Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (3)

3

Инамура-сан дори не подозираше, че Тикако иска да я покаже на Кикудзи. Съвсем спокойно тя му приготви чая и без всякакво смущение подаде чашката на Кикудзи. След като отпи от нея, той започна да й се любува. Това беше черна чашка. От едната й страна имаше ивица бяла глазура, върху която с черно бе нарисувано стръкче от папрат.

— Би трябвало да я помните — каза Тикако.

— Да, да — замислено отговори Кикудзи и отпусна ръката, в която държеше чашката.

— Това стръкче папрат създава усещането за планинска местност. Чашката е подходяща за чайна церемония в началото на пролетта и баща ви обичаше да пие от нея през същия сезон. Въпреки че вече е малко късно за нея, предлагам ви я, защото си помислих, че ще ви бъде приятно да я подържите в ръце.

— Баща ми твърде кратко време е притежавал тази чашка. Тя си има своя история и ако не се лъжа, тя е преминала дълъг път — от майстора Рикю, епоха Момояма^[1], за да стигне до нас. В продължение на няколко столетия тя е била съхранявана от много ценители на чайната церемония и е била предавана следващите поколения. Така че тук баща ми стои по-настрана — каза Кикудзи, стараейки се да забрави съдбите, които се преплитаха около тази чашка.

От господин Оота чашката е станала собственост на вдовицата му, след това е била подарена на бащата на Кикудзи, който от своя страна я подарил на Тикако. И сега от четиримата, двамата мъже са починали, а двете жени присъствуват тук на чайната церемония. Само по себе си това вече е достатъчно съдбата на тази чашка да бъде считана за необикновена. А тук на чайната церемония колко много други момински ръце и устни са се докосвали до тъмната й повърхност.

— Аз също с удоволствие бих пила от тази чашка. По-рано пиех от друга — неочаквано за всички каза госпожа Оота.

Кикудзи остана отново поразен. Тази жена беше или много глупава, или нямаше срам. На Кикудзи му бе жал да погледне към дъщеря й, която не се осмеляваше да повдигне глава.

Инамура приготви чай и за госпожа Оота. Всички погледи сега бяха отправени към момичето, но то вероятно не подозираше какви страсти се бяха разбушували около черната чашка и продължаваше спокойно изпълнението на обреда. В движенията й нямаше нищо неестествено, те бяха прости и плавни. В цялата й фигура и движенията на горната част от тялото й личеше някаква особена грациозност и благородство. Върху подвижната преграда зад гърба на момичето падаше сянка от младата зеленина и нейното ярко кимоно, меко преливайки тоновете си, светеше под влияние на отразената светлина. Косите й също сякаш излъчваха светлина.

За място, където се провеждат чайни церемонии, стаята бе прекалено светла, но светлината придаваше допълнителен чар на момичето.

Нейната алена фукуса^[2] не изглеждаше крещяща за обреда и дори подсилваше чувството за пролетна свежест. Сякаш алено цвете цъфтеше в ръцете на момичето. Още малко и като че ли около нея ще закръжат хиляди малки бели жерави.

— Зелен чай в черна чашка… Нали може да бъде сравнен с покарващата пролетна зеленина… — каза Оота, поемайки чашката в ръка. Добре че не каза на кого е принадлежала по-рано тази чашка.

След това започна разглеждането на чайния сервиз. Момичетата не бяха особено заинтересовани, но се стараеха внимателно да слушат обясненията на Тикако.

И мидзусами^[3] — и часяку^[4] по-рано принадлежаха на бащата на Кикудзи, но нито Тикако, нито пък Кикудзи споменаха тази подробност.

След като всичко завърши и момичетата си отидоха, към Кикудзи, който все още оставаше на мястото си, се приближи госпожа Оота.

— Преди всичко, моля да бъда извинена! Може би с присъствието си ви дразня, но още щом ви видях, в паметта ми изплуваха толкова скъпи спомени.

— Да…

— Какъв красавец сте станали! — очите й бяха пълни със сълзи и на Кикудзи му се стори, че те всеки момент могат да рукнат. — Пък и майка ви… Исках да дойда на погребението, но не посмях.

Върху лицето на Кикудзи се изписа гримаса на недоволство, но тя продължаваше да говори:

— Майка ви, и тя последва баща ви… Сигурно се чувствувате много самотен…

— Да…

— Вие ще тръгвате ли скоро?

— Да, след малко.

— Бих искала да поговоря с вас…

— Кикудзи-сан — извика от съседната стая Тикако. Госпожа Оота се надигна с видимо съжаление. Дъщеря й бе вече излязла в градината и я чакаше. Двете се поклониха за сбогом на Кикудзи и си отидоха.

Тикако, заедно със своите ученички и прислужничката, разтребваха в съседната стая.

— Какво ви каза госпожа Оота?

— А, нищо особено…

— Пазете се от нея. Тя през цялото време играе, лицето й винаги изобразява невинност, а какво мисли — никой не знае.

— Но у вас тя е чест гост, нали? И откога, интересно, трае това? — не се сдържа и с известна доза ирония запита Кикудзи. Като излезе навън, той пое с пълни гърди въздуха, сякаш искаше да прочисти дробовете си от отровни изпарения. Тикако отново се приближи.

— Какво ще кажете за Инамура-сан? Нали е очарователна?

— Да, много е мила. Но сигурно тя би ми направила значително по-силно впечатление, ако я бях срещнал някъде другаде, където ви няма вас и госпожа Оота и където духът на баща ми не витае така, както тук.

— Не си струва да се дразните от такива дреболии. Още повече че госпожа Оота няма никакви отношения с това момиче.

— Да, но аз почувствувах неудобство пред него.

— Защо трябва да се чувствувате така? Ако присъствието на госпожа Оота ви бе неприятно, то моля да бъда извинена, но аз дори не съм я канила. Така че не си мислете, че нейното идване има нещо общо с предварителното ми намерение да ви покажа дъщерята на Инамура.

— Позволете ми да се сбогувам с вас — прекъсна я Кикудзи. Той разбра, че ако продължава да върви с Тикако, ще му бъде трудно да се отърве от нея.

След като остана сам, Кикудзи се огледа и видя пред себе си на планинския склон дива цъфтяща азалия. Той дълбоко въздъхна.

Защо му трябваше да остава на тази чайна церемония? За да изпитва след това угризение, че се е поддал на обещанията в писмото на Тикако? Но момичето с розовото фурошики с хилядата жерава наистина му направи силно впечатление с непосредствеността си и свежестта, която излъчваше около себе си.

Може би тя бе причината срещата му с двете бивши любовници на баща му да остави такова неприятно чувство у него. Но когато си помисли, че тези две жени продължават да живеят и да безпокоят паметта на баща му, а майка му преждевременно почина, в гърдите на Кикудзи закипя гняв. В същия момент във въображението му изплува грозното петно върху гърдата на Тикако. Кикудзи свали шапката си и бавно тръгна срещу лекия полъх на вечерния вятър, донасящ свежестта на младите листа и пролетния аромат.

Съвсем неочаквано за себе си той забеляза в далечината около вратите на храма фигурата на госпожа Оота. Кикудзи се огледа с явното намерение да се отклони от пътя, който го водеше към нея. Сигурно, ако се изкачеше по един от хълмовете, без значение дали отляво или отдясно, щеше да излезе от територията на храма, без да е необходимо да минава през вратите. Но той продължи направо. Лицето му прие непроницаемо изражение.

Вдовицата забеляза Кикудзи и тръгна към него. Лицето й пламтеше.

— Чаках ви. Исках да ви видя още веднаж. Може да си помислите, че съм прекалено дръзка, но не можах просто така да си отида… Не се знае кога пак ще се видим.

— А къде е дъщеря ви?

— Фумико ще се върне в къщи без мен. Тръгна напред с една своя приятелка.

— И дъщеря ви знае, че майка й… т.е. вие ме чакате? — запита Кикудзи.

— Да — отговори госпожа Оота, като го гледаше право в очите.

— Сигурно това й е неприятно. Струва ми се, че срещата ни на чайната церемония причини болка на дъщеря ви. Дори я съжалих…

Кикудзи се стараеше да подбира думите си така, че те да прозвучат едновременно и уклончиво, и грубо. Но госпожа Оота отговори твърде откровено.

— Вие сте прав. За нея наистина срещата с вас беше мъчителна.

— Предполагам, че тя достатъчно е изстрадала заради баща ми.

Искаше да добави, както и аз заради вас, но се сдържа.

— Не е вярно — припряно заговори госпожа Оота. — Баща ви винаги беше добър и внимателен с Фумико. Исках да ви разкажа за това някой друг път, когато можете да ме изслушате спокойно… Наистина в началото Фумико не искаше да свикне с баща ви, колкото и той да се стараеше да бъде ласкав с нея. Но към края на войната, когато бомбардировките се усилиха, нещо се промени във Фумико. Не зная как точно стана, но тя изведнаж започна да полага трогателни грижи за него. Случваше се сама да се отправи за някое далечно село за продукти и да се завърне с риба или пиле, което баща ви обичаше. Тогава едно такова пътуване беше придружено с много опасности. Постоянно бомбардираха, а тя — сама под бомбите… Представяте ли си какво е търпяла и преживявала по пътя? Баща ви също не можеше да си обясни тази нейна привързаност. Пък и аз, като следях промяната в нея, трудно я разбирах. Тежко ми беше тогава… Във всяко нейно действие виждах мълчалив укор.

Кикудзи едва сега разбра откъде през ония тежки години в дома им се появяваха различни лакомства. Баща му им казваше, че това са подаръци, а се оказа, че са били покупките на дъщерята на Оота.

— И досега не ми е напълно ясна причината за промяната, която настъпи в нея — продължаваше госпожа Оота. — Може би го е правила от жалост към мен. Почувствувала е какво страшно време е настъпило — нали смъртта ходеше всеки ден по улиците. Сигурно много ме е съжалявала и е правила за баща ви всичко, което е било по силите й.

Да, вероятно момичето е преживяло твърде много, когато е разбрало кое дава сили за живот на майка му. А за майката — любовта към бащата на Кикудзи е била смисъла на живота й. И момичето се е помъчило да се отърси от миналото — опитало се е да забрави покойния си баща и да подчини себе си на живота на майка си, посветило се е на нейната неспокойна любов.

— Забелязахте ли пръстена на ръката на Фумико?

— Не.

— Той е подарък от баща ви. По време на въздушна тревога той винаги се връщаше в дома си. И Фумико винаги отиваше да го изпрати, като никакви увещания не можеха да я отклонят. Твърдеше, че по пътя с човек всичко може да се случи, а не мислеше, че тя също може да загине от бомба. И веднаж, когато отиде да изпрати баща ви и не се завърна, аз много се разтревожих, но вътрешно се надявах, че може би е останала да нощува у вас. Когато рано сутринта тя дойде, оказа се, че цялата нощ е прекарала в някакво противовъздушно скривалище. При следващото си посещение у нас баща ви каза: „Много ти благодаря, Фуми-тян, за вниманието и добротата“ и й подари пръстена… Сигурно по време на чайната церемония тя се е срамувала и е изпитвала неудобство от ръката си, да не би да забележите подаръка на баща ви…

Кикудзи слушаше госпожа Оота и в душата му се пораждаше неприязън. Нима тази жена с разказите си се надяваше да предизвика съчувствието му?!

Странно, но към нея той не изпитваше омраза или враждебност. Имаше някаква топлота в тази жена, която го обезоръжаваше.

Вероятно дъщеря й не е могла да бъде равнодушна към чувствата и страданията на майка си и затова е полагала толкова грижи за баща му.

На Кикудзи се стори, че като разказваше за дъщеря си, госпожа Оота всъщност говореше за своята любов.

Навярно на нея й се искаше да излее душата си пред него и като му говореше, тя се вживяваше, сякаш забравяше, че пред нея стои не покойният й любим, а неговият син. Тази мисъл беше ужасна, но Кикудзи имаше чувството, че тя се изповядваше пред баща му, а не пред него.

Неприязънта, която по-рано те изпитваха с майка си към вдовицата Оота, почти изчезна. И когато не мислеше за нея, можеше за момент да си въобрази, че тази жена е обичала именно него. Нали той и баща му са едно цяло… Обхвана го изкушението да повярва в отдавнашната си близост с тази жена.

Едва сега Кикудзи започна да разбира защо баща му почти веднага е изоставил Тикако, а с госпожа Оота е останал близък до смъртта си. Разбра и нещо друго — Тикако мразеше госпожа Оота и продължаваше да й се надсмива и унижава до ден-днешен. В него изведнаж се породи жестокото желание да унижи госпожа Оота. Вече не бе в състояние да го овладее, и каза:

— Вие, изглежда, често присъствувате на чайните церемонии, устройвани от Куримото-сан. А пък аз си мислех, че имате достатъчно основание да ви са неприятни срещите с нея — нали на времето тя ви причини доста страдания…

— Да… Но когато почина баща ви получих от нея писмо… И се почувствувах така самотна, че… — госпожа Оота сведе виновно глава.

— Дъщеря ви винаги ли ви придружава, когато идвате тук?

— Фумико?… Не, невинаги. Само от време на време, и то без особено желание. Прави го заради мен.

Те пресякоха железопътната линия при спирката Северна Камакура и тръгнаха към планината, извисяваща се срещу храма Енкакудзи.