Александър Белов
Последен изстрел (38)

38.

Ролс-ройсът се движеше бързо по пуста нощна Москва. През цялото време в колата кънтеше смях, а Оля постоянно надигаше една бутилка вино, която беше взела от къщи. От виното, от напрежението и от безсънната нощ тя бързо се напи и започна да говори глупости. Непрекъснато се опитваше да прегърне мъжа си и Саша беше принуден да изпъва шия и да върти глава, за да вижда пътя.

— Сурикова! Какво правиш, ще се блъснем някъде! — смееше се той, опитвайки се да се отърве от кискащата се Оля. — Стой мирно!

Колата вече наближаваше офиса. Оля се обърна на седалката и почти изцяло се премести върху коленете на Саша, като му закри видимостта.

— Добре, де, вече стигнахме, целуни жена си, кариерист такъв!

Той се засмя и натисна спирачките, а колата спря точно пред входа на двора на офиса. Оля съсредоточено погледна мъжа си в очите и каза:

— Ти си много умен мъж, Сашка.

— Не — поклати глава той. — Умната си ти.

Устните им се сляха. В този момент от портала излетя бясно ревящият джип на Макс и с форсиране премина покрай ролс-ройса. Саша го изпрати с учуден поглед и попита:

— Какви ги вършат тия? Сигурно вече са се изпонапили, маймуните му с маймуни?

Той слезе от колата и тръгна към портала.

— Саша! — извика Олга.

— Какво?

— Макс не пие… — с нескрита тревога в гласа каза тя.

На Белов му прилоша.

— Остани в колата — сухо заповяда той на жена си и бързо закрачи напред.

Дворът на офиса светеше като фойерверк и от ослепителните светлини Белов за миг престана да вижда. Той вървеше към вратата на офиса, присвивайки очи и закривайки с ръка лицето си от яркия блясък. В сградата гърмеше музика, разнасяха се радостни викове и смях, ала сърцето на Белов тревожно се сви. Саша инстинктивно забави крачка и в този миг видя двете безжизнени тела на асфалта.

Пребледня, хвърли се към тях и изведнъж краката му се подкосиха, защото ги разпозна.

— А-а-а! — изтръгна се от гърдите му стон.

Той се хвърли към Космос, сграбчи го, обърна го и отскочи, защо ръката му се озова в локва кръв.

— Косе… — прошепна.

Сетне се хвърли към Пчелата и примижа от отчаяние, тъй като видя ужасната кървава рана на гърлото му.

— Пчела…

Свлече се на колене и се залюля, обхванал главата си с ръце.

— Космос… Витя… — безпомощно нареждаше Саша. — Как така, братлета, как така… Какво е това, Господи…

Непоносима болка раздираше гърдите му, пред очите му притъмня, целият свят сякаш се бе преобърнал и се свличаше в небитието… И изведнъж от болката, от безпросветната тъга и от отчаянието от него като бушуваща лава изригна неудържимата му ярост.

— Кой?! — изрева и с всички сили заби юмруци в асфалта. — Кой?! Кой?!

Към него вече се приближаваше Олга. Тичаха и някакви хора, които бяха изскочили от офиса, а той не преставаше да крещи, забивайки все по-силно изранените си до кръв юмруци в асфалта:

— Кой?! Кой?! Кой?!