Александър Белов
Последен изстрел (17)

17.

По разбитите улички на малкото подмосковско градче се движеха и вдигаха прах три черни автомобила с чуждестранни марки. Зад волана на първата — едно ново беемве, седеше Игор Леонидович Веденски. До него с важен и малко поуморен вид се бе настанил кандидатът за депутат Владимир Евгениевич Каверин. След тях се движеха едно волво, в което се возеха хората, които отговаряха за връзките с медиите, и джипът с охраната.

Компанията се завръщаше от среща с избирателите в местния птицекомбинат. Володя продължаваше недоволно да сумти, спомняйки си отвратителната смрад, която бе принуден да търпи близо два часа. Той дълго време отказваше да предприеме това пътуване, но педантът Веденски все пак постигна своето. И на него му се наложи да се влачи в това затънтено място, макар че, естествено, настроението му съвсем се развали. Каверин се оживяваше само когато виждаше предизборните си плакати. В такива моменти той потупваше Веденски и радостно възкликваше:

— О! Я, виж — това съм аз!

Игор Леонидович стрелкаше с погледи надутия Каверин и също се мръщеше. Причината за неговото недоволство беше самият Владимир Евгениевич и по-точно — неговото непоносимо поведение. Изглежда, този нехранимайко и авантюрист си бе въобразил, че се е превърнал в центъра на света. Отнасяше се към своя бивш опекун като към слуга, а най-отвратителното бе, че за известно време полковник Веденски беше принуден да търпи всичко това.

След изборите щяха да вкарат в пътя и да сложат пранги на самозабравилия се простак, като го вкарат в капана на компромата, но засега — уви! — трябваше да търпи… И на този етап според заповедта на началника от Федералната служба за безопасност Игор Леонидович добросъвестно изпълняваше всички главоболни задължения по воденето на предизборната кампания на това нищожество, наречено Володя Каверин.

Колите излязоха на централния площад на града и спряха. Тук Каверин трябваше да се премести в автомобила с охраната и да се отправи към къщи, а на Веденски му предстояха още няколко срещи с необходимите хора от районната администрация. Каверин излезе от беемвето, прозя се дълго и потупа Веденски по рамото.

— Е, Леонидич, аз май вече ще си ходя…

— Всъщност трябва да ви запозная с още едно доверено лице — усмихна се Игор Леонидович. — Но това не е най-важното. Имам изненада за вас.

— Нали знаеш, че не обичам изненадите… — навъси се Каверин.

— Честно казано, аз също — отбеляза Веденски и си помисли: „А пък тази съвсем няма да ти хареса!“

Той огледа набързо площада, сякаш търсеше нещо, и хвана Каверин под лакътя. Обърна го и с леко кимване му посочи някъде напред.

— Всъщност имах предвид ей това… Вижте.

Каверин погледна в посоката, към която кимна Веденски, и застина.

На отсрещната страна на площада се издигаше голям, дори прекалено голям за този град билборд. На него се виждаше сериозният и съсредоточен Белов. Скръстил ръце пред гърдите си, той гледаше строго в обектива. Под снимката с ръкописни букви беше отпечатано:

ЩЕ НАУЧА ВЛАСТТА ДА ОТГОВАРЯ ЗА ДЕЛАТА СИ. Александър Белов.

— Мамка ти мръсна… — стъписано прошепна Каверин.

— Това е вашият конкурент, Владимир Евгениевич — с известно злорадство отбеляза Веденски.

Каверин не обърна никакво внимание на тона му. Той сякаш изобщо не чуваше своя помощник. Володя крачеше като омагьосан през локвите право срещу билборда на Белов. Спря на няколко метра от него и вдигна протезата си към очите на снимката. Изкуствените пръсти на черната ръка бавно и с леко скърцане се свиха в юмрук. Тънките устни на Каверин се разтеглиха в злобна усмивка.

— Е, мръснико, сам си го изпроси… — прошепна той.