Александър Белов
Последен изстрел (22)

22.

Каверин се върна от московския офис на своите чеченски приятели с подарък. Джигитите замъкнаха в апартамента му огромна картина с големина два на три метра, увита в опаковъчна хартия. Кандидатът за депутатския стол явно нямаше търпение да види подаръка и затова изпрати набързо гостите си и разряза въженцата.

Картината го стъписа. На фона на един огрян от слънце планински връх беше изобразен запенен вран жребец, който риеше с копита. А върху него с прекрасна бяла кавказка шапка на главата и с бяло наметало на раменете седеше той — Володя Каверин, невъзмутим и величествен. Зад гърба му се извисяваха някакви чудновати конструкции на нефтени съоръжения, които не успя веднага да разпознае. Картината беше с разкошна позлатена рамка.

Без да откъсва очи от картината, Володя се отдръпна на няколко крачки от нея. Ако кажеше, че картината му харесва, това означаваше да не каже нищо. Той беше възхитен, възбуден и трогнат. И не забелязваше нито очевидните диспропорции, нито неестествения колорит, нито общата несъразмерност на композицията. Дори и това, че нефтените конструкции приличаха повече на Айфелови кули, също не му изглеждаше като недостатък. За него основните достойнства на платното се съдържаха в личността на конника, във величествената му поза, в мъжественото му лице и в мъдрия му поглед.

След като се наслади на картината, Каверин реши веднага да я окачи. Трябваше да освободи място за монументалния шедьовър на неизвестния живописец и затова решително смъкна от стената няколко репродукции.

Володя беше обзет от нетърпение. Бързо си облече домашния халат, домъкна една стълба, взе дрелка и други инструменти и без да губи време, се захвана за работа.

Ала само след пет минути установи, че няма да може да се справи с бетонната стена. Дрелката почти не можеше да проникне в бетона, но това беше половин беда. Много по-лошо бе нещо друго — че му се налагаше да борави най-вече само с лявата си ръка, тъй като протезата с черната ръкавица му беше лош помощник.

След като се помъчи известно време с дрелката, Каверин грабна чука и длетото. Не успяваше да задържи инструментите с изкуствената си ръка, Володя се нервираше и непрекъснато ругаеше през зъби. Но и през ум не му минаваше да се предава. Облян в пот, той удряше с тежкия чук по главичката на длетото. Бетонните парчета отхвърчаха към лицето му, ръката му се наля с оловна тежест, краката му трепереха от напрежение…

От време на време Каверин спираше и опираше мокрото си чело в непокорната стена.

— Дяволска работа!… Гадост!… — шепнеше той, задъхвайки се, но след пет минути отново започваше да блъска с чука.

Каверин беше много упорит и след половин час стената най-сетне се предаде. След един пореден удар длетото се заби в бетона и дупката беше готова. Бяха му необходими още няколко минути, за да постави дюбела и да сложи винта.

Залитайки от умора, той окачи картината, бавно слезе от стълбата и си пое въздух. Отдалечи се в дъното на стаята и като се придвижваше от единия до другия й ъгъл, започна да се любува на картината от различни ракурси. Беше горд, но не само заради картината, но и с победата си над стената.

В антрето се разнесе шум от отваряне на врата.

— Володя, вкъщи ли си?! — попита високо жена му.

Той не отговори.

Потраквайки с токчетата си, Света влезе в хола и видя своя преливащ от задоволство мъж срещу огромната картина.

— Какво ще кажеш, а? — със зле прикрита гордост попита Каверин. — Едни приятели ми я подариха…

Света се облегна на рамката на вратата и с недоумение се загледа в нелепата цапаница. Мъжът й търпеливо очакваше тя да изрази възторга си, но Света не бързаше да се възхищава. Тя извади цигара, запали я и уморено поклати глава:

— Володя, ти си луд…

Каверин се вкамени. Лицето му бавно започна да се налива с кръв и той посегна към оставения на стълбата чук. За щастие Света забеляза това негово движение. Тя се изплаши, напрегна се и смутено промърмори:

— Володя, какво ти става?

Каверин сграбчи чука, извърна се към жена си и яростно изрева:

— Ще те убия, кучко-о-о!

Света изпищя и отскочи настрани, а в същия миг чукът се заби в дървената рамка на вратата точно до мястото, където само преди секунда стоеше тя.