Александър Белов
Последен изстрел (37)

37.

Започнаха да празнуват победата, без да дочакат Белов. По масите като с вълшебна пръчица се появиха най-различни бутилки и подноси с мезета. В офиса с всичка сила гърмеше музика, а браточките от охраната танцуваха с възбудените и смеещи се с глас телефонистки.

Някои вече бяха успели да се напият. Черният Гудвин кротко спеше, прегърнал ксерокса и подпрял на него голямото си чело. Пияният му до козирката колега се опитваше да мери сили на канадска борба с Шмит, който се заливаше от смях. Рижият Антон се бе впил като кърлеж в едно дългунесто момиче и забол нос в едрите му гърди, се носеше заедно с него в някакъв безкраен бавен танц.

До тях танцуваха Космос и Люда и си разменяха нежни погледи.

— Люда, спомняш ли си как ти крещях веднъж — усмихна се Космос.

— Е, намери какво да се сетиш! — засмя се тя. — Това беше толкова отдавна! Пък и тогава ти се друсаше… Беше голям глупак! Не като сега, добричкият ми…

За миг Люда притисна буза до рамото му и веднага се отдръпна, оглеждайки се напрегнато наоколо. Никой не им обръщаше внимание, но когато момичето вдигна очи към Космос, погледът му беше все така виновен и дори малко изплашен.

И в този момент той спря и неочаквано съвсем сериозно каза:

— Люда, искаш ли да се омъжиш за мен?

— Това шега ли е? — смутено се усмихна тя.

— Каква ти шега, Люда! Стига сме се правили на луди! Вече ще стане една година, откакто с теб… Стига толкова! Аз те обичам и искам да се оженим, разбра ли?!

— Космос Юриевич, а ти случайно да не би да си се… — докосна с нервен смях крайчеца на носа му Люда.

Той врътна глава и изведнъж падна на колене.

— Ще се ожениш ли за мен или не?! — възкликна той, като от вълнение обърка глагола.

— Ще се оженя, ще се оженя… — засмя се Люда, повдигайки гордо усмихнатия Космос от пода. — Ама, че изненада ще бъде!

— Каква ти изненада — изсумтя Космос и се изправи на крака. — Саня и Пчелата знаят всичко…

Пчелата се приближи до тях с телефон в ръка.

— Ей, Косе, там пристигат разни хора, да идем да ги посрещнем…

— Витя, ще се женя! — съобщи му засмян до ушите той.

Невъзмутимият Пчьолкин млясна Люда по бузата:

— Поздравявам ви! Отдавна беше време — потупа по рамото приятеля си той. — Хайде, хайде, да вървим…

 

 

В щаба на Каверин дори и телефоните замлъкнаха. Там цареше такава тишина, че в един момент на Володя дори му се стори, че е умрял.

„Няма да стане — сепна се веднага той. — Вървете по дяволите! Няма да ви доставя удоволствие!“

Някога на една малка чеченска гара Белов вече се бе опитал да го убие. И не успя. И сега също нямаше да успее. Този престъпник никога нямаше да успее да победи него — капитан Каверин. Никога. Никога…

Володя бавно и замислено свали от изкуствената си ръка черната ръкавица. Взе една ябълка от купата и я сложи в оголената метална длан. С тихо бръмчене стоманените пръсти бавно започнаха да се свиват и да мачкат ябълката. След миг от нея потече сок и тя се разпадна на накъсани парчета.

Каверин мрачно се усмихна. Не, той все още беше силен, много по-силен, отколкото смяташе Белов. И тези сили му бяха напълно достатъчни, за да му извие врата като на пиле! Ето, че сега най-сетне беше ударил часът за най-решителните и безпощадни действия!

Той вдигна слушалката и набра един телефонен номер, който помнеше наизуст, макар че досега нито веднъж не се бе обаждал на него. Въпреки че вече бе късно през нощта, от другата страна му отговори бодър енергичен мъжки глас:

— Слушам.

Каверин изкриви устни в зловеща усмивка и бавно и отсечено изрече:

— Е, здравей, Карелски…

 

 

Макс се прибираше към Москва сам. Щом отиде при жена си, Саша нареди на охранителя да се върне обратно. Макс се опита да възрази, но той не искаше да го чуе.

— Тръгвай, Макс, не ме тормози — помоли го той.

И тогава охранителят реши да прати по дяволите инструкциите. Хората имаха толкова щастлив повод, сигурно просто искаха да останат насаме, какво толкова, наистина… Качи се в колата и потегли.

По пътя започна да си мечтае. Саша му беше подхвърлил, че ще го вземе за свой официален помощник в Думата, и сега в главата на Макс се нижеха картини от бъдещия му нов живот. Той най-сетне вече щеше да смени дошлото му до гуша кожено яке с цивилен костюм и вратовръзка, щеше да си общува на равна нога с важни държавни хора, може би щеше да си поговори дори със самия Жириновски…

Звънът на мобилния телефон прекъсна мечтите му.

— Слушам — каза той.

— Е, здравей, Карелски…

Макс не бе чувал гласа му от няколко години, но веднага го позна. Дланите му се изпотиха, а сърцето му се разтуптя. Той разбра, че щом Каверин сам беше потърсил връзка с него, значи нещата бяха сериозни.

Този човек беше злият гений на Максим Карелски, неговият неизменен ужас, който го преследваше от години наред. Преди много години от глупост и на пияна глава Макс заедно с приятеля си Гарик бяха очистили един неотстъпчив чеченски търговец в подмосковското село Малаховка. След това стана ясно, че убитият има куп роднини в средите на влиятелните хора от чеченската общност. Всички те горяха от жажда за мъст и буквално разравяха земята, за да издирят убиеца на техния близък.

С разследването на убийството се занимаваше люберецката милиция и лично оперативният работник Володя Каверин. Щом разбраха, че им пари под краката, Макс и Гарик решиха да изчезнат от Люберец. Точно тогава те се свързаха с набиращия сила Белов. Известно време на Макс му се струваше, че опасността ги е подминала, че делото им е стигнало до задънена улица и че вече нито ченгетата, нито чеченците ще открият него и Гарик. Но явно беше подценил упорството и съобразителността на капитан Каверин.

Честолюбивият оперативен работник все пак бе успял да открие следите им. Той се свърза с Макс и Гарик и им предостави доказателствата за тяхното участие в убийството на чеченеца. Приятелите се опитаха да се откупят, но в замяна на мълчанието ченгето поиска друго — да работят за него и да му пускат информация за Белов. Те отказаха, но след два дни Макс отиде на гости на Гарик в дома му и видя такава картина, че само дето не побеля.

Малката квартира, която Гарик бе наел, беше цялата в кръв. Тялото на неговия приятел или по-точно, онова, което беше останало от него, висеше на една кука от абажура. По него на алени ленти висеше драната му сантиметър по сантиметър кожа, а на пода се търкаляха отрязаните му уши, нос и пръсти… Вместо лице мъртвият Гарик имаше някаква ужасна, вледеняваща сърцето кървава каша.

Обезумелият от ужас Макс хукна навън. Три дни не смееше да се прибере вкъщи, пиеше, шляеше се из Москва, спеше при клошарите… Кошмарът, който преживя в квартирата на приятеля си, нито за миг не му даваше мира и напълно го бе лишил от разсъдък и воля. На четвъртия ден все пак се реши да навести апартамента си. Отиде там късно през нощта и първото, което видя, беше една бележка, забодена на рамката на вратата. На нея имаше изписан само един телефонен номер и две букви вместо подпис — В. К. Макс прекара остатъка от нощта в тежки размисли, а на сутринта се обади на посочения номер.

Каверин веднага му призна, че той е съобщил на чеченците къде да намерят Гарик. Нещо повече, ченгето беше казало на отмъстителните кавказци, че може би убиецът е имал съучастник и че в най-близко време той — капитан Каверин, ще го издири. Щом чу това, Макс с поразителна яснота си спомни онова, което видя в квартирата на Гарик. Побиха го тръпки и той осъзна, че с него ще се случи същото. Без особено да вниква в думите на Каверин, Карелски веднага се съгласи с всички условия на подлия оперативен работник.

Оттогава Макс постоянно снабдяваше Каверин с информация за работите на Белов. Естествено, той не можеше да му разкаже много неща, повечето от неговите съобщения не струваха пукната пара и дори самият Макс разбираше това. Но неговият господар нито веднъж не изрази недоволство. На Карелски това му се струваше странно, докато не се досети, че оперативният работник го пазеше за някакви други цели.

Сетне Каверин изчезна за известно време, те престанаха да се срещат и Макс си отдъхна. Но съвсем наскоро неговият зъл гений отново напомни за себе си. Макс беше посетен от един човек на Каверин, след което той продължи да изпълнява задълженията си чрез него. Самият бивш оперативен работник нито веднъж не се свърза пряко с него и изведнъж…

— Защо мълчиш, да не би да си глътна езика? — сърдито извика Каверин.

— Здравейте, Владимир Евгениевич — измънка Макс.

— Сам ли си? Къде е Белов?

— Той… Той е вкъщи, при жена си…

— Чудесно — изсумтя Каверин. — Слушай ме внимателно. Ако направиш всичко, както ти кажа, ще те освободя от себе си, офицерска дума…

 

 

На дежурния младши сержант Федякин от патрулната служба не му се спеше. Той размахваше раираната си палка и се разхождаше около будката, в която дремеше колегата му. Минаваше три часът през нощта и по шосето нямаше почти никакви коли. В далечината проблесна светлина на фарове. Явно някой имаше спешна нужда да се добере до Москва посред нощ. Вглеждайки се в приближаващата се кола, сержантът тръгна насреща й. Това беше джип с огромни размери и непозната марка, който по нещо приличаше на знаменития „Хамър“. Федякин нерешително спря.

„Майната му… — смутено си помисли той. — Нека си кара, да се маха оттук. Това сигурно са някакви пияни мутри…“

Но джипът започна да се движи странно. На петдесетина метра от него залъкатуши по шосето, спирачките му заскърцаха и автомобилът спря, като заби тъпата си предница в едно крайпътно хълмче. Федякин се обезпокои. Съвсем наскоро едни пияни мутри бяха разстреляли на Симферополското шосе две момчета от Подолския батальон. Сержантът вдигна автомата си и тръгна заднешком към будката.

В този момент вратата на джипа се отвори и шофьорът се изтърколи от колата. Той се олюляваше и силно стенеше, сграбчил главата си с ръце.

„Пиян е, няма съмнение…“ — отсъди сержантът.

Продължавайки да залита, шофьорът заобиколи широката предница на колата си и се стовари като посечен в изсъхналата крайпътна трева. А след това започна да прави такива неща, че Федякин загуби ума и дума.

Мъжът се търкаляше по земята, удряше я с юмруци, виеше с глас, ръмжеше, псуваше, стенеше и отново започваше да вие като див звяр… А в гласа му имаше толкова болка, отчаяние и мъка, толкова страх, безизходица и обреченост, че сержантът потръпна от ужас.

Той не издържа и хукна към будката.

— Серьога! — извика Федякин на заспалия си колега. — Там… там…

— Какво има?! — подскочи той.

Сержантът се тресеше и сочеше към шосето. Колегата му погледна през прозореца. Пътят беше тих и пуст. Виждаше се само колата на отсрещната страна на шосето. Към паркирания джип се връщаше шофьорът, който очевидно бе облекчил душата си. Той тъжно поклати глава, седна с видимо нежелание зад волана и джипът бавно потегли към Москва…

 

 

Дворът пред офиса беше залят от светлините на празничния фойерверк. Към входа една след друга се приближаваха коли. От тях слизаха весели издокарани хора с цветя, шампанско и подаръци. Космос и Пчелата ги посрещаха, приемаха поздравленията, стискаха подадените ръце и прегръщаха новодошлите…

— А къде е депутатът? — любопитстваха гостите.

— Отиде да вземе жена си, ей сега ще се върне — обясняваха приятелите. — Вие влизайте вътре, веселете се.

Космос изпрати до вратата поредния гост и зиморничаво потръпна:

— Къде се дяна Белия? Нещо ми стана студено…

Пчелата веднага му подаде неизменната плоска бутилка с коняк.

— На, стопли се.

— Не, ще почакам още малко — отказа той. — Нека да дойде депутатът и тогава ще го отпразнуваме.

Пчелата отпи една глътка, въздъхна с удоволствие и огледа залятия със светлина двор.

— Знаеш ли какво, Косе, ей на това му се вика щастие, нали?!

— Така е — разсеяно се усмихна Космос.

Той мислеше за Люда, която остана горе, и за онази радост, която вероятно я изпълваше в момента. Беше му приятно да си мисли, че причината за тази радост е той…

В двора влезе още една кола. Пчелата присви очи.

— Май, че това е Сашка, нали? — попита. — Не виждам.

— Аха — кимна Космос. — И на Макс не му е лесно, само се мотае нагоре-надолу…

Автомобилът спря на десетина метра пред тях и моторът му угасна. От него слезе Макс. Пчелата го изгледа учудено и извика:

— Сам ли си?! А къде е командирът?

Напъхал ръце в джобовете, Макс бързо крачеше насреща им.

— Той ме освободи — отвърна охранителят. — Каза, че те с Олга щели да дойдат сами.

— Сами ли? Без охрана? — учуди се Пчелата.

— Макс, какво ти става, да не си откачил? — навъси се Космос.

Охранителят вече беше на две крачки от тях.

— Аха — отвърна той.

В същия миг Макс измъкна от джоба ръката си, в която държеше нож. Бързо замахна и широкото острие със страшна сила се заби в гърдите на Космос. Пчелата още не бе осъзнал какво става, когато получи неочакван удар през краката, който го подсече. Той се свлече на колене. Макс на секундата се хвърли към него, наведе главата му назад и прокара ножа по беззащитното му гърло. Пчелата падна на асфалта с мъчително хриптене.

Макс захвърли окървавения нож и напрегнато се огледа, без да обръща внимание на агонизиращите до него хора. След миг хукна към колата. Джипът изрева и се понесе нанякъде.