Александър Белов
Последен изстрел (25)

25.

Поредният предизборен митинг трябваше да се проведе в едно подмосковско градче — това, в което Каверин научи за своя конкурент. Въпреки всички усилия на организаторите на градския площад се събраха само двайсетина-трийсетина любопитни пенсионери, които бяха дежурни на мероприятията от този род. Те търпеливо чакаха ораторът да свърши речта си, защото обикновено след това раздаваха сувенири, а понякога, ако извадеха късмет, дори и подаръци.

— Съграждани! Демокрацията е в опасност! Престъпниците се опитват да влязат във властта! — с рязък подобен на кучешки лай глас крещеше в микрофона Каверин. — Ние сме длъжни да направим всичко възможно, за да не допуснем това! Крадците трябва да лежат в затвора, а не да седят в Държавната Дума! — Докато говореше, той сочеше с черната си ръкавица към предизборния плакат на Белов. — Това е моята принципна позиция — завърши най-сетне речта си. — Помогнете ми днес, за да видите утре, че справедливостта в Русия е възтържествувала!

Речта му беше последвана от аплодисментите на дузина старци и бабички и на двамата му помощници.

Каверин подаде микрофона на единия от тях, отправи се към своята аудитория и започна да стиска ръцете на хората.

— Браво, Володя! Така им се пада на тези мръсници! Ние сме за теб! — с престорено въодушевление възклицаваха бойките бабички.

Поредният старец му протегна сухата си жилеста ръка, но той изведнъж се спря и застина, взирайки се някъде зад него. Усмивката моментално изчезна от лицето му. Упоритият старец възбудено говореше нещо, ала Володя сякаш не го забелязваше.

На отсрещната страна на площада беше паркиран черен ролс-ройс, а в него седеше Белов. Лицето на Володя се сгърчи от омраза. Очите му се присвиха, докато се взираше в прозореца на лимузината.

Белов разбра, че съперникът му го е забелязал. Безгрижно му помаха, демонстративно се извърна и натисна копчето за затваряне на прозореца. Затъмненото стъкло се вдигна и го скри.

— Саня, а защо те нарече „крадец“? Да не би вече да са те короновали? — попита седналият зад волана Макс.

— Ами, нали той е жертва на войната, Макс, та затова всичко му се е объркало в главата! — подсмихна се Саша. — Както и да е, да вървим в „Сребърния бор“…

Ролс-ройсът потегли. Когато напускаха площада, Белов се обърна и видя как съперникът му, който все така не помръдваше от мястото си, изпроводи колата му с все същия тежък поглед.

Белия отиваше на среща с Виктор Петрович Зорин. Първо, защото трябваше да извести съдружника си, че напуска управлението на общия им бизнес и че предава ръководството на Пчелата. И второ, защото искаше да обсъди с чиновника своите предизборни изяви. Саша не разчиташе много на помощта на Зорин, макар че той, разбира се, би могъл да му подскаже нещо разумно.

— И откога се возиш в ролс-ройс? — посрещна го с въпрос съдружникът.

— Отскоро, защо?

Виктор Петрович го покани с жест да седне край доста скромно сервираната за чай маса.

— Ами, защото, Саша, сега трябва да се возиш във волга и дори в москвич… — пошегува се Зорин. — За да бъдеш по-близо до трудещите се.

— Моите специалисти по изборите са на същото мнение… — подсмихна се Белов и се настани на стола.

— Значи вече използваш и специалисти? Браво, човек трябва да се отнася сериозно към изборите — сдържано го похвали чиновникът. — Само че знаеш ли какво, Саня, не разчитай кой знае колко на тях. Те са теоретици, а в тази работа понякога трябва да се действа по интуиция. Доверявай се повече на себе си.

— Ами, да, затова се возя в ролс-ройс… — съгласи се той и веднага хвана бика за рогата. — Я ми кажи, а мога ли да разчитам на теб?

— Ако искаш да ти подскажа нещо, моля! — добродушно разпери ръце Виктор Петрович. — През последните пет години къде ли не са ме избирали!

— Ами, да, опитът е голяма работа, мерси — с нескрита ирония отвърна Белов.

Зорин я подмина и съвсем сериозно го посъветва:

— Разчитай повече на пенсионерите. Пращай им поздравления, пиши им разни писма, те обичат такива неща…

Всичко стана точно така, както предполагаше Белов. Зорин му даде да разбере, че няма да си помръдне пръста за неговата предизборна кампания. Виктор Петрович имаше нужда от ортак в сенчестия бизнес, а не в Държавната Дума. От незабележим търгаш, а не от политическа звезда. Не, той не можеше да разчита на помощта на чиновника и това беше повече от ясно. Белов отпи от изстиналия чай и се усмихна.

— Знаеш ли, моите специалисти ме карат да направя един клип, искаш ли да участваш в него? — предложи му той. — Че защо не? Един известен политик подкрепя един млад кандидат за депутат… Ти фотогеничен ли си?

От изненада Виктор Петрович се задави и когато успя да си поеме дъх, се засмя.

— Браво — закима с глава. — Добре, хайде да си говорим направо. Ако ти влезеш в Думата, аз няма да мога да те прикривам повече и ти не бива да разчиташ на моята помощ.

— От компромат ли се страхуваш?

Зорин се навъси. Сплете пръсти и обясни:

— Нещата не са чак толкова прости, Саша. Ето, сега ние с теб седим и пием чай… Ти си един най-обикновен бизнесмен и по тази причина нашата среща, общо взето, никого не интересува. Но когато станеш публична личност, ако ни види заедно, всяка вестникарска пиявица ще превърне това в политически факт! А след това на мен ще ми се наложи дълго и протяжно да доказвам, че не съм камила, ясно ли ти е?

„Че какво по-ясно от това!“ — помисли си Саша. Изведнъж му прилоша. Прииска му се веднага да си тръгне и повече никога да не види този циничен и пресметлив човек, който винаги твърдеше, че му е приятел, но никога не пожела да му помогне в труден момент.

Той доста студено съобщи на Зорин, че оттук нататък всички работи с него ще урежда Витя Пчьолкин и бързо напусна „Сребърния бор“. Дори си помисли, че повече никога няма да стъпи в това заведение.