Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (28)

4

При горещите извори Хокеин,

22 октомври

Днес преминах през превала Сугамори на височина хиляди петстотин и четиридесет метра и сега се намирам в хотела при горещите извори Хокеин, надморската им височина е хиляда триста и три метра. Преодоляла съм повече от половината път. Утре ще се спусна в градчето Кудзю, а оттам — направо в Такеда.

Надвечер се почувствувах малко изморена. Причина за това състояние може би беше продължителното пребиваване под лъчите на високопланинското слънце и пренаситения със серни изпарения въздух. Тукашният извор е богат на сяра, а освен това казват, че планината около превала Сугамори сярата буквално се „диша“ и ако вятърът духа в лицето, парите проникват в дробовете. Казват, че сребърните часовници почерняват тук за един ден.

Вчера сутринта температурата беше около пет градуса, а днес — четири. В хотела ми казаха, че днес през нощта ще бъде още по-хладно. Не знам кога измерват температурата, но възможно е преди разсъмване живачният стълб да пада до нулата.

За щастие, на мен ми дадоха хубава уютна стая на втория етаж. Тя има двойни рамки на прозорците, предпазваща сигурно от студа. Кимоното, което ми дадоха тук, е от плътна вата, а в тибати е пълно с жарава. Много по-весело е, отколкото вчера в Судзию.

Хотелът Хокеин е разположен откъснато в планината. Дотук не достигат нито писма, нито вестници. До най-близкото село има три ри^[1], до най-близката къща — една и половина. Децата на местните жители, които ходят на училище, живеят в селото по време на учебната година, защото до началното училище е далече, също около три ри.

Собствениците на хотела имат две деца — момченце на около шест години и четиригодишно момиченце. Баба им дойде в стаята ми да поговори с мен, вероятно защото бях жена и пристигнах сама. Децата дойдоха с нея и през цялото време се биеха кое да седне върху коленете на баба си. Отначало там седна момиченцето и обхвана с ръчички шията на старицата. Брат й се опита да я избута, но тя се хвърли върху него и настана ужасна бъркотия. Децата пищяха и се гонеха едно друго. Много приятни дечица, момчето имаше прекрасни очи, но у момиченцето те бяха още по-хубави — огромни и дръзки, а личицето — волево. Не, наистина великолепни очи имаше момиченце! И толкова дързост имаше в тях! А яркостта им трудно може да бъде описана! Може би планинското слънце е вляло своя блясък в детските очи?

— Значи, нямате наблизо съседи? — попитах аз. — Децата няма с кого да поиграят.

— Да, нямаме. Съседите имат деца, но те са далече, живеят на около три ри оттук.

Тя разказа, че когато момиченцето се родило, момчето казало: „По-рано аз спах с мама, а сега дойде това момиче и ми я отне.“ А до раждането й говорил: „Ще ни се роди детенце с него ще спим заедно.“

Но след раждането на момичето трябвало да спи с баба си. Така и растат тези деца с големи светли очи в самотния дом ред планините. Впрочем не знам, може би през зимата стопаните затварят хотела и се преселват долу, в селото. Но децата са много хубави, кръглолики. И изведнаж помислих за себе си — аз бях само дете. В детството си не забелязвах това, растях сама от самото и раждане. Тоест не че не забелязвах, а вероятно свикнах. А по-късно, в гимназията, често у мен се появяваше сантименталното желание да имам по-голям брат или по-малка сестра, но то бързо премина. Когато почина мама, аз ви позвъних и ви направих съучастник, заедно преправихме истинската причина за смъртта й. Получи се не много хубаво, все едно че вие бяхте виновен за това, че тя е умряла. Едва сега помислих за това. Ако имах по-възрастен брат, нямаше да ви позвъня, а може би и мама нямаше да умре. Във всеки случай не бих изпитала такава мъка и такова угризение от извършения грях. Не мога да дойда на себе си — така ме порази внезапно появилата се мисъл. Аз бях само дете в семейството ни. Цял живот мечтаех за другар, за приятел и затова протегнах ръце към вас.

Към човека, до който нямах право да се докосвам! Сега седя сама в самотния планински хотел и жадувам, жадувам да видя по-големия си брат. Да повикам него, несъществуващия, никога несъществуващия брат! Нека да не е по-голям, нека е по-малък брат или по-голяма сестра. Но да сме близки. Смешно е сигурно, че ми се иска да призова неродените си на този свят братя и сестри.

Единствено дете… впрочем вие също сте единствен син. По-рано не мислех за това. Когато баща ви идваше у нас, той, разбира се, не казваше, че има един син — вашето семейство беше забранена тема за нас, но един път той каза:

— Скучно ти е на теб сама. Хубаво би било да имаш малко братче или сестриче.

Станах бяла като платно и едва сдържах трепета си. А мама:

— Наистина! И Ата, когато умираше, много я съжаляваше. Страдаше… Казваше, че ще й бъде тежко сама, нали момиче.

О, простодушна моя мамо! Но и нейното дишане спря, когато забеляза състоянието ми.

В този момент изпитвах омраза и страх едновременно. Бях вече на петнадесет години и всичко отлично разбирах. Стори ми се, че баща ви говори за бъдещото дете, за моя брат или сестра от него! Аз цялата се свих — детето ще има друг баща, а не моя!…

Сега, оглеждайки се назад, мисля, че нищо подобно не се е очаквало, просто у мен е заговорила излишната подозрителност. Когато баща ви е произнасял тези думи, вероятно е мислел за вас — за единствения си син. Или ни е съжалил нас с майка ми — сами, нямащи никого на този свят. Но тогава бях в ужасно състояние. Реших, че ако се роди дете, ще го убия. Нито дотогава, нито по-късно не ми е минавало през ум да убия човек. Но тогава сигурно бих могла да убия детето. Не знам какво беше това — ревност, ярост, омраза. Или вопъл на детската душа, все още чиста и непокварена. Мама навярно нещо почувствува.

— Гледаха ми на ръка и ми казаха, че ще имам само едно дете — каза тя. Пък и за какво ми е второ? Тя е толкова добричка и хубава, че и десет деца не биха могли да я заменят.

— Да, вярно е. Но когато детето расте самичко, обикновено се затваря в себе си, расте самотно и след това цял живот се стреми към самота. Трудно ще й бъде да общува с хората.

Възможно е баща ви да е казал това, защото аз мълчах намръщена. Въобще стараех се да го избягвам, да не го гледам и да не разговарям с него. А не бях такава — бях жизнерадостна, по характер приличах на майка си. Но колкото и весела да бях, колкото и да се шегувах, при появата на баща ви мигновено се затварях в себе си. Навярно мама страдаше от моя мълчалив детски протест. А баща ви съвсем не искаше да ме обиди този път, просто е помислил за вас, за единствения си син.

Но какво би станало, ако тогава майка ми родеше дете, същото, което исках да убия? Ами че това би бил мой и ваш по-малък брат. Или сестра.

Какъв ужас!

Защо ме преследват тези болезнени мисли? Нали пътешествувам и природата ме пречиства.

Днес вървях по платото и минах през превала. Времето беше много хубаво.

— Великолепно време, нали?…

— О, да!

Днес сутринта, след като излязох от Судзию, чух тези думи. Те бяха разменени между двама местни селяни като сутрешен поздрав. И те не казаха „хубаво“, а великолепно време. Този своеобразен поздрав изведнаж ме успокои.

Времето наистина беше прекрасно. Покрай пътя растеше трева. Под лъчите на утринното слънце стръкчетата й имаха сребрист цвят. Отляво, в подножието на планината се извисяваха големи дървета, а между стволовете им чернееха дебели сенки. На един синор, до оризовото поле беше разстлана рогозка и върху нея седеше малко детенце в червено кимоно. Зад него бяха разхвърляни играчки и се белееше бяло пакетче с храна. Майката жънеше ориз. Тук често отрано падат слани и хората се стараят да посадят ориза по-отрано. Понякога разправят, че палят огньове, когато го садят. Но тази сутрин природата излъчваше топлина и светлина. Детенцето го бяха оставили да се погрее на слънцето. А аз свалих топлите обувки и обух други, леки, от брезент, с гумени подметки. И ми се стори, че винаги ще бъде все така топло и винаги ще мога да ходя все така леко обута.

Сигурно от Судзию до превала може да се стигне по алпийски пътища и планински пътеки, но аз реших да изляза към Ханда, където има поща и училище и оттам да тръгна по платото, за да се любувам на планините Кудзю. Този път е по-лек, а и краката ми няма да се изморят много. Нали не трябва да се изкачват планините, а трябва да стигна до прехода Сугамори, да мина през него и да се спусна в Хокеин.

Кудзю е общото название на планинската верига, обединяваща цяла поредица върхове. Те следват от изток на запад: Курогатаке, Тайсендзан, Кудзюсан, Миматаяма, Куроивасан, Хошодзан, Рьошигатаке, Ватаяма, Итимокусан, Сенсуйсан. На север от тях се простира високопланинската равнина Ханда.

На север от тях… Да, цялата равнина Ханда се намира на север от тези планини. Но планината Ватаяма на запад и планината Куехира на изток, заедно с други планини, сякаш поддържат равнината и я повдигат високо-високо, и тя сякаш плува, пори въздуха, като че ли наистина е изплувала тук от дъното на приказно красива страна. Планините са в златиста премяна, поклащащите се от вятъра стръкчета трева изглеждат сребристобели, по равнината сякаш пробягват бледолилави вълни. Надморската височина на равнината е хиляда метра, по диагонал е дълга осем километра и от юг на север, и от изток на запад.

Прекосих равнината от юг на север. Някъде около средата на пътя, когато наоколо се разпростря необхватен простор, недалече, между планините Миматаяма и Хосьодзан, се изви струйка лек дим. Тя се издигаше над планината Ивосан. Небето беше чисто, само под връх Ватаяма плуваше бяло облаче. Бях щастлива — нали още от Токио мечтаех за „прекрасното време“ на платото Ханда.

Пейзажът тук е учудващо мек, лирически. Въздухът е прозрачен, цветовете са чисти и ярки. Който е бил вече по тези места, нарича равнината Хонда „романтична“. Така си е и в действителност, въпреки че почти няма с какво да сравнявам, досега съм виждала само алпийските поляни Синано. Но тук е толкова спокойно и красиво. Нежност, светлина, простор. Равнината общува с пътника, обгръща го от всички страни. Силуетът на извисяващите се на юг планини е мек и благороден. Бях заслепена от кръглите, приличащи на застинали вълни планини, обхващащи пристанището Бепу. Но и тук планините са особени. Ако веригата Кудзю се гледа от равнината Ханда, върховете очароват с някаква поразителна за височината им особена хармоничност и задушевност. Нали височината на Кудзюсан е хиляда седемстотин осемдесет и шест метра, това е най-високата планина на острова Кюсю. Втора по височина е Тайсендзан. Тези планини още се крият в далечината, но и Миматаяма, и Хосьодзан също са много величествени, двете са над хиляда и седемстотин метра. Тук планините с такава височина са около десетина. Но тукашните планини не потискат със своята суровост: всички те са високи, между тях няма рязък контраст, а и гледаш към тях от плато, високо около хиляда метра. И тук е много светло — нали страната е южна, а и морето не е много далеч.

Примерно на средата на пътя направих почивка. След като достигнах Тьодзябара, седнах под смърчовете и дълго почивах. Смърчовете растяха на отделни групички по поляната. Открих семейството смърчове, обкръжено с висока трева. След това повървях още малко и отново починах, изядох обяда си — беше вече около два часът. Наоколо тревата шумеше и се люлееше от вятъра. Беше златиста, но все още с различни оттенъци. Под преките слънчеви лъчи цветът й беше един, но ако се сменеше ъгълът на гледането, цветът й под насрещните слънчеви лъчи неуловимо се менеше. Всяка планина също имаше свой особен оттенък. У мен възникна чувството, сякаш седя в лазурния дом на природата и гледам огромния свят през цветни очила — проблясващи с червеникави и златисти отражения на планината.

— Боже мой, колко е хубаво!

Това произнесох на глас. Очите ми се напълниха със сълзи и сребристите вълни на степната трева се замъглиха. Сълзите не оскверняваха моята тъга, те я измиваха. Аз дойдох тук, в родните места на баща ми, за да се разделя с вас, обичайки вас. Нека сълзите измиват моето минало — греха и разкаянието, иначе не бих могла да се разделя с вас. Тук, на високопланинската равнина, отдалечена отвсякъде, какво ли не преживях. Не мога да започна нов живот. Все едно, мисля за вас. Простете ми! Мисля за вас, за да се разделим. Разрешете ми да мисля за вас. Да се разхождам по равнината, да се любувам на планините и да мисля, да мисля за вас.

Седя под сенките на смърчовете и мислите ми се устремяват към вас. Замръзнах на място, не искам да трепна дори. Ако можех да възляза на небето в този светъл миг! Нали съм в небесния дом. И в екстаз започнах да се моля за вашето щастие. Оженете се за Юкико-сан!

Да, това го казах аз! И се простих с вас! Въпреки че не бих могла да ви забравя. Но какъвто и да бъде споменът за вас — горчив, безнадеждно нараняващ сърцето ми, — винаги ще считам, че тук на високопланинската равнина, аз се простих с вас. Устремих се към вас — и се простих. От днешния ден ние — аз и мама — завинаги се разделихме с вас. За последен път ви моля за прошка.

Моля ви, простете на мама!

От равнината Хонда до превала Сугамори обикновено се изкачват по пътя, започващ от подножието на Миматаяма, но аз избрах друг път — този, по който извозват сярата — йод-зан — Сярната планина — става по-страшно, колкото повече се приближаваш към нея. Даже отдалеч тя прилича на вулкан — заради серния дим, постоянно димящ над върха й. Иодзан е съвсем гола, по склоновете й не се вижда никаква растителност. Планинската природа е разядена от сярата и камъкът изглежда като болна, покрита с язви плът. Мрачните сиви и кафяви тонове предизвикват асоциация за разрушение и пепелища. Отляво на Иодзан, на съседната невисока планина, добиват природна сяра. Минах по неустойчивите камъни, недалеч от мястото, където я добиват, и едва не задушавайки се от дима, с усилие се изкачих на превала.

Когато преминах превала и се спуснах към Кита — Сенлигахама, вече беше надвечер. Обърнах се и видях залязващото слънце, скриващо се постепенно зад планинския връх. То плуваше сред гъсти изпарения от сяра, в отровен дим и изглеждаше не като слънце, а като призрак на бледа луна. Но пред мен се извисяваше планината Тайсендзан, облечена в ламе от есенни листа, по които бродеха тъмночервените отблясъци на залеза. Спуснах се по стръмния склон и излязох при горещите извори Хокеин.

Тази вечер писах много. Исках да ви съобщя за днешния незатъмнен от никаква печал ден, за деня, който ме съпровождаше, след като се простих с вас.

Спете спокойно и не се тревожете за мен.