Александър Белов
Последен изстрел (45)

45.

Белов се върна вкъщи късно. Ваня вече спеше. С подпухнали от плач очи Олга претопли вечерята и седна срещу мъжа си, наблюдавайки го, докато се храни. Саша нямаше апетит. Той беше свел глава, ровеше с вилицата в чинията и мълчеше.

Оля очакваше да чуе от него поне някакви обяснения за случилото се, но Саша явно не желаеше да обсъжда убийството на приятелите си. Тогава тя подхвана разговора:

— Цял ден те показваха по новините.

— Какво казаха? — равнодушно попита Саша.

— Ами, депутат, ала-бала… — отвърна уклончиво Оля.

Саша хвърли бърз поглед към жена си и покри ръката й с дланта си.

— Оля, не си го слагай на сърце — помоли я той.

— Как да не си го слагам? — замислено поклати глава тя. — А Ваня? Страхувам се за него.

— Как е той?

— Добре е. Сутринта кашляше, но после престана…

Той въздъхна и отмести почти недокоснатата чиния.

— Благодаря. Направи ми чай.

— Ей сега.

Оля сложи чинията в миялната машина, включи електрическия чайник и се върна на масата. Саша запали цигара и замислено издуха дима.

— Саша, наистина ли го е направил Макс? — изведнъж попита тя.

Той замълча, защото все още не знаеше какво да отговори.

— Та той толкова години беше до вас — сви рамене жена му. — Возеше ме, пазеше ни в Щатите… В това няма логика.

Съпругът й загаси цигарата, стана от масата и я помоли:

— Оля, приготви ми от онзи чай, на листенцата. И го направи силен. Аз съм в кабинета си.

Саша излезе. Олга погледна след него и сведе глава. Очите й отново се напълниха със сълзи.

Как да постъпи? Ето въпросът, на който трябваше да си отговори през тази нощ.

И приятелите, и враговете в един глас му повтаряха да се укроти, да не натиска педала и да не погубва себе си. Без съмнение в думите им имаше логика. Освен това, ако се вслушаше в съвета им, това изобщо не означаваше, че трябва да остави убийството на приятелите си ненаказано. Не, Белов само трябваше да поизчака малко, да не се навира между шамарите и да организира нещата така, че други да открият и ликвидират юдата Макс.

Точно така биха постъпили много хора на негово място. Вероятно така би постъпил и самият той, ако не бяха убити приятелите му Космос, Пчелата и Фил…

В съзнанието на Саша една след друга изплуваха картини от миналото. Той ги разглеждаше като стари снимки и напрегнато мислеше…

И изведнъж разкаянието го шибна в един момент като камшик. Какво му ставаше? Как можеше изобщо да си позволи да мисли?

Нима Фил и Пчелата се замислиха, когато отидоха с него под куршумите на срещата с Лука?! Нима Космос се поколеба, когато му спаси кожата от Мухата? Нима те дори веднъж му бяха дали повод да се усъмни в тяхната вярност и преданост?! Не, по-скоро на него му се бе случвало да измисля подобни поводи! Понякога самият той плетеше около тях лепкава паяжина на подозрение и недоверие!

Саша тръсна глава и стисна зъби. Край! Никакви съмнения повече!

Той им го дължеше — на Фил, на Космос, на Пчелата… Той им дължеше собствения си живот. И трябваше да върне този дълг сам, лично. Само така и по никакъв друг начин! А пък да става каквото ще!

След като взе решението, изпита огромно облекчение. Сега най-сетне вече знаеше какво и как щеше да направи. Първо щеше да осигури безопасността на семейството си, след това — да закрие фонда, да преведе капиталите му в чужбина и, естествено, да измисли как да примами Макс да излезе от укритието си, за да го унищожи.

Саша включи компютъра и започна да работи.

През тази нощ не спеше още един човек. В подземната клетка на един отдавна запустял шлюз, върху скърцаща войнишка койка се въртеше Марк Карелски. Тук, в тази дупка, в която освен леглото имаше и една неизвестно откъде взела се боксова круша, го бе скрил Каверин. Той му остави пакет с храна, нареди му да седи мирно и тихо и изчезна на майната си.

Денят му премина в мъчителни размисли. Макс непрекъснато се връщаше към страшните събития от изминалата нощ и търсеше отговор на измъчващите го въпроси. Дали беше постъпил правилно, когато изпълни заповедта на Каверин? Нямаше ли друг изход? Нямаше ли да е по-добре веднага след обаждането на бившия оперативен работник да се яви пред Белов, да се покае и честно да му признае всичко?

И колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно разбираше, че нямаше избор. Познаваше най-добре от всички суровия характер на Саша и беше сигурен, че той нямаше да го пощади! Щом в един момент беше готов да посегне на най-близкия си приятел Пчелата, той — Макс Карелски, нямаше никакви шансове да получи прошка!

Отначало се зарадва, че сред хората, които Каверин му нареди да убие, не попадна и самият Белов. Твърде много неща в живота му бяха свързани с този човек. Макс беше свикнал с него и най-тежко от всичко щеше да му бъде да убие Саша.

Така си мислеше, но привечер мислите му направиха радикален поврат. Постепенно Макс започна ясно да разбира какво е извършил. От днес нататък за Белов нямаше по-страшен враг от Макс. И Саша нямаше да се спре пред нищо.

Обзе го страх. Достатъчно бе да си спомни разкривеното от ярост лице на Белов, и той започваше да се тресе от ужас. Каверин нямаше да може да го защити, защото Саша щеше да го изрови изпод земята и тогава смъртта от чеченските ножове щеше да му се стори детска игра. Той вече не можеше да мисли за нищо друго освен за отмъщението на Белов. И с всяка минута изтерзаната му от страх душа все повече се изпълваше с омраза към бившия му бос.

Макс вече съжаляваше, че през онази нощ не очисти и Белов. Че какво му костваше да спре до входа на офиса и да застреля новоизлюпения депутат и жена му!

Обхванат от страх, злоба и отчаяние, той се щураше в заключената стаичка като хиена в клетка. Стенеше, сграбчил главата си в ръце, заравяше се в одеялото, удряше с юмруци по стената… Чувствата, които го изпълваха, търсеха изход и най-сетне го намериха.

С вопъл той се нахвърли върху боксовата круша и я засипа с градушка от мощни удари. Без да престава да крещи, Макс непрекъснато я налагаше с юмруци и ритници. Сетне скочи отгоре й, увисна на нея, измъкна ножа си и започна да й нанася яростни странични удари, разпаряйки я. Той не знаеше кого „убива“ в този момент — Белов, Каверин или своя страх от тях. Продължи да си изкарва яда на боксовата круша с ужасяващо хриптене и вой, а след това започна да гризе разкъсаните парчета от обшивката й.

Най-сетне се изтощи и се укроти. В празната стая се чуваше само тежкото му дишане и скърцането на синджира, който се търкаше в куката на тавана. После Макс разпери ръце и рухна съсипан на пода, без да изпуска ножа от ръката си.

Лежеше по гръб, взираше се тъпо в голата крушка, която на равни интервали се скриваше от разлюляната боксова круша. От дупките по нея върху корема, гърдите и лицето му се сипеше пясък. Известно време той не помръдна. След това ръката му потръпна и бавно допря ножа до гърлото му. Макс затвори очи и докосна студеното острие до кожата си. Замря и сякаш престана да диша.

Здраво стиснатата ръка трепереше и с всяка измината секунда се тресеше все по-силно и по-силно. Изведнъж Макс изхлипа, рязко отхвърли ножа, преобърна се и завря лице в прашния бетонен под.