Александър Белов
Последен изстрел (41)

41.

Щом излезе от болницата, Белов веднага прати Шмит да издирва Макс, а сам тръгна към офиса на фонда, съпроводен от две коли с охрана. По пътя мобилният му телефон иззвъня. Обаждаше се Виктор Петрович. Той вече знаеше за убийството на момчетата и покани Саша да се отбие при него в „Сребърния бор“.

— Добре, ей сега ще дойда — отвърна той и нареди на шофьора да обърне.

Саша изобщо нямаше представа защо прие предложението на Зорин да отиде в „Сребърния бор“. Той не хранеше никаква надежда, че неговият дългогодишен партньор в бизнеса може да му помогне. По-скоро реагира по инерция, защото трябваше някак да излезе от шока и от вцепенението, в което беше изпаднал. Трябваше да започне да действа, защото не разполагаше с много време.

Зорин го посрещна на прага на едно сепаре в клуба, разпери ръце и го прегърна:

— Саша, моите искрени съболезнования…

Виктор Петрович го заведе до масата и се настани срещу него.

— Да, какви момчета изгубихме! — печално клатеше глава и с престорено съчувствие нареждаше той. — Златни момчета. Помня Валера още от ринга. Витя беше много умен и перспективен финансист! Космос… Всичко това е много тъжно. Мъчно ми е за тях като за близки хора, повярвай ми…

Саша не му вярваше. Той го слушаше с наведена глава и само от време на време вдигаше поглед към него. В сепарето влезе един безшумен като сянка сервитьор с поднос в ръце. Докато подреждаше чиниите, в залата цареше тишина. Щом вратата се затвори след сервитьора, Виктор Петрович, който явно бе преценил, че прелюдията е завършила, рязко смени тона си.

— Знаеш ли кой го е направил? — сухо и делово попита той.

Саша сви рамене:

— Донякъде…

— Какво мислиш да направиш?

— Ще видим. — Нямаше никакви намерения да обсъжда действията си с този човек.

Наблюдавайки напрегнато Белов, Виктор Петрович закима с глава:

— Тъй, тъй… Знаеш ли за какво исках да си поговорим?

— Досещам се.

— И какво ще кажеш? — Изгледа изпитателно той Саша и започна да се храни.

— Нищо — сви отново рамене Белов.

Виктор Петрович ядосано остави вилицата и ножа и се изправи на крака.

— Александър, защо се превземаш?! — нервно извика и заобиколи стола. — Държиш се като ощипана мома, честна дума!

Седна на съседния стол, погледна Белов в лицето и започна да го убеждава:

— Съветвам те човешки и приятелски, не прави излишни движения, притаи се… Да, убили са приятелите ти, да, това са зверове, разбирам всичко. Но сега не можеш да си разчистваш сметките. Сега ти си депутат. Пред теб се разкрива толкова светъл и голям път. А ако не се удържиш и напълниш града с мъртъвци, това ще бъде краят ти, Белов, с теб ще е свършено. Ти дори не разбираш под каква шапка си в момента! Ще изгубиш всичко! И ще повлечеш след себе си и мен. И тогава всички ще ни припомнят и фонда, и монда…

„Аха, значи най-сетне стигна до най-важното…“ — помисли си Саша. Стана му противно и гадно. Той хвърли леден поглед към Виктор Петрович и съжали, че реши да дойде тук.

Зорин явно изтълкува този поглед по друг начин — като проява на интерес към неговите думи, и удвои усилията си. Прегърна Белов през раменете, наведе се към него и продължи:

— Саша, ние с теб сме като игла с конец. Много те моля, успокой се. Ако кажеш „да“, ще направим всичко! Ще ти помогнем, ще натиснем пресата, ще им подскажем къде да сложат акцентите, всичко ще решим. Само недей да се погубваш, чуваш ли, Саша?

Саша взе една маслина от чинията и я сложи в устата си. Дъвчейки вяло, той се оплака:

— Нямам никакъв апетит. От нервите е…

— Ами, да, ами, да… — съгласи се Зорин, без да сваля от него студените си напрегнати очи. Той чакаше отговора, от който лично за него зависеха страшно много неща.

Саша мълчеше. Посегна към гарафата с водка и напълни чашата пред себе си. И внезапно стана, събаряйки стола.

— Разбрах — изрече мрачно. — Нека засега да оставим нещата така, а после ще видим какво да правим.

Замислено повъртя чашата в ръцете си и неочаквано я постави точно пред Зорин. От тласъка водката се разплиска и заля ръката на Виктор Петрович. Той подскочи и посегна към салфетката, а през това време Белов тръгна към изхода.

След секунда вратата се затръшна и Зорин остана сам.

— Боклук… — злобно изсъска той, бършейки с колосаната салфетка мократа си ръка. — Бандюгата винаги си остава бандюга…

Захвърли ядосано салфетката и отиде до прозореца. Мрачно наблюдаваше как Белов крачи към колата си с наведена глава. Виктор Петрович обмисляше своето фактически вече взето решение, претегляйки за последен път всички „за“ и „против“. Най-сетне се обърна към вратата и извика:

— Сергей!

Веднага се появи широкоплещест младеж, който по нещо напомняше за Шмит.

— Писна ми от него. Време е да го… — Зорин начерта във въздуха кръст. — Ще се заемеш с тази работа, нали?

— Ще се заема, Виктор Петрович — сдържано кимна той.