Александър Белов
Последен изстрел (26)

26.

В предизборния щаб на Каверин беше много напрегнато. В общата стая, облепена с плакати на усмихнатия кандидат със строителна каска на главата, беше шумно. Хора със загрижен вид сновяха насам-натам, телефоните непрекъснато звъняха, ксероксите бучаха, мониторите на компютрите светеха.

Зад стената, излегнат на дивана в своя уютен кабинет, Каверин изслушваше доклада на новия си съветник Вадим — имиджмейкъра, с когото го свърза подполковник Веденски.

— Плакатите ни са добри и като съдържание, и като изработка — сухо и делово информираше шефа си Вадим. — Планът на медиите е утвърден и тук също всичко е наред. Налага се да помислим за последните седмици, когато страстите ще се нажежат. Трябва да се застраховаме и да подготвим радикални ходове с някакъв компромат.

— Игор Леонидович каза ли ти нещо за онзи емигрант? — поинтересува се Каверин.

— Да, вече го доведоха тук. Срещнах се с него и обсъдихме всичко — едва забележимо се усмихна специалистът. — Това ще бъде много силен финт, само че трябва да го поднесем както трябва. Но, Владимир Евгениевич, това не е достатъчно. Необходимо е още нещо стресиращо.

Володя се надигна тежко от дивана, хванал с ръка кръста си, който го наболяваше, и ядосано промърмори:

— Ами, измисли го. Нали си специалист.

— Ясно, Владимир Евгениевич — изопна се като струна неговият съветник от службите. — Ще го имате.

Върху огромното бюро стоеше едно малко препарирано крокодилче с дължина около седемдесет сантиметра. Преди два дни Каверин случайно го зърна на витрината на един магазин и веднага си го купи. Крокодилът страшно му харесваше. Достатъчно му беше да хвърли един поглед към зиналата паст на влечугото и настроението му веднага се оправяше.

И сега той доволно се засмя и прокара нокът по малките, остри зъбки на крокодила:

— Виж го ти него, сякаш е жив, гадината му с гадина!

Вадим само вежливо се усмихна, той очевидно не споделяше възторга на своя бос, свързан с отвратителното влечуго. Каверин забеляза това и студено попита:

— Нещо друго?

— Да — кимна Вадим. Измъкна от папката малък лист и го сложи на бюрото. — Това е макетът на листовката.

Каверин погледна листа. Отгоре се виждаше набиващ се на очи надпис: „Мутрите напират към властта!“. Под него бе разположена ефектна снимка на Белов, на която беше изопнал ръка и с леден поглед и присвито око се целеше с пистолет в нещо. Беше с кафява риза с навити ръкави и черна вратовръзка и приличаше на щурмовак есесовец. Липсваше му само лента с пречупен кръст на ръката.

Под снимката беше набран текст. С лаконични и доста експресивни изрази бяха описани бандитските подвизи на основния конкурент на Каверин. Листовката завършваше със стандартен призив към избирателите да проявят гражданска бдителност и „да не позволят на бандита да седне в депутатското кресло“.

— Общо взето, става — кимна замислено очевидно доволният Володя. — Само че веднага ще кажат, че това е монтаж, не мислиш ли?

— Ами, нека да го докажат… — сви рамене Вадим.

— И фактите са малко…

— Владимир Евгениевич, за какво са ви тези факти? — учуди се имиджмейкърът. — Нашата работа е като на петлите: важното е да изкукуригаме, а пък може изобщо да не съмва!

Каверин помисли малко и се съгласи:

— Добре. Задвижете схемата.

Същия ден Вадим отиде в една малка печатница. Щом научи, че става дума за предизборна листовка, директорът й се поинтересува от тиража.

— Трябват ни пет хиляди екземпляра — отвърна сериозният младеж.

Директорът съобщи сумата. Без да се пазари, Вадим извади от кожената папка макета на листовката. Директорът прегледа бегло съдържанието й.

— А, не, няма да стане! — поклати глава и върна листовката. — Аз не си мешам шапките с бандитите, моят живот си ми е по-скъп…

— Вие не ме разбрахте, уважаеми — многозначително изрече Вадим. — Това е в интерес на сигурността на държавата.

Директорът замислено се почеса по главата и кимна с въздишка:

— Добре, ще я направим.