Александър Белов
Последен изстрел (9)

9.

В двора на старинната дворянска къща, построена през седемнайсети век, където се намираше централният офис на фонд „Реставрация“, влезе един очукан пикап ГАЗ с провинциални номера. От двете му страни под калта, натрупана по пътищата, едва се разчиташе надписът „Зеленчуци“. Товарната кола предпазливо се промъкна между лъскавите чуждестранни автомобили, които бяха паркирани из целия двор, и спря пред главния вход. Младият шофьор изскочи от кабината, сложи си ръкавиците и тръгна към вратите на фургона. Той хвана дръжката на резето и закачливо подвикна:

— Ей, туристи, живи ли сте?

Никой не му отговори. На площадката пред входната врата на офиса излезе един охранител и строго изгледа шофьора. Младежът дръпна вратата на фургона. Тя едва успя да се открехне, когато от ремаркето буквално се изтърколи сгърченият от студ Космос. Той остана да лежи върху асфалта, тъй като явно нямаше сили да се изправи. Вдървеният Шмит внимателно изпълзя след него. И накрая отгоре му се изтърси Пчелата, размахвайки мръсните ръкави на някога бялата си риза.

Лицето на охранителя се изопна. Той вдигна към устата си радиостанцията и рече:

— Саша, ако не си зает, моля те, слез долу.

След по-малко от минута на входната врата се появи Белов. Той погледна приятелите си и весело изтърси:

— Мамка му! Кои са тези деца от подземията?

Но след миг вече не му беше до шегички. Приятелите му едва успяха да се съвземат и веднага го заляха с болката си, с целия си гняв и преживяния ужас. Те изложиха накратко случилото се още на стълбището, а когато се озоваха в кабинета на Белов, вече дадоха воля и на емоциите си.

— Саня, ама те са направо някакви откачени идиоти! — крещеше Космос. — Виж — разкъса той ризата на гърдите си. — Първото, което направиха, беше да ми скъсат кръстчето! Кръщелното ми кръстче! Разбираш ли?!

— Саня, това беше пълно безчинство! — пригласяше му Пчелата, който направо беше излязъл от кожата си от бяс. — Посред бял ден! Никога в живота си не съм брал такъв страх.

— Чакай малко, чакай малко… — прекъсна го Саша. — Поне казаха ли ви нещо?

— Нищо не ни казаха! — изкрещя с цяло гърло Пчелата. — Абсолютно нищо! Нито една дума! Откараха ни там и ни накараха да си копаем гроба…

Изведнъж гласът му потрепери, той тихо изхлипа и сведе глава.

— Саша, направо ни размазаха — потвърди Шмит. — Разказаха ни играта!

Пчелата се нахвърли върху Белов и с всичка сила се вкопчи в реверите на сакото му.

— В живота си не съм се страхувал толкова, разбираш ли?! Та те ни накараха да си копаем гроба… Братленце! Гроба, разбираш ли?! Собствения си гроб!

Саша не издържа и му зашлеви една плесница.

— Веднага престани с тази истерия! Всички да млъкнат! — изрева.

В кабинета настана тишина. Той въздъхна, опита се да събере мислите си и попита:

— Видяхте ли някакви нашивки на униформите им?

— Какви ти нашивки?! — отново понечи да изхлипа Пчелата, но срещна студения поглед на Белов и млъкна.

— Нищо не можах да видя, някак си не ми беше до това… — призна си честно Космос.

Само Шмит успя да отговори нещо смислено на този въпрос:

— Саша, те бяха от Службата за борба с тероризма. Сигурен съм.

Белов приседна на крайчеца на масата и се замисли. В това време Макс говореше по телефона:

— Олег, чуй ме. Зарежи всичко, тичай в болницата да вземеш лекар и веднага ела в офиса. Само че го направи колкото се може по-бързо, разбра ли?

Всички гледаха към Белов. Той беше свел глава и напрегнато мислеше.

И наистина имаше върху какво да помисли. Каква беше причината за днешното нападение на антитерористите и кой стоеше зад тази акция — това бяха въпросите, чиито отговори трябваше да намери колкото се може по-бързо. Обаче нямаше никаква идея, тъй като напоследък всичко беше мирно и тихо, Белов живееше в пълно разбирателство с властите и не беше възниквало нищо, което да доведе до някакъв конфликт. Обективно погледнато, антитерористите не биха могли да ги нападнат заради такава дреболия като убийството на Кордон. Пък и това не влизаше точно в тяхната работа. Ако Белия беше заподозрян, той щеше да си има работа с прокуратурата. Не, в този случай причината беше друга, но каква?

— Значи така, сега лекарят ще ви прегледа и след това ще отидете да си почивате — каза най-сетне, после поклати глава и измърмори: — Ох-ох-ох… Къде остана мойта младост? — На улица „Голяма каретна“… Както и да е, Макс, да вървим.

Той стана.

— Къде? — сепна се Макс.

— Да вървим, да вървим… — тихо повтори Белия.

— Ех, шефе — завъртя глава Макс, който вече се беше досетил за какво става дума. — Ех-ех-ех…

Но Белов вече крачеше към изхода. И на Макс не му оставаше нищо друго, освен да го последва.

Когато вратата зад тях се затвори, Пчелата се стовари в креслото, сграбчи главата си с ръце и започна да повтаря:

— Свини… Ама, че свини… Свини…

— Витя, престани вече — побутна го Шмит. — Стига…

Космос наливаше коняк в три водни чаши.

Те ги вдигнаха.

— Честит рожден ден — избоботи Космос.

— Свини! — стовари юмрук върху масата Пчелата и погълна коняка на един дъх. Същото направиха и останалите.