Александър Белов
Последен изстрел (5)

5.

Същият брой на този вестник беше разтворен върху бюрото на Белов в офиса на фонда. Собственикът на кабинета се бе отпуснал назад в креслото си и бавно четеше статията за загадъчната смърт на Кордон.

Основната версия, която отстояваше авторът на статията, беше предположението, че убийството на продуцента е извършено от някакъв случаен негов хомосексуален партньор. Вече бяха открили свидетели, които твърдяха, че Кордон е напуснал Дома на киното с един младеж. Обаче никой не бе успял да запомни как точно изглежда. Общо взето, всичко бе станало точно така, както беше замислено.

След като дочете статията, Белов вдигна очи към Пчелата, който седеше насреща му.

— Поздравиха ли го от мен? — осведоми се делово.

— Още не зная… — сви рамене той.

Погледна часовника си и се обърна към Космос, който се бе излегнал на дивана.

— Косе, в колко часа е срещата ни с онази птица?

— В един… — лениво отвърна той, пускайки кръгчета тютюнев дим към тавана.

— Е, значи ей сега ще отидем там и ще разберем всичко — обърна се отново към Белов Пчелата.

Не забеляза по лицето на приятеля си задоволство и този факт го учуди, и дори малко го притесни. Какво ли не му харесваше в цялата тази работа? Да не би пък Шмит и неговите хора да бяха объркали нещо? Искаше му се да попита, но прецени, че ще е по-добре да премълчи.

Белов погледна още веднъж снимката във вестника и замислено поклати глава:

— Предай на Шмит, че е страхотен. Направил е всичко много добре и чисто.

— Саня, а ти защо си тъжен? — внезапно се обади Космос от дивана.

Очевидно той също бе забелязал, че съобщението за смъртта на техния враг не радваше кой знае колко Белов.

— А? — разсеяно попита Саша.

— Питам защо си тъжен.

— Така ли изглеждам? — повдигна вежди той. — Не съм тъжен, весел съм…

— Както и да е, да вървим. — Пчелата стана от стола и плесна Космос по коляното.

Той с нежелание се надигна и двамата приятели излязоха от кабинета. Белов ги изпрати с поглед до вратата и отново се загледа в снимката на мъртвия Кордон.

Главата му беше отметната назад, очите му бяха забелени, по врата му имаше следи от примка… Край. Кордон вече го нямаше. Онова, за което Саша мислеше едва ли не всеки ден в течение на една година, вече беше факт. Тогава защо, дяволите да го вземат, в душата му нямаше дори искрица радост?! Откъде се взе тази мъчителна и тъпа като зъбобол мъка? И в крайна сметка как можеше да се освободи от нея?

Той се хвана с две ръце за главата и се замисли. И изведнъж си спомни за своя адаш Киншаков. Вчера той му се обади и го покани на гости в новата си вила извън града.

„Дали пък да не отида?“ — помисли си без особен ентусиазъм.