Александър Белов
Последен изстрел (31)

31.

Вадим сновеше из кабинета, бързо събираше някакви книжа в една папка и едновременно с това правеше поредния доклад пред началството си. Каверин го слушаше, както винаги излегнат на дивана.

— Общо взето, чакахме три дни, но Белов не реагира. Умно е копелето — с известно раздразнение поклати глава Вадим. — И тогава нашите момчета отидоха там през нощта и извършиха погром от негово име.

— Къде ви намират чак такива умници? — присви очи Каверин.

Имиджмейкърът му го погледна с известно недоумение:

— Владимир Евгениевич, нали ние искахме да нажежим страстите? И го направихме. Това е, аз тръгвам. Гледайте днес пресконференцията, ще направим един номер…

Пресконференцията, която свикаха на следващия ден след пожара в специално наета за случая луксозна зала, всъщност се превърна в първия открит сблъсък на кандидатите. Благодарение на старанията на отбора на Каверин просторната зала беше пълна с журналисти от различни медии. Някои бяха дошли тук с надеждата да присъстват на шумен скандал, а други откровено скучаеха и просто чакаха богатия коктейл след края на мероприятието.

На мястото на водещия на масата за пресконференции седеше Вадим, до него неспокойно се въртеше на мястото си директорът на печатницата, а от другата страна важно се надуваха двамата помощници на Вадим от щаба на Каверин. На първия ред срещу тях седяха двамата Гудвини.

След кратко встъпително слово Вадим даде думата на директора на печатницата.

Той явно не се чувстваше в свои води. Мъжът се приближи до микрофоните и се стъписа. Беше очевидно, че всичко това никак не му харесва. Изглежда, много добре разбираше, че е затънал до гуша в някаква мръсна история, и с всички сили се стараеше да демонстрира неутралитета си.

— Нашата печатница съществува от трийсет години — заговори най-сетне директорът — и ние никога не сме били подлагани на заплахи, натиск, а още повече — на преки нападения! Искам да кажа още, че нищо от материалните ценности не е изчезнало, макар че злосторниците са имали пълната възможност да извършат обир. Не бих искал да обвинявам никого — притискайки ръце към гърдите си, сякаш се оправда той. — Не зная кой е организирал това нападение, но фактът си е факт. Унищожен е само тиражът на листовките срещу Александър Николаевич Белов.

Директорът въздъхна шумно, отдръпна се от микрофоните, хвърли безпомощен поглед към Вадим и се отпусна в креслото. Една блондинка на първия ред погледна към Вадим и стана от мястото си.

— Кажете, ако обичате, а какво пишеше в листовките? — попита делово тя.

Директорът бързо протегна длан напред:

— Този въпрос не е към мен.

Отговори Вадим. Той вдигна листовката и я показа на залата:

— Както виждате, тази агитационна листовка разкрива принадлежността на господин Белов към организираната престъпност.

Един от помощниците му сграбчи микрофона и с патос заяви:

— Господа, начинът, по който са унищожени листовките, доказва точно това! Това са бандитски методи! Искрено се надявам, че органите на вътрешните работи и прокуратурата ще успеят да разкрият авторите на това нагло деяние!

Хората в залата зашумяха. Без да се обръща, един от Гудвиновците вдигна изпънатия си показалец. От задните редове веднага се разнесоха възмутени младежки гласове:

— Всеки може да пише каквото си ще! Искаме конкретни доказателства?!

— Това е провокация! Клевета! — закрещяха и наскачаха от местата си те.

Шумът в залата се засили. Някои дори започнаха да подсвиркват. Вадим се понадигна и с укорителна усмивка погледна към Гудвини.

След като поизчака малко, той вдигна ръка, призовавайки журналистите към ред, и надвика шума в залата с мощния си глас:

— Господа, моля за минутка внимание. Тук, в залата, присъства един човек, който е в състояние да потвърди част от фактите, изложени в листовката.

Гудвини напрегнато се спогледаха. Появата на жив свидетел беше съвсем неочаквана за тях. Вратите на залата се отвориха и по коридорчето между седалките важно и тържествено премина непознат мъж. Той се приближи до масата, на която даваха пресконференцията, взе микрофона и се обърна към залата:

— Казвам се Артур Лапшин — с вълнение изрече мъжът. — През деветдесет и първа година Белов и неговата бригада рекетираха малкото предприятие, което бях създал. Тъй като отказах да платя, бях подложен на заплахи и гаври. А понеже се страхувах за живота на семейството си, бях принуден да напусна страната. Белов не просто ме лиши от работа. Той ми открадна Родината. Затова пристигнах тук, за да споделя с вас своя опит и да ви предпазя… Отговарям за думите си и съм готов да предоставя и на журналистите, и на следствието всички необходими материали.

След кратка пауза залата се взриви от викове и свиркания. Вадим доволно се усмихваше. Скандалът беше налице.

Вечерта Белов и Гудвини гледаха телевизионния репортаж от пресконференцията в предизборния си щаб. Саша изслуша встъпителните думи на Вадим и мрачно процеди:

— Още една жертва на аборта…

— И така, бомбата се взриви — съобщи зад кадър изводите от своя репортаж коментаторът. — Сега на много от онези, които подкрепят Белов, ще им се наложи да се замислят…

Без да го изслуша докрай, Саша изключи телевизора и се обърна към Гудвини:

— Е, какво ще кажете?

— Ама, наистина ли има основания за повдигане на обвинение? — предпазливо се поинтересува черният Гудвин.

— Какво ви става, подигравате ли ми се?! — възмути се Саша.

— Това е добре — кимна замислено рижият. — Но ако избирателят ви възприеме като човек, който принадлежи към организираната престъпност, значи ще загубите изборите.

— Какви ги дрънкате, да не сте полудели?! — избухна Саша.

Той се хвърли към листовката на Каверин и яростно забоде пръст в нея:

— Наистина ли мислите, че това е вярно?! И че не е монтаж?!

Завъртя се към новия си плакат, на който беше заснет заедно с Ваня на фона на един белокаменен храм.

— А сега се вгледайте в това лице! Този човек строи храмове, той има прекрасен малък син! Мислите ли, че тези очи могат да лъжат?! Вгледайте се в тези очи и освен това си спомнете какви пари ви плащам! Мислете, мамка ви!

Хвърли гневен поглед на стъписаните Гудвини и изхвърча от кабинета като стрела. Имиджмейкърите озадачено се спогледаха, тъй като очевидно отново им предстоеше безсънна нощ…

На следващия ден отборът на Белов премина към активни и решителни действия. По дворовете и апартаментите на избирателния му район започнаха да се разхождат агитатори с твърде странен вид. Това бяха яки браточки с бръснати глави, издокарани в нехарактерни за тях делови костюми и с вратовръзки, които обикаляха старите западнали подмосковски градчета и селца. Те бяха въоръжени с тефтери и химикалки и с видимо усилие подбираха думите си:

— Ти, майко, не се страхувай от мен. Аз съм доверено лице на кандидата за депутат Александър Белов. Имаш ли някакви оплаквания? Нещо да е станало с водопровода ти, с отоплението ти… Може някой от съседите да те тормози, мамка му?

В повечето случаи изплашените до смърт от тези гости домакини мълчаха, но вземаха листовката с портрета на Саша. По-смелите казваха и претенциите си и тогава браточките със съвсем сериозен вид ги записваха в тефтерите си.

Те наобикаляха доверчивия електорат и по групи. Ходеха с коли до магазинчетата, край които се събираха бабичките, изваждаха найлонови пликове, пълни с грис, консерви, бисквити, шоколади, и подаряваха тези благини на всички подред. Освен пликовете тези Санта Клауси връчваха на шашардисаните бабички поздравителни картички с портрета на Белов.

— Носим ви подаръци. Честит празник, бабки!

— А какъв празник има, синко? — любопитстваха слисаните от неочакваните дарове пенсионерки.

— Избират един достоен човек в Думата — търпеливо обясняваха „агитаторите“. — Казва се Александър Белов, прочетете, там всичко е написано. Сега дават ли ви пенсиите навреме, а? Ако го изберете, ще ви ги дават навреме! Той си държи на думата, стабилен човек е, семеен… С него ще бъдете като зад щит! Затова внимавайте да не си изтървете късмета, бабки!