Александър Белов
Последен изстрел (10)

10.

По пътя Саша мълчеше и продължаваше да обмисля новата ситуация. Макс също се беше навъсил. Посоката, в която се движеха, не му харесваше, не му харесваше начинанието на Белов, пък и продължителното мълчание също го потискаше. От скука започна тихичко да си припява думите на една известна песничка на Висоцки. В устата на Макс, който беше напълно лишен и от слух, и от глас, тя звучеше отвратително.

— Къде остана мойта младост? На улица „Голяма каретна“… — мърмореше протяжно той. — Къде е твойта младост? На улица „Голяма каретна“… А къде е черният ти пистолет?

— Макс, какво си заопявал, а? — раздразнено се смръщи Белов. — Да не си от ония, с дръпнатите очи?

— Саша, можеш да не ми повярваш, но когато минавам покрай улица „Каретна“, направо ръцете ми се разтреперват, мамка му — призна си той.

— А когато минаваш покрай улица „Шабаловка“, разтреперват ли ти се?

— И когато минавам покрай „Шабаловка“, ми се разтреперват, и покрай „Петровка“, и покрай „Садовая“… — закима в знак на съгласие Макс. — Да не говорим какво ми става, когато минавам покрай „Лефортова“, направо ми се иска да се натряскам до смърт…

— Не викай дявола, мамка му! — изнерви се Белия и прекъсна излиянията му.

Шофьорът млъкна, но от това на Белия не му стана по-леко на душата. Той, а също и Макс, бяха притеснени. Пък и как можеха да бъдат спокойни, след като се бяха отправили към най-страшните си врагове, които се намираха на улица „Голяма каретна“ №6 — там, където бе щабът на Московската служба за борба с организираната престъпност.

Белов реши да се яви направо пред шефа на Службата за борба с организираната престъпност полковник Тучков. Той лично се познаваше с него, и то доста добре, уважаваше го за прямотата и честността му и се надяваше да получи от него поне някакво обяснение. Всъщност той много добре познаваше и чепатия характер на полковника, и неговата избухливост и беше наясно с отношението на Тучков към такива като него. Така че не се знаеше какъв щеше да е резултатът от посещението му на улица „Голяма каретна“.

Черният джип на Белов влезе в двора на една незабележима двуетажна къща в дъното на пресечката. При вида на скъпия автомобил застаналите до входа на щаба яки момчета в униформи със защитен цвят и с автомати в ръцете веднага се обърнаха.

Естествено, Белов и Макс забелязаха интереса им. Охранителят погледна разтревожено шефа си. Той отвори вратата и му нареди:

— Стой в колата.

— Николаич, сигурен ли си, че не трябва да идвам? — неуверено попита Макс.

— Сигурен съм, Федя, сигурен съм…

— Е, в такъв случай, успех, шефе.

— Дай Боже — процеди през стиснатите си зъби Белов и закрачи решително към вратата.

Бойците пред входа го посрещнаха с пълно недоумение и мълчание. И едва когато той хвана дървената дръжка, чу зад гърба си недоволен басов глас:

— Какво доживяхме, мамка му, босът на бандюгите да се появи в службата ни…

Белов се качи на втория етаж и се отправи по дългия коридор към кабинета на Тучков. Той кимна към вратата на шефа и попита дежурния офицер:

— Вътре ли е?

— Вътре е… — отвърна с нежелание набитият млад здравеняк с майорска звезда на пагоните.

Саша мислено се прекръсти, блъсна вратата и влезе в кабинета на командира на Службата за борба с организираната престъпност.

— Може ли?

— О, Александър Николаевич! Какво ви води насам? — иронично попита полковник Тучков, като при това радушно разпери ръце. Обаче предпочете да не става от стола и да не подава ръка на госта си. — Обадиха ми се от пропуска да ми кажат, че Белов идва при мен. А пък аз, ако щеш вярвай, дори не можах веднага да се досетя за кого става дума…

— Зарежи тази работа, Сан Санич — мрачно се усмихна Белов. — Всичко си разбрал и за всичко си се досетил…

Полковникът изсумтя и му посочи един стол.

— Е, сядай. Запали си цигара, ако искаш, аз вече не пуша.

Белов седна на стола и бавно извади една цигара и запалката си. Тучков побутна към него масивния пепелник и попита, усмихвайки се ехидно:

— Е, какво ще кажеш?

— Забележи, Сан Санич, какво се получава — сдържано започна посетителят. — Моите момчета отиват да обядват в града, всичко е мирно и тихо, те не закачат никого и изведнъж върху тях по пълна програма се нахвърля шоуто с маските, закарва ги в гората и им опира автомати в гърдите. Какво означава това?

— Какво говориш?! — с подигравателно съчувствие поклати глава Тучков. — И как е свършила тази история? Момчетата ти цели ли са?

— Слава Богу, момчетата са живи — кимна Белия и многозначително добави: — Но не са съвсем цели.

— Е, нищо, ще им мине като на кученца — махна с безгрижна усмивка полковникът. — Младежки щуротии…

Този цирк започна да изкарва Саша от кожата. Той се наведе напред и в гласа му прозвучаха железни нотки:

— Въпросът е в това от къде на къде шоуто с маските се нахвърля на абсолютно невинни хора?!

Усмивката изчезна от лицето на офицера. Той погледна сурово госта си. На Саша му прилоша, но успя да издържи този поглед.

— Щом си толкова умен, не можеш ли да се досетиш? — попита тихо Тучков.

Белия бавно завъртя глава:

— А, не, по-добре ще е ти да ми обясниш.

Полковникът извади от пакета една цигара и я запали.

— А каза, че вече не пушиш — отбеляза Белов.

Тази невинна забележка най-неочаквано вбеси полковника. Той рязко се изправи и гневно изрече:

— Нямам намерение да ти обяснявам каквото и да било! Но ти трябва да запомниш, че си бандит, а аз съм офицер… Идваш тук и започваш да си търсиш правата! Какво си мислиш, вече никакъв страх ли нямаш?! — почти крещеше полковникът. — Или си решил, че няма кой да ви постави на мястото? Да, аз вас, вълците, съм ви морил, моря ви и ще ви моря, разбра ли?! Ако зависеше от мен, оттук ти щеше да отидеш направо на улица „Петровка“! И то — в най-добрия случай!

Тучков завърши неистовата си тирада, отпусна се на стола и нервно всмукна цигарения дим.

— Е, общо взето, намекът ти е ясен — невъзмутимо кимна Белов.

— Нищо не ти е ясно — възрази му полковникът. — Но ти запомни добре думите ми. И за всеки случай плюй през ляво рамо.

Белов замълча, опитвайки се да осмисли чутото. Никак не му хареса това за плюенето през рамото. Сериозните хора обикновено не отправяха напразни закани. А командирът на Службата за борба с организираната престъпност полковник Тучков без съмнение беше един много, много сериозен човек.

Разговорът приключи, но на Белов много му се искаше последната дума да бъде неговата. И в този момент той се сети за кръстчето на Космос.

— Твоите хищници трябва да върнат кръста — настоя Саша и се навъси.

— За какъв кръст говориш? — ядосано попита полковникът.

Белов взе лист от бюрото и започна бързо да рисува по памет сложните извивки на кръстчето на приятеля си.

— Православен. Горе-долу — ей такъв. Ако не го намерят, ще дойда тук с адвокатите си. — Побутна листа към Тучков, впери в него мрачния си поглед и тежко добави: — Осакатили сте момчетата ми, Сан Санич. Здравата сте ги осакатили…

— Не ме дразни, Белов. — Полковникът го изгледа още по-студено.

Те замълчаха за няколко секунди, пронизвайки се взаимно с погледи. Белов отново се почувства зле, по гърба му пробягаха студени тръпки и той неохотно сведе очи. Едва тогава Тучков погледна към рисунката. Навъси се, вдигна слушалката на телефона и бързешком заповяда:

— Гарюнов, изпрати Мосин при мен…

За огромна изненада на Белов изчезналата вещ се намери много бързо. Той едва успя да изпуши още една цигара, когато я донесоха. Белия стисна в ръка златното кръстче на Космос и тръгна към изхода.

Щом видя шефа си на вратата, Макс въздъхна с облекчение. Саша се настани в колата, веднага извади мобифона си и бързо набра някакъв номер.

— Ей сега ще тръгнем… — кимна той на Макс и се съсредоточи върху мобилния телефон. — Пчела, аз съм… Всичко е наред, после ще ти разкажа. Какво ти има, натряска ли се вече? Веднага престани да пиеш, утре сутринта ще се заемеш с прочистването на фонда. Да, всички документи, всичко по пълна програма… Е, пак ще ти се обадя. Не пий повече, разбра ли? Е, хайде.

Щом приключи с този разговор, Белов набра още един номер. Макс седеше като на тръни и непрекъснато хвърляше загрижени погледи към бойците в униформи със защитен цвят, които пушеха до входа на сградата.

— Що не вземем да мръднем нататък? — предложи той.

— Ей сега… — отвърна Белия и помоли в слушалката: — Виктор Петрович, ако обичате… Белов… Добре, благодаря… — Прекъсна връзката и подхвърли на Макс: — Гладен ли си?

— Мога да хапна нещо — сви рамене той.

— Тогава да вървим в „Сребърния бор“.