Александър Белов
Последен изстрел (12)

12.

От „Сребърния бор“ Белов отиде в офиса и до вечерта се занимава с канцеларска работа, тъй като някои неща трябваше да бъдат скрити от хорските погледи. След това му поолекна, лошите предчувствия малко се поразсеяха. Нещо повече, почти успя да се увери, че случилото се с Пчелата, Космос и Шмит е някаква идиотска инициатива на неукротимия полковник Тучкин.

На път към къщи Саша се замисли за Оля. Напоследък често мислеше за нея, защото между тях нещата отдавна не вървяха.

Всичко започна от взривяването на мерцедеса на Филатов. Макар че без съмнение всичко бе започнало много преди това — още от неговата любовна история с артистката, но на Белов не му се искаше да мисли, че причината за дългата криза в отношенията с жена му беше самият той. Беше му по-удобно да смята, че всичко започна от злощастния взрив на крайбрежната улица, и когато размишляваше за семейните си проблеми, той винаги търсеше корените им в събитията от онзи фатален ден. И по-точно в онези от тях, в които се оказа замесена и жена му.

Понякога сам се учудваше колко силно му повлия това, че Олга спаси Пчелата. Помнеше нейната злоба, и, разбира се, плесницата, която получи от съпругата си в кабинета на главния лекар. Но все пак основният дразнител беше Пчелата.

Всеки път, когато си спомняше онзи страшен ден, мислите му неизменно започваха да се щурат по един и същ отъпкан път.

Защо в оня съдбовен момент Пчелата се бе обърнал за помощ точно към Олга? Не към него — към Белов, не към Космос, когото познаваше от дете, а към Олга, с която, общо взето, се виждаше не по-често от веднъж в месеца. А може би те всъщност се виждаха по-често? Какво чак толкова имаше между тях, което позволяваше на Пчелата да търси спасение при Олга? И дали Саша не беше сляп, когато съзираше в отношенията между приятеля му и жена му само една нормална дружба и една обикновена човешка симпатия?

Тези и подобни въпроси непрекъснато го преследваха.

Тогава той, естествено, не повдигна въпроса за подозренията си пред Олга или пред Пчелата. Но си поговори с Макс и го направи много предпазливо. Охранителят, който от няколко години не се отделяше от Олга, се кръстеше и се кълнеше, че ревността на Саша е напълно безпочвена, защото за всичките тези години, като се изключи срещата в аптеката, Пчелата и Олга не са оставали насаме. За съжаление уверенията на Макс не разсеяха подозренията на Белов.

Той имаше два изхода. Или да се мобилизира и да изхвърли веднъж завинаги черните мисли от главата си, или да си поговори откровено с жена си. Лошото беше в това, че Белов не бе в състояние да направи нито едното, нито другото. Подозренията му като че ли вече бяха станали хронични, пък и все не можеше да се реши да подхване откровен разговор с жена си. Имаше си причини за това.

По време на дългата му любовна история с Ана не обръщаше почти никакво внимание на Олга, а след покушението изведнъж забеляза колко много се е променила тя. Жена му бе станала по-самостоятелна, по-твърда и отчуждена. Тя вече твърде малко напомняше за онова романтично момиче с цигулката! Очевидно, реши тогава Белов, неговият начин на живот бе сложил своя отпечатък и върху Олга. И ако това наистина беше така, то за промените, които бяха настъпили у нея, беше виновен само той.

Джипът летеше по московските улици. Белов се облегна назад и се обърна към прозореца.

„Да, къде ли остана онова момиченце с цигулката?“ — разсеяно си помисли той.

Цигулката… Опита се да си спомни кога бе виждал за последен път инструмента в ръцете на жена си и не можа. Вероятно това е било още преди да се роди Ваня. Притвори очи и се опита да си представи предишната Олга — такава, каквато беше например по време на онзи незабравим академичен концерт в консерваторията.

Веднага си спомни Рахманиновата зала, сцената, малобройните зрители… Спомни си и тъмносинята рокля на Оля с бялата дантелена якичка и блестящия лакиран корпус на цигулката. Само че всичко това не можеше да се побере в една и съща картина. В паметта му отново изплува лицето на жена му в кабинета на главния лекар, нейният злобен и презрителен поглед, леденият й глас…

И изведнъж картината се намести! С поразителна яснота Белов си представи сцената и крехката момичешка фигура в синята рокля, само че лицето на Олга беше злобно, а вместо цигулка тя държеше на рамото си… автомат!

Той дори потръпна от изненада. Тръсна глава, пропъждайки нелепата и страшна картина, и се замисли. Да, спешно трябваше да сложи някакъв ред в семейството си. Да пукне този цирей, докато той не е отровил живота им и Олга!

Саша реши, че повече няма да отлага неприятния, но изключително важен разговор с жена си. Нареди на Макс да спре, купи разкошен букет за Олга, а освен това и един огромен плюшен лъв за сина си.

В момента, в който джипът влезе в гаража на извънградската къща на Белов, Саша се настрои за предстоящия разговор, успокои се и се опита да си внуши, че всичко ще бъде наред.

— Нещо много малко взе да харчи — излизайки от автомобила, кимна загрижено Макс към джипа. — Утре ще извикам майстора да му почисти свещите.

— Е, не искаш ли да преспиш у дома? — предложи му без особен ентусиазъм Белов, докато измъкваше от задната седалка цветята и огромната играчка.

— Не, Саня, ще си вървя — поклати глава охранителят. — След четирийсетина минути ще съм си вкъщи.

— Добре тогава, до скоро. — Намести лъва под мишницата си и стисна ръката на Макс.

— Утре в колко?

— Хайде в девет часа…

— Добре. — Макс се отправи към изхода на гаража.

— Да не забравиш да заключиш вратата! — подвикна след него Белов.

— Не, мамка му, ще забравя!

— Внимавай какви ги вършиш! — засмя се Саша и влезе в къщата.

Изкачи се по витата стълба на втория етаж. Представи си колко ще се зарадва синът му на подаръка и тихо се засмя.

— Аз на слънчице лежа и с очички си мижа… — съвсем тихичко запя той детската песничка.

Като стъпваше на пръсти, за да не събуди жена си и сина си, Саша се приближи до вратата на детската стая и внимателно надникна вътре. През прозореца се процеждаше бледа лунна светлина. Той се ослуша, пристъпи към детското креватче и видя, че синът му не е там. Стъписа се.

— Ваня! — тихичко подвикна.

Никой не му отговори. Тревогата отново го обхвана, но този път тя изобщо не беше свързана нито със Службата за борба с организираната престъпност, нито с фонда. Той захвърли лъва на пода и хукна към спалнята на жена си.

— Оля! — извика.

Спалнята също беше празна. Върху застланото огромно съпружеско легло самотно лежеше един сгънат вестник — същият, на чиято първа страница се виждаше голямата снимка на убития Кордон.

Всичко му се изясни. Циреят се бе пукнал, без да дочака хирургическата намеса.

Озадаченият Белов слезе в хола и се свлече във фотьойла. За известно време той остана неподвижен, отметнал глава на облегалката и втренчил поглед в тавана. След това пъхна ръка в джоба на палтото си и извади мобилния си телефон.

— Пчела, здрасти. Изтрезня ли? Такова… — Саша се поколеба, защото му беше неудобно. — Сам ли си? А какво правиш? И кой печели? Е, добре, боледувай си тогава… Да, с документите ще се оправиш утре. Аха… Добре, доскоро.

След това набра друг номер.

Звънът се разнесе в старата вила на бабата на Оля.

Оля се запъти към телефона и внезапно спря, тъй като се сети кой се обажда. Тя се обърна към баба си и й посочи с очи към апарата. Възрастната жена кимна с разбиране и вдигна слушалката с войнствен вид:

— Ало!

— Елизавета Андреевна? Добър вечер. — Белов се стараеше да говори спокойно. — Аз съм Саша. Извинявайте за късното обаждане. Оля и Ваня при вас ли са?

— Оля слага Ваня да спи — отвърна старицата, сбърчила строго вежди. — Ако искаш да й съобщиш нещо, казвай, аз ще й предам.

— А може ли да говоря с Оля?

— Тя не иска да говори с теб. Впрочем, аз също нямам желание да правя това — не се сдържа да го клъвне бабата. — Дочуване.

— Ало! — изрева Саша в слушалката, но оттам вече се разнасяха само късите сигнали на прекъснатия разговор.

Той отпусна ръката си, с която бе хванал слушалката, и с досада промърмори:

— Е, не всичко е свършено! Къде си тръгнала, миличката ми?

Елизавета Андреевна затвори телефона и отправи строг и напрегнат поглед към Оля. Тя се намръщи и отмести очи.

— Е, какво ще правим сега? — попита бабата.

Олга не й отговори, само сведе глава и продължи да разглежда звездния атлас на масата.

— Кажи ми, бабче, къде се намира Алфа Центавър? — най-неочаквано попита тя. — Това ли е?

Бабата си сложи очилата и се надвеси над картата.

— Не… Чакай малко, че къде ли беше… А, ето я! — Пръстът й посочи една едра точка в съзвездието на Млечния път.

Олга взе молив, огради звездата, превръщайки я в мишена, и силно заби графита в самия й център. Сетне захвърли счупения молив на масата и стремително излезе от стаята.

Изплашената Елизавета Андреевна, която изобщо не можеше да разбере какво се случва, започна да мести притеснения си поглед от внучката си към съсипаната карта.