Александър Белов
Последен изстрел (3)

3.

Премиерната прожекция на новия филм завърши. След като спазиха куртоазното време за ръкопляскания, зрителите започнаха да се стичат като бучаща река от залата във фоайето. По широкото стълбище в Дома на киното слизаше оживена, весела тълпа, сред която имаше и много знаменитости. Обаче днес вниманието не беше насочено към тях, а към главния виновник за тържеството.

В епицентъра на човешкия водовъртеж се намираше продуцентът на филма Андрей Кордон. С известна досада той приемаше сипещите се върху него от всички страни поздравления. Само от време на време на устните му се появяваше вежлива усмивка, но по-често просто кимаше любезно. До него гордо дефилираше Ана, която го държеше под ръка.

— Я виж, на хората им хареса! — озърташе се на всички страни сияещата Ана.

Кордон приемаше букетите един след друг. Той вече едва успяваше да удържи в ръцете си огромния наръч цветя.

— Какво става тук, всички тези цветя само за теб ли са? — капризно присви устни артистката. — А за мен няма ли?

— На! — Без да я поглежда, продуцентът небрежно стовари в ръцете й камарата букети.

Ана доволно се усмихна, гордо огледа тълпата и забеляза Киншаков, който стоеше до колоната долу. По случай премиерата той се бе докарал в елегантен смокинг и носеше папийонка.

— Я виж, нашият Александър Иванич е истински Зигфрид! — прошепна тя на Кордон.

Той проследи погледа й и веднага забеляза издокарания Киншаков. Бяха го обградили репортери и оператори с микрофони и камери в ръце. Една възбудена девойка в раздърпан пуловер и протрити дънки бързаше да му зададе поредния си въпрос:

— Александър Иванович, бихте ли споделили вашите впечатления от премиерата?

— Филмът е хубав, режисьорът е талантлив — спокойно отвърна Киншаков. — А най-важното е, че във филма има искреност и романтика. Затова ми се струва, че днешната премиера е сполучлива.

— Кажете, а как да тълкуваме вашето участие? — попита един дългунест младеж с очила. — Това означава ли, че сте се отказали от продуцентството и че отново се връщате на екрана?

— Защо да означава това? — усмихна се сдържано Киншаков. — Съгласете се, че аз не мога да продуцирам всички филми на света, нали така? А в този филм ми предложиха една от главните роли, аз се съгласих и изобщо не съжалявам.

Александър кимна доброжелателно на журналистите в знак на това, че интервюто е свършило, обърна се към стълбището и се сблъска със запенения директор на продукцията — един объл като кълбо плешив дебеланко.

— Александър Иванич, банкетът, банкетът! — притеснено започна той. — Чакаме ви на банкета…

— Благодаря, не съм гладен — подхвърли студено Киншаков, отмести администратора и се насочи към Кордон, който вървеше насреща му.

— Ех, Александър Иванич, виждам, че на вас пак нещо не ви харесва! — с шеговит укор поклати глава продуцентът.

Киншаков го изгледа студено и сухо попита:

— Къде са всички сцени с Филатов?

— Че къде да ги сложим вече? — равнодушно сви рамене Кордон. — Изрязахме ги. Това нищо не променя, тъй че… — Той се извърна и кимна на някого. — Да, да… Благодаря…

— Искам да купя всички негативи, на които е заснет Валера — все така сухо каза Киншаков. По всичко личеше, че разговорът с продуцента му е неприятен.

— Александър Иванич, за вас може и безплатно! — разпери ръце Кордон. — Няма проблеми, можете да ги вземете по всяко време!

Киншаков кимна и веднага се отдалечи.

Кордон остана сам. Хората му се усмихваха, но това не доставяше кой знае какво удоволствие на продуцента, защото той знаеше истинската цена на тези усмивки и комплименти. Скучно му беше; едва успя да потисне прозявката си и бавно се огледа наоколо.

Изведнъж погледът му попадна на един дългокос миловиден младеж, който стоеше встрани от всички. Носеше плътно прилепнало яркочервено поло и тесни дънки и държеше в ръката си бяла лилия. Погледите им се срещнаха и в този миг те разбраха всичко един за друг. Кордон се поколеба за миг и тръгна към непознатия, а той бавно се насочи към него. Момчето трогателно се притесни, страните му се покриха с нежна руменина, която изумително красиво контрастираше със снежнобелите листа на лилията. Кордон усети сладостна пробождаща тръпка в слабините си, защото той вече искаше това момче.

Приближиха се един до друг. Младежът вдигна изумруденозелените си очи към продуцента и му протегна цветето. Кордон повдигна ръка, но вместо да вземе лилията, докосна леко китката на момчето и се ухили с безсрамна откровеност. Младежът се изчерви още по-силно и примигна с леко гримираните си клепачи, но не отмести очи.

Продуцентът посочи с поглед към изхода, а младежът сведе очи в знак на съгласие и веднага тръгна към вратата.

Настроението на Кордон се вдигна до висините. Той веднага се отправи към банкетната зала, за да предупреди, че му се налага да си тръгне. Ана мълчаливо изгледа тази сърцераздирателна сцена, усмихна се с разбиране и веднага се зае да търси в тълпата подходящ компаньон, с когото да прекара приятно времето си тази вечер, а може би и тази нощ…

В почти празната банкетна зала сновяха сервитьори, които довършваха подготовката за коктейла. Административният директор на продукцията се втурна към Кордон, който се приближи до масата.

— Андрей Андреич, още петнайсетина минути и можем да започваме! — доложи той, бършейки плувналата си в пот плешива глава.

— Изобщо не ми пука, аз си отивам… — процеди той.

— Как така? — ужаси се администраторът.

— Ей така. Заболя ме главата…

— Но, Андрей Андреич, как ще я караме без вас? Не искате ли да изпиете едно хапче? — предложи му дебеланкото, трескаво ровейки в джобовете си.

— Нямам нужда от вашата помощ, Куперман, просто исках да ви предупредя, за да не ме търсите — спря го продуцентът. — Макар че… Знаете ли какво, я ми налейте един коняк.

Администраторът грабна бутилката от масата, напълни тумбеста чашка и му я подаде. Той го изгледа презрително, взе бутилката и напълни почти до половината една водна чаша. Изпи съдържанието й на един дъх, лапна резен лимон и излезе от залата.

Пред вратите на Дома на киното се тълпяха хората, които не бяха поканени на банкета. Щом зърнаха продуцента, поклонниците му отново започнаха да го затрупват с цветя и комплименти. Без да им обръща внимание, Кордон тръгна направо към своето БМВ, до което го чакаше младежът с лилията.

Стигна до колата си, понесъл нов наръч цветя, които бяха успели да напъхат в ръцете му. Небрежно ги хвърли върху капака на автомобила и взе лилията от ръката на младежа.

— Андрей Андреич, филмът е прекрасен, много е жив и страстен… — развълнувано задърдори момчето. — Поздравявам ви за този пореден успех…

Кордон се усмихна и веднага премина по същество:

— Фашистите са съвсем като истински, не мислиш ли?

Младежът се поколеба:

— Е, защо пък? Според мен и сред тях има много приятни хора…

— Уф! — презрително махна с ръка Кордон. — Кунц… конц… концлагер.

Отвори вратата на колата и посочи с глава купето на младежа. Изпитваше приятна топлина от изпития коняк и от мисълта за предстоящата весела нощ. Седна в автомобила и се обърна към момчето, което се бе настанило до него.

— Кажи поне как се казваш, мой дар на съдбата?

— Роберт — с известно кокетство отвърна юношата.

Кордон не можа да сдържи нервния си възбуден смях.

— Е, Боби, да вървим в „Шанс“! Нали знаеш онзи виц? „Нека идем при циганите!“ — „Добре, значи ще влезем в метрото.“

Стигнаха бързо. След като се полута из уличките в центъра на града, Кордон спря в една безлюдна пресечка. Изгаси мотора, намали малко сладкогласното пеене на Марк Алмонд и се обърна към момчето.

— Е, какво ще кажеш, Робертино, дали да не идем да запалим огъня? Може би ти ще ми попееш малко? Идвал ли си тук досега? — потупа го леко по коляното той.

— Не, какво говорите! Тук е много скъпо. Само че, знаете ли, забравих да ви покажа нещо… — Сведе смутено очи юношата и притеснено започна да бърка по джобовете си.

„Ама, не, той е истинско чудо!“ — помисли си с умиление Кордон.

— Недей, аз си имам всичко… — Наведе се той към момчето и го докосна с устни по розовата бузка.

— Не, не, нямам предвид това. — Като че ли се смути още повече Роберт и извади от джоба си нещо, което приличаше на омотана струна. — Забравих да ви поздравя от един човек. От Саша Белов.

Изражението на Кордон моментално се промени, той моментално посегна към дръжката на вратата, но вече беше късно. Примката стисна гърлото му, той започна мъчително да хрипти и зарита с крака. Напразно се опитваше да разтвори желязната хватка на момчето. С всяка секунда съпротивата му отслабваше, а една мътна и петниста пелена обгръщаше съзнанието му…

В гаснещия му мозък като изплашено врабче в тясна клетка безпомощно пърхаше и постепенно замираше една-единствена мисъл: „Мръсници!“

След една-две минути мъките му свършиха. Кордон беше мъртъв.

Вратата на беемвето се отвори, онзи, който се представи на жертвата си като Роберт, слезе от автомобила, огледа се предпазливо и бавно се скри в съседния двор.