Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (8)

3

— Хей, Оку-сан!

Той грубо разтърси госпожа Оота. Ръцете му обхванаха шията й, сякаш се канеше да я удуши. Кикудзи забеляза, че ключиците на вдовицата стърчат повече от преди.

— Кажи ми, има ли за теб някаква разлика между мен и баща ми?

— Колко сте жесток! Не трябва…

Гласът на госпожа Оота звучеше слабо и приглушено. Очите й бяха затворени.

Тя сякаш не искаше да приема реалността и предпочиташе да остане в своя измислен свят.

Впрочем, Кикудзи дори не питаше нея, а себе си, своето безпокойство, затаено някъде в дъното на душата му.

Вдовицата го увлича със себе си в един друг свят. Той не се съпротивяваше на изкушението, дори с радост му се поддаде. А в този друг свят — иначе не можеше да бъде назован — изчезваше разликата между него и баща му. И всичко там беше странно и малко страшно.

И госпожа Оота не беше обикновена земна жена.

Тя съществуваше извън човешкия род и сякаш се беше появила на земята преди или след всички други жени. Сигурно на моменти тя не усещаше разликата между Кикудзи и неговия баща.

— През цялото време ли си спомняш баща ми? Или по-точно, достатъчно е да си спомниш за него и той вече се слива с мен, и ти виждаш вече само един човек.

— Млъкнете, смилете се над мен! Това… Толкова е страшно! Каква отвратителна жена съм!

От ъгълчетата на очите й потекоха сълзи.

— Ако можех да умра!… Искам да умра!… Ако това се случи сега, бих била толкова щастлива… Кикудзи-сан преди малко вие едва ли не ме удушихте. Защо не го направихте?

— Не се шегувай така! Начинът, по който ми го казваш, ме кара да мисля, че действително съм те душил.

— Наистина ли? — госпожа Оота отметна глава и откри изящната си дълга шия. — Мога да бъда леко удушена. Виждате ли колко много съм отслабнала?…

— Но ти не трябва да умираш, имаш дъщеря.

— Дъщеря… Да, жалко… Но все едно, аз скоро ще умра. От умора. А Фумико… Ще ви помоля да се погрижите за нея, Кикудзи-сан.

— Ако тя беше като теб…

Вдовицата повдигна глава.

Кикудзи се стресна от думите си. Те изскочиха съвсем неочаквано и за самия него. Какво ли си е помислила?

— Чуйте сърцето ми. Бие така неравномерно. Не ми е останало много… — Тя взе ръката му и я притисна до гърдите си.

Може би е получила сърцебиене заради последните му думи!

— На колко сте години, Кикудзи-сан?

Той не отговори.

— Вие още нямате тридесет… Виновна съм пред вас… Да, да, аз съм много, много лоша жена. Впрочем, надали ще можете да ме разберете.

Госпожа Оота се приповдигна, опирайки се на ръка, и подви колене.

Кикудзи седна.

— Не съм дошла тук, за да осквернявам вашия брак с Юкико, Кикудзи-сан. Но сега… сега вече край, всичко лошо е сторено.

— Щом сама заговори за това, въпреки че още не съм сигурен дали въобще ще се женя, нека да смятаме, че си спомогнала да се очисти миналото ми.

— Как така?

— Нали Куримото, която иска да ме сватоса, някога е била любовница на баща ми. И сега това минало трови моето настояще. А ти… ти си била последната жена в живота на баща ми и аз вярвам, че той е бил щастлив с теб.

— Женете се по-скоро. За Юкико…

— Това е вече само моя работа.

Госпожа Оота погледна замислено Кикудзи. Но изведнаж пребледня и притисна длан към челото си.

— Причерня ми нещо… Вие ми се свят…

Тя решително отказа да остане. Кикудзи извика такси и я изпрати до дома й.

Не влезе. Когато тя слезе от колата, студените й пръсти сякаш съвсем се бяха вкочанили в дланта на Кикудзи.

А в два часа през нощта го събуди телефонен звън. Звънеше Фумико.

— Господин Митани!… Мама неотдавна… — Гласът секна, но след това ясно произнесе: — почина.

— Какво? Майка ви? Какво се е случило с нея?

— Тя почина. От инфаркт. Напоследък злоупотребяваше със сънотворното и…

— Митани-сан, имам молба към вас…

— Да, разбира се! Слушам!

— Ако имате добре познат лекар, моля ви доведете го у нас.

— Лекар ли? Как така! Лекар…

Кикудзи беше поразен — нима Фумико не е извикала лекар? Но в този момент една догадка като мълния премина през съзнанието му. Госпожа Оота се беше самоубила. Фумико иска да скрие това и го моли да доведе познат лекар.

— Добре — каза той.

— Моля ви!

Фумико вероятно е позвънила на Кикудзи, след като предварително бе обмислила всичко. И повече не даде никакви обяснения, само кратко съобщи за случилото се.

Кикудзи се отпусна на пода до телефона и затвори очи.

А паметта продължаваше да живее. Той виждаше сега не госпожа Оота, а залеза, който видя от прозореца на вагона, вече на път за в къщи, след нощта в камакурския хотел. Зад стъклото изплува очарователното очертание на храма Хоммон-дзи в Икегами. Слънцето — червено и кръгло като топка, бавно се спускаше от клон на клон. Короните бяха съвсем черни и релефно се очертаваха на фона на заревото. Провиращите се между клоните лъчи на залязващото слънце заслепяваха очите на Кикудзи и той ги затвори. И тогава у него се появи усещането, че хилядата бели жерави, изпърхали от розовата фурашики на Юкико и прелетели през багровочервения залез, влетяха под неговите плътно затворени клепачи.