Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (13)

2.

— Извинете, аз…

Фумико повдигна глава и погледна Кикудзи в очите. В този момент добре се виждаше шията й — бяла и тънка.

В ямичката, където завършваше шията, имаше едва забележима сянка.

Или осветлението е такова, или тя бе отслабнала?… Тази бледна сянка натъжи малко Кикудзи, но същевременно той се почувствува облекчен, сякаш камък се бе свалил от душата му.

— При мен е Куримото…

Той произнесе това спокойно, без ни най-малко усилие. Напрежението, което само преди секунда пулсираше в слепоочията му, при вида на Фумико беше вече изчезнало.

Тя кимна.

— Досетих се, ето там е чадърът й.

— А-а, този ли?…

В ъгъла имаше сив чадър с дълга дръжка.

— Може би ви е неприятно? Ако искате, починете си малко в чайния павилион, а пък аз сега ще изпратя Куримото.

Кикудзи се учуди сам на себе си: нали знаеше, че Фумико ще дойде, защо веднага не се постара да се отърве от Тикако?…

— Все ми е едно — каза Фумико.

— Да? Много добре! Тогава, моля ви, влезте.

Влизайки, Фумико вежливо поздрави Тикако, сякаш не подозираше за враждебното й отношение.

Последваха традиционните съболезнования и традиционните благодарности за изказаните съболезнования…

Тикако седеше наклонена леко назад с повдигнато ляво рамо, както на урок, когато следеше действията на ученичките си.

— Да, много тъжно… В днешния свят слабите, раними души не издържат… Ето и майка ви почина, увехна последното нежно цвете.

— Тя не беше чак толкова слаба…

— Колко тежко й е било да ви остави сама на този свят.

Фумико не вдигаше очи. Пухкавите й устни бяха плътно стиснати.

— Мисля, че вие наистина сте много самотна — продължаваше Тикако. — Струва ми се, че е време да подновите занятията си по чайна церемония.

— Знаете ли, аз вече…

— Разберете, това ще ви отвлече!

— Да, но сега съм в друго положение. Вече не са ми нужни чайни церемонии.

— О, защо говорите така?! Не трябва да се принизявате! — Тикако артистично разтвори ръце, които до този момент лежаха спокойно върху коленете й. — Сезонът на дъждовете премина и аз дойдох в този дом. И знаете ли за какво? Откровено казано, исках да видя в какво състояние е чайният павилион. — Тя бегло погледна към Кикудзи. — Ще ме придружите ли до там, Фумико-сан?

— Не знам…

— С ваше разрешение ще вземем за церемонията шино — в чест на вашата майка.

Най-после Фумико вдигна очи и погледна Тикако.

— Ще поговорим, ще побеседваме, ще си спомним за майка ви.

— Не трябва. А то още там ще се разплача.

— А защо да не поплачете? Ще поплачем заедно. Нали скоро Кикудзи-сан ще има млада жена и кой знае, може да ми бъде забранен входът към чайния павилион. А толкова мои спомени са свързани с него… — Тикако се усмихна и с неочаквано строг тон добави: — Разбира се, ако договореността остане в сила и сватбата на Кикудзи-сан с Юкико Инамура се състои.

Фумико кимна. Лицето й не беше се променило. Само безкрайна умора можеше да се прочете върху това лице, което толкова много приличаше на лицето на майка й.

Кикудзи каза:

— Защо говорите така? Не е хубаво заради Инамура-сан, нали още нищо не е решено.

— Аз така и казах — ако всичко остане в сила — възрази Тикако. — „Доброто дело среща много пречки“ — това е правилна поговорка, така обикновено се случва. Засега нищо конкретно няма и докато се изясни, вие, Фумико, считайте, че нищо не сте чули.

— Добре! — Фумико отново кимна.

Тикако извика прислужничката и отиде да разтреби чайния павилион.

— Внимавайте, тук в сянката листата са още мокри — долетя гласът й от градината.