Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (5)

5

Мина около месец след чайната церемония и един ден дъщерята на госпожа Оота посети Кикудзи. Това посещение беше за него неочаквано и от изненада той се засуети. Покани момичето в хола, сам отиде в кухнята, отвори бюфета, сложи в чинийки сладкиши и с тях се върна при Фумико. Но все още не можеше да се успокои. Безпокоеше го мисълта дали момичето е само или с майка си. Може би госпожа Оота не се е решила да влезе у дома му и чака на улицата? Когато с тези свои мисли Кикудзи влезе отново в хола, момичето стана от фотьойла. Устните й бяха плътно стиснати и долната, едва издадена напред, изглеждаше по-тънка, отколкото бе в действителност.

— Прощавайте, че ви накарах да чакате.

Кикудзи мина зад гърба на момичето и разтвори стъклената врата, водеща към двора. В същия момент той усети едва уловимия аромат, идващ от поставените във ваза бели хризантеми.

Фумико се беше свила, сякаш се боеше да изправи заоблените си рамене.

— Моля седнете — каза Кикудзи и пръв се отпусна във фотьойла. Обзе го някакво странно спокойствие — може би главно заради това, че Фумико много приличаше на майка си.

— Извинете за неочакваната визита. Не трябваше да идвам така при вас… — произнесе тя, без да вдигне очи.

— Не се безпокойте, радвам се, че сте открили бързо дома ми и не сте се лутали дълго.

— Да…

Едновременно с отговора й той си спомни — нали тя е изпращала баща му до вкъщи по време на бомбардировките! За това вече му беше разказвала майка й.

Кикудзи едва не се изпусна да й го каже, но се сдържа. Само погледна към нея и се учуди колко много тя приличаше на майка си.

И изведнаж от спомена за госпожа Оота го обхванаха сладостните тръпки и той се пренесе във времето, прекарано с нея — колко нежност, всеотдайност и топлота излъчваше тя… И какво спокойствие…

Поради това спокойствие сега му беше леко и приятно с Фумико. Между тях вече не съществуваше първоначалното напрежение, но той все още не се решаваше да я погледне в очите.

— Аз… — започна тя, но замълча и повдигна глава… — имам към вас една молба… Дойдох заради мама… — Кикудзи затаи дъх. — Моля ви, простете на майка ми!

— Какво?… Да й прощавам? Но за какво? — В гласа на Кикудзи прозвуча неподправено учудване. Но след секунда той вече се беше досетил, че госпожа Оота е била откровена с дъщеря си. — Ако някой трябва да иска прошка, то това съм аз — добави той.

— Не, простете й и за баща ви…

— Ако става дума за баща ми, то пак аз трябва да искам прошка. А така на кого да се прощава? Нали майка ми отдавна не е между живите.

— Да, но… Аз мислех, че моята майка е виновна за това, че така рано починаха… баща ви и майка ви… Дори й го казах.

— Тук сте прекалили. Да бяхте се смилили над майка си.

— Ако майка ми беше умряла по-рано, сигурно за всички би било по-добре…

Изглежда, в този момент момичето изпитваше мъчителен срам. Кикудзи се досети — ами че тя говореше за него! Колко ли оскърбена и унижена се чувствуваше!

— Моля ви, простете й, простете й! — повтаряше Фумико и в гласа й звучеше безкрайно отчаяние.

— За каква прошка може да става дума! Аз съм благодарен на майка ви — ясно и твърдо каза Кикудзи.

— Тя е за всичко виновна! Майка ми е ужасна жена! Оставете я моля ви! Не й обръщайте внимание!… — Гласът на момичето трепереше.

Кикудзи добре разбра какво влагаше Фумико в молбата си — не само да не обвинява, но и да забрави, да не безпокои.

— И още нещо… моля ви не й се обаждайте повече по телефона!

Лицето й се покри с руменина и сякаш опитвайки се да превъзмогне срама и отчаянието, тя повдигна глава и открито погледна Кикудзи. В очите й имаше сълзи. Широко разтворените й зеници не изразяваха неприязън, а само няма молба.

— Разбирам — каза Кикудзи. — Простете ми.

— Умолявам ви!…

Лицето на момичето пламтеше. Руменината беше избила по грациозната й шия и контрастираше със снежнобялата якичка на дрехата, подчертавайки красотата на тази шия.

— По телефона майка ми ви обеща, че ще дойде, но аз не й позволих… Тя искаше на всяка цена да излезе, но аз я прегърнах и я задържах.

Момичето вече се беше поуспокоило. Гласът му звучеше по-равномерно…

На третия ден след онази нощ Кикудзи позвъни на госпожа Оота. По гласа й той разбра, че това я зарадва много, но на условената среща в кафенето тя не дойде. След този телефонен разговор той вече не я потърси.

— След това ми стана жал за нея. Но в него момент за нищо друго не мислех, освен как да я задържа. Тя много плака. Казваше ми — щом не ме пускаш, позвъни ти и кажи, че няма да отида… Аз исках да набера номера ви, вдигнах слушалката, а не можах да произнеса и дума. А тя гледаше телефона и плачеше. Сигурно вие сте й напомнили Митани-сан. Такава си е майка ми.

И двамата замълчаха. След малко Кикудзи запита:

— Вие знаехте, че след чайната церемония майка ви остана… заради мен… Защо тогава си отидохте?

— Мислех, че заради Митани-сан имате лошо мнение за нея. Исках да поговорите и да разберете, че тя не е толкова лош човек.

— Не е толкова лош човек ли! Напротив тя е много добра!

Момичето сведе очи. Имаше красиво очертан нос, леко набъбнали устни и нежен овал на лицето, кръгло като на майка й.

— Преди много мислех за вас. Знаех, че госпожа Оота има дъщеря и си представях как ли с това момиченце ще си говорим за баща ми.

Фумико кимна.

— Понякога и аз мислех за това.

Този спомен натъжи Кикудзи. Ако между него и вдовицата не се беше случило нищо, той можеше без всякакво стеснение да разговаря с момичето за баща си. Но именно заради това, че нещо се беше случило, той прости на госпожа Оота, прости й от цялото си сърце и вече не съдеше баща си за връзките му с нея. Може би това изглеждаше ужасно?

Момичето вероятно почувствува, че се заседя по-дълго, отколкото трябва, и бързо се надигна от креслото. Кикудзи стана и я изпрати.

— Колко хубаво би било, ако някога с вас имаме възможност спокойно да поговорим за благородния характер на майка ви, пък и за баща ми… нали? — каза той и сам се учуди на думите си. Мисълта му прозвуча малко странно, но той действително чувствуваше това.

— Да… не би било лошо… Но вие скоро ще се жените.

— Ще се женя ли?

— Ами, да. Майка ми каза. Нали затова сте били на чайната церемония — да се запознаете с Юкико Инамура — бъдещата ви съпруга.

— Но това не е вярно…

От вратата пътят се изкачваше нагоре. Някъде на средата на хълма правеше няколко чупки и оттам дома на Кикудзи вече не се виждаше — само короните на растящите в градината дървета се зеленееха на светлосиния фон на небосвода.

Думите на момичето накараха Кикудзи да си спомни за девойката с хилядата жерави. Изведнаж в паметта му изплува нейната стройна и грациозна фигура.

Фумико спря и си взе довиждане.

Кикудзи бавно тръгна обратно по хълма.