Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (15)

4

Тикако бързо разтреби чайния павилион — навикът си каза думата.

— Добре съм избрала чашите, в хармония са с шино нали? — попита тя.

Кикудзи не отговори, той много-много не разбираше от тия неща.

Съдът, който служеше за ваза пред урната с праха на госпожа Оота, сега се използваше по предназначението му.

Какви ли не ръце са се докосвали до този съд… Ръцете на госпожа Оота, ръцете на Фумико, а Фумико го предаде на Кикудзи… Пък сега до него се допират грубите ръце на Тикако.

Съд със странна и почти съдбоносна участ. Междувпрочем, всяка вещ има своя съдба, но тази на съдовете за чайна церемония е особена.

Минали са триста или четиристотин години от времето, когато е бил направен този съд. Кой го е ползувал до госпожа Оота, кой го е притежавал, чии съдби са оставили върху него невидими следи?…

— Шино изглежда още по-красив, когато е до огнището, редом с чугунения чайник. Не забелязахте ли? — каза Кикудзи, като гледаше Фумико. — И каква благородна форма! Чайникът още по-добре я подчертава.

Светлата глазура на шино създаваше около него особен ореол.

Кикудзи беше казал на Фумико по телефона, че си струва само да погледне това шино и у него възниква желанието да я види.

Може би тялото на майката също излъчваше вътрешна светлина — светлината на жена?…

Беше горещо и Кикудзи не беше затворил вратите в павилиона. Зад гърба на Фумико се зеленееше клен. Сянката от гъстата зеленина падаше върху косите й. На фона на светлия зелен цвят се очертаваха изящната шия и глава на Фумико. Ръцете, оголени над лакътя — по всичко личеше, че за пръв път тази година облича рокля с къси ръкави — изглеждаха синкави. Фумико беше слабичка, но и раменете, и ръцете й изглеждаха закръглени. Тикако също се любуваше на съда.

— Каквото и да ми говорите, но такъв съд оживява със своята истинска прелест само по време на чайна церемония. Грехота е да бъде използуван като ваза за цветя.

— Но и мама понякога слагаше в него цветя — каза Фумико.

— Чудно нещо! Споменът от вашата майка в този павилион!… Госпожа Оота сигурно би се зарадвала.

Тикако може би искаше да уязви Фумико, но тя й отговори спокойно:

— Мама често използуваше този съд като ваза за цветя. А що се отнася до мен, нямам намерение повече да се занимавам с чайни церемонии, така че…

— Не говорете така. — Тикако се огледа. — Чайната церемония е свещенодействие. А и този павилион… Никъде не мога да постигна такова душевно равновесие, като тук, когато ми разрешават да престъпя този праг. Видяла съм не малко чайни павилиони, но като този не съм срещала… — Тя премести погледа си върху Кикудзи. — Догодина ще станат пет години от смъртта на баща ви… Кикудзи-сан, устройте в този ден тържествена чайна церемония!

— Ще бъде забавно, ако на гостите бъде поднесен чай в сервиз, нямащ никаква художествена стойност.

— Как можете дори да помислите такова нещо!? Сред колекцията на покойния ви баща нямаше нито една фалшива вещ.

— Така ли? Но все пак би изглеждало забавно! Чайна церемония и фалшификация! — Той се обърна към Фумико: — Не мога да се отърва от усещането, че в павилиона мирише лошо — на мухъл или на някакви зловонни изпарения. Затова и ми дойде на ум да донеса тук обикновени съдове на тържествения ден: отровните пари няма да издържат, ще изчезнат. Това ще бъде вместо панихида за баща ми… А след това съвсем ще приключа с чайните церемонии. Междувпрочем, изобщо не съм се занимавал с тях.

— Искате веднъж завинаги да се отървете от нахалницата — мотае се навсякъде, пъха се навсякъде. Значи, за да има чист въздух, духът й не трябва да бъде тук… — Тикако с лека усмивка старателно разбъркваше чая с бамбукова пръчица.

— Точно така.

— Не се надявайте дори. Нищо няма да излезе! А виж, когато, създадете около себе си нови родствени връзки, тогава, моля, късайте старите.

Посочвайки с поглед, че всичко е готово, Тикако постави пред Кикудзи чашката.

— Фумико-сан, след като се наслушахте на шегите, отправени от нашия гостоприемен домакин, може да си помислите, че тази паметна вещ от майка ви е попаднала в лоши ръце. А пък аз, като гледам това шино, сякаш виждам върху глазурата му лицето на госпожа Оота.

Кикудзи остави празната чаша върху подноса и също по гледна към шино.

Какво можеше да види там Тикако?! На черния лакиран похлупак се отразяваше собствената й не особено привлекателна физиономия.

Но Фумико беше разсеяна.

Кикудзи не можеше да разбере дали тя се преструваше или действително не забелязваше остротите на Тикако.

И въобще е странно, че Фумико не прояви никаква раздразнителност и седи тук до Тикако.

И думите на Тикако за предполагаемия брак на Кикудзи изглежда също не я развълнуваха.

Тикако, която ненавиждаше госпожа Оота, а заедно с нея и дъщеря й, влагаше в думите си оскърбителен за Фумико смисъл, но момичето не изразяваше никакъв протест, дори вътрешен.

Нима Фумико е толкова покрусена от скръб, че всичко минава покрай нея, без да я интересува?… Или, потресена от смъртта на майка си, е съумяла да се извиси над житейската суета?… А може би тя е наследила характера на майка си и не умее да се съпротивява нито на себе си, нито на другите, тъй като чистотата й е над всичко в този свят…

Междувпрочем и той, Кикудзи, не се опита да огради Фумико от нападките на Тикако. Значи, той също е, меко казано, странен.

И все пак най-странно от всичко тук бе присъствието на Тикако. Тя си седеше в неговия чаен павилион и спокойно си отпиваше от чая, който сама беше приготвила.

— Часовничето ми е много малко и е много неудобно за късогледите ми очи — каза Тикако. — Кикудзи-сан, защо не ми подарите джобния часовник на баща ви?

— Той нямаше джобен часовник — рязко се сепна Кикудзи.

— Какво значи това — нямаше?! Баща ви винаги го носеше. Фумико-сан, спомняте ли си джобния часовник на покойния господин Митани? Нали той винаги го носеше със себе си, когато идваше у вас?

Тикако цялата изразяваше учудване. Фумико сведе очи.

— Май е два и десет. Стрелките ги виждам двойни и сякаш при мъгла…

Тикако смени интонацията, заговори оживено и деловито.

— Инамура-сан е организирала група за мен. Днес в три имаме урок. Преди да отида у тях, бих искала да зная отговора ви, Кикудзи-сан. Нали затова и минах оттук.

— Предайте на Инамура-сан, че решително се отказвам.

Тикако се постара да обърне отговора му в шега.

— Добре, добре, така и ще предам — решително, съвсем решително! — Тя се засмя. — Дано по-скоро се нареди всичко, че тогава, с ваше разрешение, да провеждаме уроци в този павилион.

— А вие посъветвайте Инамура-сан да купи моя дом! Така или иначе, каня се да го продавам скоро…

Без да обръща повече внимание на Кикудзи, Тикако се обърна към Фумико:

— Фумико-сан, нямате ли желание да тръгвате към къщи? Може да излезем заедно и малко да се поразходим. Какво ще кажете?

— Добре.

— Аз бързо ще разтребя!

— Позволете ми да ви помогна.

— Както желаете…

Но Тикако не изчака Фумико и отиде в съседната стая. Оттам се чу плискането на вода.

— Фумико-сан, останете! Не си отивайте с нея — тихо каза Кикудзи.

Фумико поклати глава.

— Страхувам се.

— Не трябва да се страхувате.

— А аз се страхувам…

— Е, тогава излезте заедно с нея, повървете малко заедно, излъжете я нещо и се върнете.

Фумико отново поклати глава и стана, подръпвайки тънката си лятна рокля.

Кикудзи не успя да се надигне. Стори му се, че Фумико залитна и отдолу протегна към нея ръце. Тя се изчерви.

Когато Тикако я попита за джобния часовник, по челото й избиха розови петна, а сега лицето й стана аленочервено — срамът, отначало незабележим като едва напъпило листенце, сега беше в пълен разцвет.

Фумико взе шино и отиде при Тикако.

— Аха, решили сте сама да го измиете? — долетя оттам прегракналият й глас.