Александър Белов
Последен изстрел (27)

27.

Смяната й скоро щеше да свърши. Нощната сестра, която Бригадата бе наела да се грижи за Фил, се прозя и се протегна. Ужасно й се спеше, но момичето ценеше това свое работно място и не си позволяваше никакви волности. За да се поразсъни малко, стана и се приближи до прозореца.

Започваше да се съмва. Слънцето още не се бе показало над покривите на сградите, но небето бе започнало да синее и настъпващият ден обещаваше да бъде ясен и слънчев.

Внезапно зад гърба й тревожно запищя зумерът на животоподдържащата система. Момичето се втурна към апаратурата и видя, че по екрана на монитора бързо преминават неравномерни назъбени импулси. До този момент не се бе случвало подобно нещо. Медицинската сестра повдигна клепача на Фил и видя, че зеницата му реагира на светлината! Тя съвсем се обърка, хвърли се към шкафа, грабна спринцовката с ампулата, обърна се към болния и се вцепени.

Клепачите на младежа потрепнаха и… се отвориха!

— Господи! — прошепна смаяната болногледачка и хукна навън.

Когато Белов пристигна в реанимацията, там имаше страшно много хора, а по коридора сновяха лекари със загрижен вид. Разплаканата и трепереща от силното вълнение Тамара го зърна и веднага се хвърли към него:

— Саша! Саша! — шепнеше тя задъхана.

— Какво става там? — попита Белов и я сграбчи нетърпеливо за раменете.

— Той… — Тя не успя да довърши. Изхлипа, забели очи и бавно започна да се свлича на пода. Саша успя да я подхване, предаде я в ръцете на дотичалите медицински сестри, които носеха амоняк, и се понесе към болничната стая на Фил.

— Ей, вие, къде отивате? — сърдито извика подире му една от тях. — Там не може!

Около леглото на Фил се бяха наредили няколко лекари на различна възраст, които напрегнато и развълнувано обсъждаха нещо. Те говореха тихо, почти шепнешком, но всички едновременно. Слепоочията на Саша пулсираха, той се опитваше да долови разговорите, но не можеше да схване бързо изговаряните и напълно неразбираеми медицински термини. По израженията на лекарите също не можеше да се разбере нищо, освен това, че ситуацията беше необичайна. Той се притесни. Изведнъж го обзе страх. Залитна назад, отпусна се на един стол и едва сдържайки раздразнението си, тихо попита:

— Някой ще ми обясни ли какво става тук?

Лекарите сякаш не го забелязваха и само един от тях, който беше най-млад от всички, разсеяно го погледна и измърмори:

— Първо някой трябва да го обясни на мен…

Саша стана и за миг затвори очи. „Господи, помогни му!“ — помоли се той.

Решително и безцеремонно разблъска лекарите и се приближи до приятеля си. Погледна със страх и надежда бледото лице на Фил. На пръв поглед всичко изглеждаше както преди — затворени очи, кислородна маска, пълна неподвижност… Саша приседна на крайчеца на леглото и внимателно взе ръката на приятеля си. Клепачите на болния бавно се отвориха, а очите му гледаха право напред.

— Братко… — прошепна Саша.

Очите на Фил се насочиха към него и се спряха върху лицето му. За пръв път след дългата и страшна раздяла те се гледаха в очите.

— Братко, чуваш ли ме? — тихо попита Саша с треперещ глас.

Вместо отговор болният притвори за миг клепачи и под тях се търкулнаха две сълзи.

— По дяволите… — прошепна Саша и… заплака.

Протегна ръка към лицето на приятеля си. Избърса сълзите му, без да забелязва своите. Галеше Фил по косите и ту се смееше, ту плачеше. Беше щастлив.

Помолиха го да излезе от стаята, защото лекарите трябваше да се заемат сериозно с Фил. Саша отиде в коридора. На душата му беше светло и радостно. Сега на Белов му се струваше, че всичко ще се оправи — и с Фил, и със семейството му, и с изборите. Вярно, на Фил тепърва му предстоеше дълъг и вероятно труден път до пълното му възстановяване, но все пак той вече бе направил най-важната и най-трудната крачка! По коридора срещу Саша тичаха Космос и Пчелата.

— Какво става? — попитаха те.

— Всичко е наред… — уморено се усмихна той.

— Йес! — Приятелите се хвърлиха на шията му, после веднага хукнаха към стаята на Фил.

— Само стойте тихо! — подвикна подире им Саша.

Той избърса лицето си с бялата престилка, която бе наметнал на раменете, въздъхна и бавно излезе навън.

Прегледът на Фил, който извършваше многобройният отбор от лекари, се проточи. На приятелите му обаче и през ум не им минаваше да си тръгнат. Те търпеливо чакаха в коридора да им позволят да надникнат отново в оживелите му очи.

Най-сетне им разрешиха да влязат при Фил. Тамара, която чакаше заедно с момчетата, беше отишла някъде. Те насядаха около леглото му. Първите възторзи се бяха поохладили и нервната възбуда се смени с тиха и безметежна радост. На лицата им грееха щастливи усмивки. Неподвижният Фил местеше очи по лицата им. И тримата мълчаха, защото нямаха нужда от думи.

За сметка на това болногледачката не млъкваше нито за миг и за кой ли път вече разказваше как се е свестил.

— Поглеждам и какво да видя — той гледа. Господи, само дето не умрях! — развълнувано дърдореше тя, докато прибираше инструментите, оставени от лекарите. — Всички доктори в един глас казват, че това е уникален случай! Обикнах този пациент, той беше известен боксьор, нали така?

— Да, да… — усмихна се Саша. — Благодарим ви, вървете да си почивате, ние ще се оправим сами…

— Аха, аха, ей сега… — кимна с готовност момичето. — Само че вие не оставайте дълго тук. И без това Борис Моисеевич нареди изобщо да не ви пускаме.

Сестрата излезе в коридора, но в същия миг вратата на стаята се отвори. Пристигнаха Тамара и Оля.

— Аз се обадих на Оля, за да я зарадвам — каза Тома, сякаш се оправдаваше.

— Здравейте — поздрави ги Олга.

— Здрасти, Оля — приветливо й се усмихна Пчелата.

Тя разсеяно го изгледа и спря погледа си на Саша.

— Здравей — тихо й каза той и стана от леглото на приятеля си, за да й направи място.

Оля му кимна, приседна на крайчеца на леглото и се обърна към Фил. Той я погледна и притвори за миг очи в знак на това, че я е познал. Очите на Олга се напълниха със сълзи.

— Горкичкият… — прошепна.

Саша застана зад нея и отпусна ръце на раменете й.