Александър Белов
Последен изстрел (40)

40.

Когато Белов отиде в болницата, вече бяха изнесли труповете на Тамара и Фил. В опустялата стая работеше група от следователи, фотоапаратите щракаха, криминалистите претърсваха пода и записваха нещо в бележниците си. Пред вратата пристъпяше една разкъсвана от страх и любопитство чипоноса медицинска сестра. Някакъв млад дългунест старши лейтенант с университетска значка на ревера на китела си явно се докарваше пред момичето и дълбокомислено и важно му обясняваше своето виждане за двойното убийство.

— Абе, казано накратко, станало е следното. Когато убиецът е влязъл, съпругата на Филатов е стояла до вратата. Той веднага я е очистил! Без съмнение това е работа на майстор, вероятно тя дори не е успяла да разбере какво се случва. После е отишъл до леглото… Филатов е видял всичко. Видял е как е убил жена му и как е прерязал собственото му гърло…

Саша влезе в болничната стая и още от прага мрачно отрони:

— Лейтенант, млъкни.

Милиционерът покорно замълча, а щом зърна Белов, медицинската сестра веднага се изниза. Саша се огледа — подът до вратата и особено покрай леглото на Фил беше покрит с кръв, но в останалите части на стаята цареше пълен ред. Дори вазата с цветя си беше на мястото върху тясното нощно шкафче до леглото. Изглежда, младият старши лейтенант беше прав и тук наистина не бе имало никаква борба. Пък и с кого би могъл да се бори Макс? Със сънената жена? Или с безпомощния неподвижен инвалид?

Погледът му попадна на падналата до леглото хавлиена кърпа с апликация на едно весело патенце. Той я вдигна, стисна я в ръка и отиде до прозореца.

Шмит извади мобифона, набра един номер и допря апарата до ухото си.

— Номерът е блокиран — каза след кратка пауза.

— Намери го — упорито повтори Саша.

— Саша…

Той стовари юмрук по перваза на прозореца, обърна се яростно към охранителя и изрева:

— Намери го, казах!

Изведнъж се сепна. Видя кървавия надпис на стената. В началото не го беше забелязал, защото широкият гръб на старши лейтенанта го скриваше.

„Яж, гадино.“ Нямаше никакво съмнение, че тези думи бяха предназначени за него — за Белов. Но защо?! Защо? Какво бе накарало Макс да извърши тези ужасни убийства? Едва ли бе полудял?

— Това говори ли ви нещо? — предпазливо попита следователят.

Без да хитрува, Саша бавно поклати глава. В течение на няколко минути той не откъсваше очи от кошмарния надпис. Сетне посочи с глава към стената и каза на фотографа:

— Направете една снимка и за мен.

Без да поглежда околните, той се обърна и излезе от стаята, като мачкаше кърпата с патенцето. Шмит вървеше след него. Криминалистите ги изпратиха с погледи и мълчаливо се спогледаха.

— М-да-а… — проточи след кратка пауза старши лейтенантът. — Тежка е участта на престъпника…