Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (10)

2

Влезе Фумико с чаен поднос.

Върху него имаше две цилиндрични чашки — едната — покрита с червена глазура, а другата — с черна. Фумико постави пред Кикудзи черната чашка. Чаят беше зелен, обикновен, а не на прах, като за чайна церемония.

Кикудзи вдигна високо чашката и гледайки дъното й отдолу, рязко запита:

— Кой е майсторил?

— Мисля, че Рьоню.

— И червената ли е от него?

— Да.

Двойни чашки… Той погледна към червената чашка, тя стоеше пред Фумико. Момичето я беше поставила за себе си, но повече не се беше докосвала до нея.

Хубави чашки, с удобна форма, но на Кикудзи изведнаж му стана неприятно.

Двойка чашки, чашки „съпрузи“… Може би след смъртта на съпруга си госпожа Оота е пила чай от тях с бащата на Кикудзи. Те са седели един до друг, баща му и майката на Фумико, и са пиели чай. Майката на Фумико е пила от червената чашка, а на баща му са поднасяли черната.

Ако тези чашки са от Рьоню, сигурно не са ги ценили особено и са ги вземали със себе си, когато са пътували…

От тях са пили баща му и госпожа Оота… Знае ли за това Фумико?… Ако знае, то това прилича на злобна подигравка.

Но Кикудзи не забеляза нито издевателство, нито зъл умисъл, а само обикновена сантименталност от страна на момичето.

Нещо повече: той сам изпита известна сантименталност.

И Фумико, и Кикудзи бяха потиснати от смъртта на госпожа Оота. Те нямаха сили да се съпротивляват, на каквото и да е, в това число и на сантименталността. И като че ли двойката чашки ги сближи и усили общата им скръб.

Фумико знаеше всичко: и отношенията между майка си и бащата на Кикудзи, и връзката й със самия Кикудзи и това, как умря майка й.

Фумико и Кикудзи бяха нещо като съучастници, само те знаеха за самоубийството на госпожа Оота и скриха това.

Докато е приготвяла чая, Фумико сигурно е плакала. Очите й се бяха позачервили.

— Струва ми се, че постъпих правилно, като дойдох днес у вас — каза Кикудзи. — Вие говорихте за прошка, Фумико-сан. Вашите думи могат да бъдат различно тълкувани. Може би вие искахте да кажете, че мъртвият и живият не са вече в състояние да си простят един на друг? Аз все пак ще се опитам да си внуша, че майка ви ми е простила.

Фумико кимна.

— Да. Иначе и вие не бихте могли да й простите. Впрочем, вероятно тя сама на себе си не е могла да прости.

— А пък аз седя тук с вас… Може би постъпвам лошо.

— Не защо?! — Фумико погледна Кикудзи в очите. — Нима мама е виновна, че не е могла повече да живее? Може би намеквате за това?… Когато умря, на мен също ми беше обидно и страшно. Дори ако тя не е била разбирана от никого и е била постоянно хулена, смъртта все едно не е оправдание. Но… смъртта отхвърля всякакви разсъждения и тълкувания. И ние нямаме правото да раздаваме или да не даваме прошка на когото и да било заради това, че е умрял.

Кикудзи мълчеше и мислеше: „Ето и Фумико се сблъска с тайната, наречена смърт“…

„Смъртта отхвърля всякакви разсъждения и тълкувания“ — каза преди малко Фумико и Кикудзи се учуди — не очакваше такива думи от нея.

Сега те седят един до друг и мислят за мъртвата. И вероятно по съвсем различен начин: той — за госпожа Оота, а тя — за своята майка.

Нали Фумико не е могла да я чувствува като жена, не е могла да я познава като жена.

Кикудзи мислеше за прошката — да прости и да бъде простен. Мислеше и се потапяше в мечтателен сън и в този сън беше само госпожа Оота… нейната топлина… сладостните тръпки…

Като че ли тръпките се предаваха от тези чашки — червената и черната.

Нима Фумико можеше да разбере всичко това?

Момичето, плът от плътта на своята майка, не познаваше плътта й. А и не искаше да я усети, да се вслуша в нея и деликатно се пазеше от това. Но майчината плът незабележимо и също така деликатно се въплъщаваше в дъщерята.

В същия момент, когато Кикудзи видя Фумико в антрето той усети познатата нежност, защото видя Фумико в облика на майка й.

Сигурно госпожа Оота е извършила непоправима грешка, като е възприела Кикудзи като живо въплъщение на баща му. И ако това беше грешка, то отношението на Кикудзи към Фумико би могло да бъде истинско проклятие — нали той вижда в нея госпожа Оота. И все пак Фумико го привличаше и той не се противеше.

Гледаше изпръхналите й пълни устни и чувствуваше как нещо мъчително го влече към това момиче.

Фумико е нежна… Само нещо ужасно може да я принуди да окаже съпротива.

Като се страхуваше да не наговори глупости, Кикудзи прибързано наруши мълчанието.

— Майка ви беше толкова чувствителна и нежна, че не можа да издържи. А както сега ми се струва, аз съм бил често жесток с нея. Също имах угризения на съвестта и й говорех за преживяванията си, но сигурно прекалено открито и грубо. Аз съм малодушен човек, дори страхливец…

— Не, причината си е в нея. Тя сама се измъчваше. Преди, с баща ви и сега с вас… Тежко й беше. Тя не е такава… не е в природата й…

Фумико се запъна и се изчерви. По всичко личеше, че се стеснява да развие тази тема. Сега руменината, която заливаше бузите й, беше по-ярка.

— Но когато мама умря — продължаваше тя, — буквално на същия ден я видях в съвсем друга светлина. И започнах да мисля за нея като за истински, прекрасен човек… Тя наистина ставаше все по-благородна в спомените ми.

— Винаги е така, когато става дума за умрял.

— Все си мисля… Дали мама не умря, защото не можа да понесе тежестта на собствените си постъпки, или…

— Не, това не е вярно!

— Дали заради това, че не е могла да се овладее. Тя просто беше полудяла от…

Очите на Фумико се напълниха със сълзи. Сигурно искаше да каже: „От любов към вас“.

— Мъртвите са такива, какъвто е споменът за тях в сърцата ни. Трябва да бъдем внимателни към паметта им — каза Кикудзи. — И все пак колко рано починаха всички!

Фумико изглежда разбра, че Кикудзи има предвид майка й и своите родители.

— И вие, и аз останахме сами — добави Кикудзи и през ума му мина мисълта, че ако госпожа Оота нямаше дъщеря, сега всичко би изглеждало много по-мрачно — нали в отношенията му с вдовицата имаше нещо неестествено.

— Фумико-сан, разбрах, че вие сте не само добра към мене. Вие и към баща ми сте проявявали голямо великодушие и грижовност. Знам за това от майка ви…

Най-после Кикудзи каза това, което отдавна пареше на езика му. Гласът му прозвуча спокойно и без фалшиви нотки. Сигурно вече бе настъпило времето, когато той можеше да говори за такива неща. Можеше откровено да каже за връзката между баща му и майката на Фумико.

Но Фумико изведнаж низко се поклони и докосна с длани татами.

— Моля да ме извините! Беше ми толкова жал за мама. Тя и тогава беше на границата на отчаянието…

Фумико изговори това бързо и застина в поклон. После за плака, раменете й безсилно се отпуснаха.

Кикудзи беше дошъл неочаквано. Фумико беше без чорапи и през цялото време седеше в неудобна поза, прекалено силно подвила крака, сякаш искаше да скрие босите си стъпала. Тя буквално се беше свила в кълбо и от това изглеждаше съвсем нещастна.

Сега, когато тя му се беше поклонила и беше застинала в тази поза, косите й леко докосваха татами и на фона им ярко се открояваше червената цилиндрична чашка.

Най-после Фумико се изправи и закривайки с длани мокрото си от сълзи лице, излезе от стаята.

Дълго не се връщаше.

Кикудзи каза високо:

— Фумико-сан, разрешете ми да се сбогувам с вас.

Когато той излезе в антрето, Фумико се появи с някакъв пакет.

— Ето, вземете, моля ви. Само не знам дали ще ви бъде удобно да го носите.

— Какво е това?

— Шино.

Кикудзи не можа да скрие учудването си: кога тя успя да извади цветята, да излее водата, да изсуши съда, да го положи в кутия и да я завие във фурошики!

— Някак неудобно е. В него бяха цветята. Може би ще е по-добре да мина за него друг път?

— Не, моля ви, вземете го днес.

Кикудзи помисли, че на нея сигурно й бе станало тежко от присъствието му, затова и така бързо беше опаковала шино.

— Добре, ще го взема. Благодаря ви.

— Бях длъжна сама да отнеса това шино у дома ви, но не мога да вляза там.

— Защо?

Фумико не отговори.

— Е, довиждане — каза Кикудзи вече на прага.

— Благодаря ви, че ме навестихте. И… женете се по-скоро, не мислете за майка ми…

— Но защо говорите за това!

След като излезе навън, Кикудзи се обърна, но Фумико не повдигна склонената си в поклон глава.