Александър Белов
Последен изстрел (48)

48.

Настъпи денят на погребението. Денят, който трябваше да преобърне живота на Саша. Разбира се, ако успееше да го запази.

Противно на очакванията си през нощта спа като къпан. На душата му беше спокойно, като че ли всичко, което беше намислил, вече бе извършено, и то успешно. Най-трудното вече беше зад гърба му. Беше взел мъчителното решение, всичко беше обмислено до последната подробност и най-старателно подготвено.

След като закуси (учудващо, но и апетитът му беше отличен!), Саша и неотлъчният Шмит излязоха от къщи. Времето беше прекрасно, топло и слънчево. Младата сочна зелена трева и дърветата пълнеха очите, а въздухът беше прозрачен и чист като вода от горски извор. На човек не му се искаше да мисли за нищо лошо. И той не мислеше.

Изведнъж порталът се отвори и в двора бавно влезе старият кафяв линкълн.

— Саша, каква е тази таратайка? — учуди се Шмит.

— Това е първата кола на Космос — обясни с усмивка той. Вдигна глава, примижа и се обърна към слънцето. — Какъв хубав ден, нали?

— Да, пролет е… — съгласи се Шмит.

От колата излязоха двама стегнати младежи със спортни фигури.

— Добро утро! — махна с ръка шофьорът и одобрително потупа по покрива древната лимузина. — Саша, колата още си я бива!

— Може ли да се движи? — усмихна се той.

— Че как! Само й наливаш бензин и караш напред.

— Кой е този? — попита Шмит.

— Моят нов шофьор.

— Саша, не смених стъклата, покрих ги отвътре с пердета, това е достатъчно — каза вторият и извади от купето две големи бронежилетки, които остави върху предния капак. — Но все пак трябва да си сложим броните…

— Добре — кимна той.

Шмит нищо не разбираше. Виждаше тези хора за пръв път, а в същото време те разговаряха с Белов като стари и добри познати.

— Не разбрах… — измърмори той.

— Това е моят нов началник на охраната — съобщи му Саша, сякаш нищо не се бе случило. — Аз ще тръгна с тях, а ти върви на гробището, към десет часа ще дойда там.

— Саша, какво означава всичко това? — навъси се охранителят с бръснатата глава.

— Всичко е наред, Шмит — потупа го по рамото той. — Нямам претенции към теб. Тръгвай, ще ми се обадиш оттам.

— Както искаш… — Шмит погледна недоверчиво Саша, после хвърли по един поглед към двамата непознати, изсумтя неодобрително и тръгна към джипа си.

— Здравейте, момчета… Привет, Слава! — Белов стисна ръцете на новодошлите. — Влезте вътре, хапнете нещо и след половин час ще тръгнем.

Шмит излезе от двора, а гостите влязоха в къщата. Щом остана сам, Саша се приближи до линкълна, прокара ръка по предния му капак и тихо, почти нежно рече:

— Здравей, скъпа… „Само аз и Майкъл Джексън имаме такава кола“ — спомни си той с лека усмивка и поклати глава. После я заобиколи отстрани, клекна и се вгледа в избелелия огън. — Анди Уорхол…

Зад гърба му затрополи синът му. Ваня се хвърли на гърба му и закри с мъничките си ръчички очите му:

— Кой съм?! — извика той.

— Котаракът в чизми — усмихна се Саша.

— Да, ама не съм! Това съм аз! — радостно се развика детето. — На кого е тази кола?

— На един мой приятел.

— А той къде е?

Саша взе сина си на ръце и за миг го притисна до себе си.

— Вече го няма, Ваня… — прошепна.

Олга се приближи до тях и с пресипнал от вълнение глас каза:

— Саша, време е да тръгваме.

— Да, време е… — съгласи се той и изпитателно я погледна в очите.

 

 

Четирите луксозни катафалки влязоха една след друга в гробището. Те бяха заобиколени от роднини и приятели. Десетина едри момчета с черни траурни ленти започнаха да разтоварват ковчезите. Майката на Тамара не издържа и зарида на глас. Ковчегът на Космос се залюля в ръцете на младежите, свъсеният Юрий Ростиславович неволно посегна към него и строго помоли:

— Бъдете внимателни със сина ми…

До него стоеше погрознялата и разплакана Люда.

— Той ми направи предложение… — изведнъж му призна тя, мачкайки мократа си носна кърпичка.

В първия момент Юрий Ростиславович сякаш не разбра за какво става дума, съсредоточено я погледна, а после шумно въздъхна, прегърна я и я притисна до гърдите си.

Майката на Пчелата стоеше до ковчега му и нареждаше:

— Какво ще правим сега? Оплетох чорапи на Витя, а той така и не ги обу нито веднъж…

— Хайде, хайде, майко, успокой се… — потупа я по гърба съсипаният баща. — Какво можем да направим… Бог дал, Бог взел…

Облечените в черно леля на Саша Екатерина Николаевна и бабата на Оля минаваха от ковчег на ковчег.

Скоро на гробището пристигна и колата на Шмит. Към него веднага се приближи един човек с черно-червена траурна лента.

— Шмит, къде е Саша? Хората се притесняват, трябва да започнем опелото…

— Ей сега ще дойде — кимна той. — След десет минути ще бъде тук.

 

 

В един микробус недалеч от дома на Белов скучаеха трима телевизионни журналисти. Беше им поръчано да направят репортаж за погребението, но те решиха да съпроводят Белов от дома му просто така, за всеки случай. Докато чакаха депутатът от Държавната Дума да тръгне за погребението на своите приятели, закусваха на чист въздух със сандвичите, които си носеха от къщи.

Едната врата на портала пред къщата на Белов се отвори и телевизионните журналисти хукнаха към колата си. С пълна уста най-възрастният изкомандва на оператора:

— Отвори камерата, за да хванеш и селището…

Покрай тях преминаха три коли, а в първата — един кафяв линкълн, за миг се мярна лицето на Белов.

Колоната от автомобили излезе на шосето и, естествено, скоро след това телевизионните журналисти се натъкнаха на засечка. Преди завоя от колоната се отдели джипът с охраната, изостана малко и прегради пътя на синия микробус.

— Край, май че сега я втасахме… — спогледаха се изплашено журналистите.

От джипа слезе един мрачен здравеняк и тръгна към телевизионерите. Видът му беше толкова внушителен, че репортерите вдигнаха ръце. Здравенякът ги изгледа строго през страничното стъкло и без да каже нито дума, се обърна и се прибра в колата си. Джипът отскочи от мястото си и се устреми след останалите от колоната.

Журналистите отново се спогледаха, но този път с облекчение. Най-възрастният, който се бе изплашил най-много от всички, започна да се хили с глупав вид:

— Хи-хи-хи… Какво му стана на тоя, шубелиса ли се?

Той нямаше как да знае, че докато се тресеше от ужас пред мрачния здравеняк от охраната на депутата, на сто метра пред тях, зад завоя на шосето, Белов, жена му и синът им се преместиха в мерцедеса от придружаващите коли. В стария линкълн остана единствено шофьорът, стегнат в бронежилетка и облечен в специален защитен костюм.

Телевизионерите решиха да продължат напред, но този път да се държат на разстояние.

Микробусът едва успя да вземе завоя, когато бе задминат със страшна скорост от един бял джип със сигнална лампа. Той се понесе след колоната на Белов, а от високоговорителя му гърмеше категорична заповед:

— Спрете встрани! Всички да минат вдясно! Повтарям. Всички да минат вдясно и да спрат!

Телевизионерите се съсредоточиха.

— Снимаме на свой риск — кимна най-възрастният. — Дай малко газ!

Шофьорът натисна газта, а операторът вдигна камерата.

Белият джип задмина колоната, пресече й пътя и спря на моста. От задната врата на автомобила слезе човек с маска на лицето и гранатомет в ръце. Той бързо метна оръжието на рамото си, прицели се и натисна спусъка. Гранатометът басово и глухо изригна огън и в същия миг линкълнът, който току-що бе навлязъл по моста, избухна от мощен взрив. След още един миг обхванатата от пламъци кола изби перилата на моста и рухна в реката.

 

 

Опелото вървеше към края си, когато при събралите се край ковчезите хора дотича обезумелият и слисан Никитин.

— Господа! Господа! — пронизително изкрещя той с високия си треперещ глас.

Свещеникът прекъсна службата и десетки лица се обърнаха едновременно към човека, който тревожно викаше. Гласът на Никитин прозвуча отчетливо и страховито в настъпилата тишина:

— Приятели, току-що ни съобщиха, че на влизане в Москва е бил убит Александър Белов!

Всички възкликнаха. Екатерина Николаевна тежко се отпусна в ръцете на Антон, който успя да я подхване. Бабата на Оля се хвана за сърцето и слисано започна да вика:

— Какво?!… Оля!… Господи, Оля!

Юрий Ростиславович покри лицето си с каскета и се разтресе от плач.

Всички моментално се раздвижиха. Хората сновяха насам-натам, без да знаят какво да правят, някои побързаха да си тръгнат, много от присъстващите започнаха да се обаждат по мобилните си телефони, яките момчета с траурните ленти се скупчиха покрай босовете си. Единствено близките на загиналите останаха до ковчезите.

И още един човек не помръдна от мястото си. Шмит гледаше право пред себе си и повтаряше вцепенен:

— Саша, не съм те предал. Бог ми е свидетел, не съм аз…