Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (7)

2

През следващия ден, неделя, валя дъжд.

Следобеда Кикудзи отиде в чайния павилион. Трябваше да разтреби след вчерашната чайна церемония. При мисълта за Юкико го обзе смътна тъга. В павилиона сякаш все още се усещаше едва уловимият аромат, оставен от нея.

Той поиска от прислужничката да му подаде чадъра, слезе от верандата и тръгна по каменната пътечка, водеща навътре в градината.

Почти веднага забеляза, че водосточната тръба се беше спукала и водата шумно се изливаше на земята.

— Трябва да се поправи — каза Кикудзи на прислужничката.

— Да, трябва.

Кикудзи си спомни, че в дъждовните нощи шумът от падащата през тази дупка вода отдавна му пречеше да спи.

— Защо ли пък да се поправя? Започнеш ли ремонта на едно, тутакси излиза и нещо друго. Прави ремонти, ако си нямаш работа. Май ще е по-добре да продам къщата, докато съвсем не се е разрушила.

— В наши дни всички собственици на големи къщи са на това мнение — отговори прислужничката — и госпожицата вчера постоянно се учудваше какъв просторен дом имате. Сигурно тя се надява да живее в него.

Прислужничката сякаш искаше да го посъветва да не продава къщата.

— Да не би Куримото-сенсей да е наговорила вчера нещо?

— Да. Когато госпожицата пристигна, Куримото-сан я разведе из вашия дом и всичко й показа.

— Дявол знае какво става!

Вчера Юкико не му спомена нищо за това.

Кикудзи мислеше, че тя го е чакала в хола, а по-късно с него е била само в чайния павилион. Може би заради това у него се появи желанието да отиде днес там.

Вчера той дълго не можеше да заспи. Все му се струваше, че в павилиона все още се чувствува ароматът на нейния парфюм и той беше готов сред нощ да скочи и да отиде там.

За да се успокои и за да може да заспи, Кикудзи стотина пъти си повтори: „Юкико е недостижима за мен.“

А днес изведнаж узнава, че „недостижимата“ Юкико вчера спокойно се е разхождала из дома му заедно с Тикако и е успяла да разгледа всичко. Това за него беше неочаквано и дори малко странно.

Той каза на прислужничката да донесе жарава за огнището и закрачи по каменните плочки, водещи към павилиона.

Основно почистване не беше нужно да се прави — само трябваше да се подредят чашките, събрани в един от ъглите, но въпреки това Кикудзи не знаеше как да възстанови предишния ред.

„Куримото най-добре знае къде се слага всичко това“ — произнесе той на глас и в същия момент погледът му спря върху картината, висяща в стенната ниша. Това беше неголяма илюстрация към стихове, миниатюра от Мунеюки — едва загатнат с туш фон и върху него, също с туш — бледи разлети линии.

Вчера Юкико го пита чия е тази картина, но Кикудзи не можа да й отговори.

— Не мога да ви кажа… Стихове няма, а без тях не съм в състояние да я определя. А пък стиховете, с които се илюстрират подобни картини, са всички в един стил.

— Това е Мунеюки — намеси се Тикако. — Картината е създадена като илюстрация към стиховете:

Отново зеленее вековната ела,

и даже вечната хвойна

изменя своя цвят през пролетта.

Сега тази картина не подхожда за сезона, но баща Ви, Кикудзи-сан, често я окачваше на този ден.

— По стила е трудно да се досетиш дали това е Минеюки или Цураюки — възрази Кикудзи.

Сега той разглеждаше картината и се убеждаваше, че действително е трудно да се определи нейният автор. В тази миниатюра нямаше характерните черти, присъщи на някой определен живописец, но затова пък в малкото разлети щрихи се таеше щедрост за всички, щедростта на пролетта. Картината сякаш излъчваше присъщите за сезона аромат и свежест.

Всичко тук напомняше за Юкико и миниатюрата, и стиховете, и цветята в плоската ваза.

— Извинете, че се забавих, чаках да кипне водата. Помислих, че ще е по добре да ви я донеса вряла, отколкото тепърва да я чакате да заври — каза прислужничката, застанала на прага с жарава за огнището и чайник в ръце.

Кикудзи нямаше намерение да пие чай тук. В павилиона беше влажно и той искаше да запали огън.

Но в съзнанието на прислужничката по всяка вероятност, накладеният огън и котлето с вода над него са две неделими понятия и тя с цялото си усърдие бе изпълнила заповедта на господаря си.

Кикудзи небрежно хвърли жарта в огнището и окачи над него чайника.

В детството си той често придружаваше баща си и отрано свикна с всички обреди на чайната церемония, но така и не се увлече от тях. Пък и баща му не настояваше той да проявява особено усърдие в изучаването й.

И сега, след като водата закипя, Кикудзи едва отмести капака на чайника и продължи разсеяно да седи. Рогозките бяха влажни и слабата миризма на плесен не изчезваше.

Стените в светли тонове, така добре хармонизиращи с изящната фигура на Юкико, днес изграждаха мрачни.

Вчера той имаше усещането, че гостенката му е възпитана в европейско семейство и само е преоблечена в кимоно. Тогава той каза на Юкико:

— Сигурно Куримото ви е причинила много неудобства с не съвсем вежливата си покана. Идеята да организираме прием в чайния павилион беше нейна.

— Госпожа учителката каза, че днешната дата е паметна за вашия дом, в този ден баща ви винаги е устройвал чайна церемония.

— Да, тази сутрин Куримото ми напомни за това. Откровено казано никога не съм мислил за тези неща и за днешния ден съвсем бях забравил.

— Виждате ли, а пък мен ме поканиха… Да не би госпожа учителката да е решила да се пошегува с мен? Още повече че не знам всички чайни обреди… Напоследък пропуснах толкова много уроци… — тя вдигна очи към Кикудзи и в погледа й той прочете укор.

— Какво говорите! Куримото сама едва днес се е сетила и е дошла да разтреби. Тук е влажно и мирише на мухъл, нали се чувствува? — Кикудзи за секунда се запъна. — Но ако ни е било писано да се запознаем, би било по-добре това да беше станало по друг начин. Без помощта на Куримото. Чувствувам се много виновен пред вас, Инамура-сан.

— Защо? Нали ако не беше госпожа учителката, ние с вас нямаше да се срещнем.

Това беше самата истина и той нямаше какво да възрази. Без Тикако те наистина не биха се срещнали. Но думите на момичето прозвучаха едва ли не като съгласие с поканата му да се омъжи за него. Така поне му се стори и от това той изпита силно разочарование.

В този момент срещна погледа й, изразяващ недоумение и обърканост. Или пък само така му се бе сторило?

Интересно как Юкико възприема неговото пренебрежително „Куримото“, без вежливата прибавка „сан“. Дали тя знае, че Тикако на времето е била любовница на баща му?

— Знаете ли, там е работата, че… с Куримото ме свързват не особено приятни спомени — каза Кикудзи и се изплаши, че гласът му ще затрепери. — Не бих искал тази жена да се намесва в живота ми… И все пак аз съм й задължен за нашето запознаване… Добре би било да забравя неприятното…

В този момент влезе Тикако с малка масичка-поднос и разговорът се прекъсна.

— С ваше разрешение ще поседя тук!

С тези думи Тикако, пъхтейки, седна върху татами, раменете й се отпуснаха, сякаш някаква тежест се бе свалила от тях. След като демонстративно пое няколко пъти дълбоко въздух и се успокои, тя погледна към Юкико.

— Днес имате само една гостенка Кикудзи-сан, но баща ви, ако беше жив, щеше много да й се зарадва.

Юкико простодушно сведе глава.

— Какво говорите! Аз не съм достойна да бъда постоянна посетителка в чайния павилион на Митани-сан.

Тикако сякаш не чу тези думи и започна да разказва спомените си от времето, когато бащата на Кикудзи е бил жив и когато тук често са се събирали гости.

По всичко личеше, че Тикако смяташе възможен евентуален брак между Кикудзи и Юкико.

Вече по-късно, в антрето, когато двете жени си тръгнаха. Тикако каза:

— Кикудзи-сан, не би било лошо да отидете на гости у Инамура-сан… Само трябва предварително да уговорите, за да не се получи както днес.

Юкико кимна в съгласие. Личеше, че искаше да каже нещо, но премълча. Вероятно това я смути, защото целият й вид изразяваше обърканост и срам.

Кикудзи не очакваше такава промяна. Това момиче го привличаше с нещо. Той сякаш усещаше топлината на тялото й, но същевременно изпитваше и срам. Срамът беше друг — нещо гнусно сковаваше цялото му тяло.

И днес това усещане за гнусота не го оставяше. За съжаление, той изпитваше отвращение не само от Тикако, която ги запозна, но се отвращаваше от самия себе си.

Изведнаж в съзнанието му изплува лицето на баща му, изкривено в странна гримаса, с оголени жълтеникави зъби, захапващи петното върху гърдата на Тикако и той с ужас почувствува, че изпитва подобно желание.

Тикако се държеше с Юкико съвсем свободно, а той, Кикудзи, беше скован от непонятна срам. Този срам в известна степен му пречеше да бъде решителен и последователен в отношенията си с момичето.

Без да скрива пред Юкико неприязненото си отношение към Тикако, той сякаш с това признаваше, че ще се ожени за Юкико не по своя воля, а под влиянието и натиска на Тикако. Тази жена беше удобна от всяка гледна точка — тя можеше да бъде използвана за всичко, можеше да служи като оправдание от всичко. Затова Кикудзи се чувствуваше като ударен с бич през лицето. Той не се съмняваше, че Юкико вижда и разбира неговата слабост и от това вътрешното му самоунижение се усилваше.

След като се навечеряха и Тикако излезе да приготви чай, той се опита поне малко да се оправдае:

— По всичко личи, че няма къде да се скрием от Куримото, тя е като съдбата… Но, изглежда, ние различно гледаме на тази съдба…

Кикудзи си спомни, че след смъртта на баща му, майка му често се затваряше в чайния павилион. Това винаги го натъжаваше. А преди и баща му се усамотяваше за по-дълго в него. И сега той също беше дошъл тук и седеше сам. Сигурно такова е мястото — предразполага към размисъл и самоанализ.

Дъждът продължаваше да ромоли по листата.

Към този шум изведнаж се прибави друг — ударите на дъждовните капки върху чадър. Прислужничката бързаше по пътечката към павилиона.

— Митани-сан, дошла е госпожа Оота…

— Госпожа Оота и дъщеря й?…

— Не, самата госпожа Оота. Изглежда ужасно. Сигурно е много болна.

Кикудзи скочи на крака, но не се помръдна от мястото си.

— Къде ще заповядате да я поканя?

— Може и тук.

— Да, веднага.

Госпожа Оота се появи без чадър, сигурно го бе оставила в антрето. Лицето й беше съвсем мокро. Отпърво Кикудзи помисли, че е от дъжда, но след като се вгледа разбра, че това са сълзи. Те продължаваха да се стичат по бузите й.

Кикудзи отначало мислеше, че е само мокра от дъжда и не реагира на нейното появяване, но като разбра, че са сълзи, се спусна към нея.

— Какво се е случило?

В гласа му звучеше неподправено безпокойство.

Госпожа Оота, едва престъпвайки прага, безсилно се отпусна на пода. Тя не седна, а по скоро падна и бавно се наклони към Кикудзи.

Подът около нея бързо се намокри. А сълзите й продължаваха да се стичат по бузите й и като гледаше мокрото й лице, той за момент си помисли, дали това не беше все пак дъжд.

Госпожа Оота не сваляше от него погледа си и сякаш това беше единствената й опора, която не й даваше съвсем да падне. От този поглед Кикудзи се почувствува зле. Какво ще стане с нея, ако той сега се извърне.

Тя беше много отслабнала, клепачите й бяха болезнено зачервени, под очите й се бяха очертали тъмни сенки, от които те изглеждаха дълбоко хлътнали. В погледа й се четеше неописуема болка, но тя не беше в състояние да затъмни очарователното сияние на тези очи. Цялото й лице изразяваше безпределна нежност.

— Простете ми, моля ви!… Виждам ви отново и това… това е толкова хубаво… не можах да издържа, извинете…

В гласа й звучаха ласкави нотки и не само от лицето й, но и от цялата й фигура се излъчваше нежност.

Ако не беше тази нежност, Кикудзи сигурно щеше сам да се разплаче — толкова измъчен вид имаше госпожа Оота.

Сърцето му се сви от болка, но почти веднага болката започна да утихва. Той много добре разбираше заради кого се измъчваше госпожа Оота. Той беше и неин мъчител, и нейна радост, сега тя предаваше мъката си на него и същевременно я заглушаваше с нежност и ласка.

— Влез по-бързо в стаята! Цялата си мокра!

Кикудзи я обгърна отзад провря ръцете си под мишниците й и като притисна силно гърдите й, вмъкна госпожа Оота в стаята. В порива му имаше нещо жестоко.

Тя се опита да се изправи на крака.

— Пуснете ме! Много съм лека нали?

— Да, много.

— Много отслабнах… напоследък…

Като я пусна, Кикудзи се учуди: Как можа да я вдигне и понесе?

— Дъщеря ти няма ли да се безпокои?

— Фумико?

По интонацията й той реши, че Фумико е тук някъде наблизо.

— Заедно ли дойдохте?

— Какво говорите! Аз скришом от нея… — Гласът на госпожа Оота затрепери. — Тя ме пази, не ме изпуска от погледа си. Дори през нощта, само да се раздвижа, и тя се събужда… Бедничката, заради мен толкова преживява… Страхувам се от нея понякога… Все ме пита: „Мамо, защо не роди второ дете? Все едно от кого, дори от господин Митани…“

Госпожа Оота малко се поуспокои и се зае да оправи външния си вид.

Но тази нейна прибързана изповед развълнува Кикудзи. Думите й го накараха да вникне в дълбочината на страданието на Фумико. Той разбра, че страданията на дъщерята бяха породени от неизживяната мъка на майката.

И това, което тя бе казала за детето — „дори от господин Митани“, — беше ужасно… Той отново почувствува тежест в гърдите си — сякаш камък беше заседнал там.

Госпожа Оота не сваляше погледа от него.

— Не знам, може би тя ще дотича да ме прибере… Днес излезе някъде, сигурно си е помислила, че в такъв дъжд няма да се реша да изляза… А аз заключих и избягах…

— Мислила е, че дъждът ще те спре?

— Да, да! Тя мисли съвсем лошо за мен — че няма да рискувам в дъжда.

Кикудзи объркано кимна.

— Тия дни е идвала у вас…

— Да, беше тук. Все ме молеше да ти простя, а аз не знаех какво да й отговоря.

— Разбирам… всичко разбирам… Затова и дойдох… Страхувам се…

— Защо, аз съм ти толкова благодарен!

— Настина ли? Колко е хубаво!… Вие казахте това и сега аз съм спокойна… А то постоянно се измъчвах от мисълта, че съм се натрапила… Простете ми!

— Но ти си напълно независим човек и нищо не те обвързва… Или сянката на баща ми все още не ти дава покой?

Нищо не трепна по лицето на вдовицата. Сякаш думите на Кикудзи минаха покрай нея.

— Нека да забравим всичко — каза тя. — Срамувам се, че така реагирах на телефонния си разговор с Тикако.

— Куримото ти е звънила в къщи?

— Да, тази сутрин. Каза ми, че вие и Юкико Инамура… Защо тя ми разказва тези неща? — Очите на госпожа Оота отново бяха пълни със сълзи, но съвсем неочаквано тя се усмихна. Усмивката й не беше измъчена, а истинска — простодушна и ведра.

— Нищо не е решено още! — възрази Кикудзи — Наистина, защо ти е звънила? Може би е надушила нещо… Виждали ли сте се оттогава?

— Не, но тя е страшен човек. Винаги всичко знае. Сигурно нещо й се е сторило подозрително тази сутрин по време на разговора ни. Сама съм си виновна… Едва не припаднах, когато тя ми каза за вас и Юкико. Дори извиках… или застенах… Разбира се, разговорът беше по телефона, но тя вероятно е почувствувала нещо… Затова и последните й думи бяха: „Оота-сан, моля ви, не пречете.“

Кикудзи се намръщи. Не знаеше какво да каже, а нужните думи сякаш бяха изчезнали някъде.

— Да не би аз… Нима аз бих попречила. Чувствувам се толкова виновна пред Юкико… Но този ужасен разговор! От сутринта не мога да си намеря място. Така се страхувам, от нея… Тя е ужасна жена и сега няма да имам покой от нея… Затова и избягах от къщи.

При тези думи раменете на госпожа Оота се разтрепериха, устните й се изкривиха в гримаса, сякаш пред начало на припадък. И изведнаж пролича, че тя вече не е млада.

Кикудзи се надигна, протегна ръка и я докосна по рамото.

Тя се хвана за тази ръка като за единствено спасение.

— Страхувам се!… — Госпожа Оота боязливо се оглеждаше. След това изведнаж се отпусна, успокои се. — Това чайният павилион ли е?

— Да.

— Какъв хубав павилион…

Кого си спомня тя сега. Съпруга си, който често е бил тук, или бащата на Кикудзи?

— За пръв път ли си тук? — запита Кикудзи.

— Да.

— Къде се загледа?

— Не, аз просто така…

— Това е картина на Мунеюки към стиховете…

Госпожа Оота кимна и безсилно отпусна глава.

— Нима не си идвала по-рано у нас?

— Нито един път.

— Така ли?

— Впрочем, бях един път. Когато се прощавахме с баща ви… — Гласът на госпожа Оота заглъхна.

— Водата кипна, искаш ли чай? Умората веднага ще мине. И аз ще изпия една чаша.

— Добре. Ще ми позволите ли аз да го приготвя? — Залитайки, госпожа Оота се надигна.

Кикудзи извади чашките от кутиите, които бяха в ъгъла на стаята. Бяха същите чашки, от които той и Юкико вчера пиха. Но въпреки това извади именно тях.

Когато госпожа Оота поиска да свали похлупака на чайника, ръката й затрепери и от съприкосновението му с чайника се разнесе лек звън.

Тя наведе ниско глава и се зае с разливането на водата. От очите й отново започнаха да се стичат сълзи, които падаха върху издутата част на чайника.

— Този чайник… Аз го подарих на баща ви…

— Не знаех това — каза Кикудзи.

Значи, някога този чайник е бил собственост на покойния господин Оота. Какво от това… Той не се разстрои. И съвсем не се обиди, че тя говори така откровено за това.

След като чаят беше готов, госпожа Оота каза:

— Извинете, но нямам сили да стана и да ви го подам, елате по близо, ако обичате.

Кикудзи седна по-близо до огнището и изпи чая там.

Госпожа Оота падна на коленете му, сякаш губейки съзнание.

Той я прегърна през раменете. Тя почти не дишаше — само по едва забележимо потрепващия й гръб се чувствуваше пулса на живота.

Кикудзи държеше в обятията си лекото й тяло, наподобяващо тялото на изгубило сетни сили дете.