Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (27)

3

При горещите извори Судзию на платото Ханда,

21 октомври.

Намирам се в хотел, построен край горещите извори на планинското плато. През нощта тук е много студено — чувствувам тръпки дори когато съм облякла кимоно върху пуловера си. Седя, свила съм се над огнището. Хотелът е претърпял пожар и е бил набързо ремонтиран. Шьодзи^[1] не се затварят плътно. Разбира се, още в Токио предвидих, че ще бъде високо в планините и взех със себе си топли дрехи. Горещите извори Судзию се намират на височина хиляда метра над морското равнище. А утре ми предстои да се изкача още по-нависоко — да премина през превала, който е на хиляда и петстотин метра над морското равнище и да отида на другите извори, чиято надморска височина е хиляда и триста метра. Всичко е ясно, но колко поразителна е промяната след горещината в Бенту, откъдето излязох едва сутринта.

Утре — планините Кудзю, а вдругиден — най-сетне Такеда. Сигурно и в хотела, и в градчето Такеда ще продължа да пиша това дълго писмо. Какво исках да ви кажа… защо пиша? Разбира се, не заради това да споделям впечатленията си от пътуването. Какви думи, предназначени за вас, ще ми подскажат планините Кудзю, родните места на баща ми?

Може би ще поискам да ви кажа няколко прощални думи, въпреки че прекрасно разбирам, че ще е най-добре да се сбогувам с вас безмълвно. Изглежда, че ние с вас малко сме говорили, но все пак сме успели да си кажем много неща! Моля ви, простете на мама! При всяка среща с вас повтарях тази фраза. Когато за пръв път дойдох при вас с тази молба, вие знаехте отдавна за съществуването ми и казахте: „Ето че все си представях как ще разговаряме с това момиченце за баща ми.“

И още:

Ако някога бихме могли да разговаряме с вас спокойно за благородството на майка ви и за баща ми също, би било много хубаво, нали?

Това време настана. И то е загубено безвъзвратно. Ако ние с вас някога се срещнем и заговорим за вашия баща и моята майка, аз не бих могла и думичка да промълвя от разкаяние и позор. Нашите родители са забранена тема за нас. Нима такива деца като нас имат право да се обичат? Пиша ви тези редове и очите ми се изпълват със сълзи.

Оттогава, след като госпожа Куримото ме подложи на позорно мъчение, дълбоко в душата ми останаха думите й — „а чичо Митани си има момченце“. Но аз никога не питах „чичо Митани“ за неговото момче. Струваше ми се, че за това не трябва да говоря. Тогава много исках да зная на колко години е момчето, взели ли са го в армията, но не се осмелих нито веднаж да питам за това.

Баща ви често идваше у нас, даже в най-страшните дни, когато се усилиха въздушните нападения. Аз го изпращах до вкъщи. Много се страхувах да не би нещо да се случи с него и неговото момченце да остане без баща както мен. Ако се замислите, сигурно звучи малко смешно: аз бях вече голяма, а момчето беше по-голямо от мен, можеха да го вземат в армията, но аз все едно си го представях като малко момченце. Защо? Сигурно първото впечатление — съобщението на Куримото за съществуването на малкото момче — беше много силно и дълбоко се беше врязало в паметта ми.

Мама беше човек, който не умее да се приспособява, и на мене ми се налагаше да търся продукти из селата. Спомням си, веднаж видях в тълпата, щурмуваща влака, много красива жена и буквално се залепих за нея. Разговаряхме кой къде пътува и какви продукти търси. След това тя ми разказа за себе си.

— А аз съм държанка.

Красавицата беше откровена със случайната си спътница-гимназистка. А и аз бях откровена в отговор на нейното благоразположение към мен.

— А пък аз съм… дъщеря на държанка.

Жената много се учуди:

— Какво говорите?! Колко хубаво е, че вече сте голяма.

Тя, изглежда, неправилно разбра смисъла на моите думи „дъщеря на държанка“, неправилно по отношение на баща ми. Но аз не казах нищо, а само силно се изчервих.

Тя много ме съжаляваше. По-късно с нея често се срещахме, като се договаряхме заедно да пътуваме за продукти и понякога пътувахме много надалече. Един път взехме ориз от родното й село, в префектура Ниигата. Не мога да я забравя.

„Вече сте голяма.“ А сега вече съм съвсем голяма. И какво? Нищо хубаво. Сега е невъзможно да поговорим дори за баща ви и майка ми.

Чува се шумът от водопада на горещите извори. Къпещите се застават под падащите горещи струи и това помага да се лекува изтръпването на мускулите и болката в мишниците. Затова и изворите са наречени „Судзию“ — „мускулни“.

В тукашния хотел няма къпалия и всички ползуват обществената къпалия в дъното на долината, между планините Ватаяма и Куроивасан.

Надвечер от планините се спуска свеж въздух. А днес видях леките, обагрени оттенъци на есенните листа. Такъв жив цвят, с нищо не прилича на фантастичните цветове от езерата в царството на мечтите в Бенту. Планините Юфугатаке, които се виждаха от високото плато Дзьошима бяха много красиви, но не можеха да бъдат сравнявани дори с удивителния пейзаж, който се откриваше пред мен на платото Ханда, по пътя от гара Накамура. След като преодоляхме всичките тринадесет завоя и се изкачихме на платото, аз се обърнах назад и видях потъналата в златист цвят клисура Кусуй. Иззад планинските върхове струяха слънчеви лъчи, не много ярки и смекчени от синкавото сияние в гънките на планината. Окъпани от меките слънчеви лъчи, златистите листа изглеждаха матови, а червеникавите — особено ярки. Залязващото слънце, което надничаше зад планинското било, предаваше на есенните листа истински чар.

Мисля, че утре на платото и в планината, където отивам, времето ще бъде хубаво. Желая ви лека нощ от далечния, разположен в планинската клисура хотел. Ето, пътувам вече трети ден и не сънувам нищо.

През последните три месеца, изминали от деня, в който счупих чашката, живях у приятелката си и ужасно се измъчвах от безсъница. Безсънните ми нощи измъчиха и приятелката ми, тя сигурно беше много изморена от мен, от грижите, които й създадох. Тя ходи за нещата ми в онази квартира до парка Уено.

Тя ми разказа, че вие — разбира се, това сте били само вие, кой друг! — сте идвали на следващия ден и сте разпитвали за мен. Но въпреки това не можах да й кажа защо бягам и се крия от вас.

— Нямам право да обичам този човек.

Повече нищо не й казах.

— Но той ви обича! Познато ми е това — „нямам право да обичам“. Когато една жена произнася тези думи, тя често или лъже, или кокетничи… Добре де, да приемем, че ти не лъжеш.

Сигурно моята приятелка е искала да каже, че всеки човек има право да обича друг. Може това и да е така. Да, това е така, ако се решиш да умреш като мама…

Но вие знаете до каква крайност достигнах самата аз. Знаете колко исках да извися майка ми след смъртта й. Досега не мога да си обясня защо постъпвах така, а не иначе. Какво е това — случайност? И въобще какво е това случайност? Трудно е да съдиш за собствените си постъпки и сигурно още по-трудно е да съдиш за постъпките си към друг, който наблюдава всичко отстрани. Може би тази дума „случайност“ възниква при неразбиране? Или за случайност говорят тогава, когато бог и съдбата даряват на човек прошка?

Не е хубаво да се говори за това, но моята приятелка вече беше преживяла това, което стана между нас, доста преди мен. Вероятно и затова се обърнах към нея за помощ. И тя веднага разбра всичко, т.е. разбра истинската причина за моето състояние. Но моето състояние, водовъртежът на разкаянието, въртящ ме като сламка — всичко това беше извън обсега на разбиранията й.

А по-късно започнах да идвам на себе си, дори станах малко по-весела. Не знам, може би приличам на майка си, може би безгрижието и лекомислието са в кръвта ми… Така или иначе, но започнах да оздравявам и приятелката ми ме пусна сама да пътешествувам.

В сравнение с живота, който водех досега с мама и сама, след смъртта й, пътешествието, престоят в различни хотели ми изглеждат едва ли не върхът на успокоението и безгрижието. Но все пак през нощите е много тъмно и пусто, затова и започнах да пиша това писмо. Оттогава изминаха три месеца и аз изведнаж се запитах: Защо?