведнъж Кикудзи се почувствува неудобно, сякаш нещо му пречеше напълно да повярва на щастието си…

Той продаде къщата. След сватбеното пътешествие ще заведе младата си съпруга в жилище, взето под наем. Това не беше толкова страшно. Но как да говори с нея за бъдещия им съвместен живот? Кикудзи още не беше влязъл в ролята на съпруг.

Да си спомня миналото… Ще бъде невъзможно да не си спомня и за госпожа Оота, Фумико и Тикако. Тогава всичко ще бъде лъжа. Значи, излиза, че е невъзможно да се докосва до миналото, а още по-малко до бъдещето. А разговорът за настоящето, за това, което е сега, изведнаж се прекъсна. Той не знаеше как да продължи и замълча.

Интересно за какво мислеше Юкико. На сияещото й, огрято от слънцето лице не се забелязваше сянка на недоволство. Може би тя го щадеше?… Или си мислеше, че той я е пощадил в първата им брачна нощ?

Кикудзи нервничеше. Не му се седеше на едно място.

В хотела те се регистрираха за две денонощия. Беше дошло време за обед и отидоха в хотел „Атами“.

Прозорците на ресторанта гледаха към парка. Под един от прозорците растеше бананово дърво с широки, сякаш накъсани по краищата листа. Срещу него се извисяваха няколко палми.

— Познах ги — каза Юкико, като ги посочи и обхвана с поглед спускащия се към морето парк. — Те са останали същите, каквито бяха преди много години. Била съм тук като малка, заедно с родителите си. Посрещнахме Нова година.

— Спомням си, че баща ми често е отсядал тук. Колко жалко, че той нито веднаж не ме бе взел със себе си! Може би щях да срещна малката Юкико-сан.

— Сигурно не!

— Защо? Би било много хубаво, ако се познавахме като деца.

— А може би ако се бяхме запознали тогава, сега нямаше да се оженим.

— Защо?

— Защото бях ужасно умно момиченце!

Кикудзи се замисли.

— Това е самата истина! Баща ми често се оплаква, че като дете съм била умничка, а сега оглупявам с всяка измината година.

Юкико не разказваше много за баща си, но и от това, което казваше, Кикудзи успя да разбере колко много я обичат в семейството й. Изглеждаше баща й бе по-привързан към нея, отколкото към всичките си останали деца — те бяха четири — и възлагаше на нея особени надежди. Юкико… у нея и сега имаше нещо от малкото момиченце — очарователна, със сияещо лице и лъчисти очи…