Александър Белов
Последен изстрел (13)

13.

На сутринта Белов отиде на вилата. Той спря двете коли — своята и тази на охраната, зад завоя, и тръгна пеш покрай оградата към старата портичка на вилата на Оля, понесъл букета хризантеми в ръце.

Ваня играеше с някакво момченце зад малиновите храсти в градинката. Саша спря и се загледа в децата. Те се забавляваха с някакви колички върху малко разчистено от снега асфалтирано пространство. Ваня разхождаше едно бъги с дистанционно управление, а съседското момченце — някакво съвсем обикновено камионче, натоварено с кубчета. Изведнъж бъгито зави настрани и удари странично камиончето. И двата автомобила се преобърнаха. Ваня сложи юмруци на кръста си с войнствен вид, навъси се и изкрещя:

— Край, братле, търпението ми свърши! Разбра ли, разбра ли?!

— Ваня, ама ти сам се блъсна в мен… — смутено отвърна момченцето.

— Аз имам право да го направя — възрази Белов-младши. — Това е моята поляна!

Саша се заслуша в разговора на децата, без да знае как да реагира на странното според него поведение на сина му.

— Сега ще работиш за мен — продължи да напада Иван.

Момченцето започна да събира падналите от камиончето кубчета и предложи:

— Искаш ли да ти построя къща…

— Не искам къща, искам дворец — разпореди се Белов-младши. — Огромен, като на чичо Космос.

Стъписан и малко смутен, Саша заобиколи площадката, на която играеха децата, прескочи тарабите и закрачи към къщата.

Отвори вратата и влезе в тясното преддверие. Бабата на Оля ровеше в килерчето. Без да се изправя, тя помоли:

— Оля, затвори вратата, духа.

Белов затвори вратата на килерчето, помисли малко и я залости с подпряната в ъгъла лопата. Предстоеше му труден разговор с жена му и намесата на вечно агресивната Елизавета Андреевна беше напълно излишна.

Той изтича по стълбите на втория етаж и се сблъска с жена си на вратата. От изненада Оля подскочи, но веднага се окопити.

— Къде е Ваня? — студено и твърдо попита тя вместо поздрав.

„Да — помисли си внезапно Белов. — Май че калашникът наистина много ще й отива…“

— Играе си — кимна той по посока на прозореца. — Дава нареждания на братлетата си.

— Ти ще го вземеш само през трупа ми — сърдито го изгледа Олга.

— Не се притеснявай, ти ми трябваш жива. Това е за теб — подаде той букета на жена си.

Без да поглежда цветята, Оля се отдалечи към прозореца и се убеди, че Ваня си играе на двора.

— Защо си дошъл? — обърна се тя към мъжа си и поклати глава. — Саша, това не са игрички. Аз наистина те напуснах.

Саша влезе в стаята след жена си и захвърли хризантемите на дивана.

— Хайде да не усложняваме нещата — помоли той.

— Ами, повече от това не можем да ги усложним! — изсумтя Олга.

Саша забеляза, че капакът на пианото е отворен. „Да не би да е свирила?“ — изненада се той.

— Помниш ли какво ме научи? Това е… Шопен, нали? — Той се приближи до инструмента и несръчно взе няколко фалшиви акорда. — Така и не можах да го науча… — тъжно отбеляза и грижливо затвори капака.

Жена му мълчеше; отново се бе извърнала към прозореца.

— Оля, но защо го направи точно сега? — топло попита Саша и я прегърна през раменете.

Олга се освободи от ръцете му и строго го погледна в очите.

— Защото… — запъна се за миг тя, подбирайки думите, — защото попаднах в центъра на твоите черни схеми. Защото, ако не бях аз, ти щеше да убиеш приятеля си. Но също така, ако не бях аз, ти нямаше да убиеш Кордон. Как мислиш, всичко това нормално ли е?!

— Оля, ти постъпи много правилно… — каза убедено Белов.

— Така ли! — прекъсна го тя. — Саша, най-ужасното от всичко е, че тук ти си прав. Но аз какво да правя по-нататък?

— Оля, но нали разбираш, че това са правилата, по които живея аз — ядосано сви рамо той. — Аз бях длъжен да извърша всичко това.

— Точно така, ти беше длъжен. По вашите правила ти си прав. Но какво общо имам с това аз?

Саша не издържа и й зададе най-важния въпрос, който го измъчваше:

— Някой друг ли си имаш?

Жена му само се усмихна.

— Попитах дали си имаш някой друг?! — повишавайки глас, повтори въпроса си той.

— Не се тревожи, няма да остана сама! — предизвикателно отвърна тя.

— Така-а-а… — проточи Саша. — Много интересно… И кой е този щастлив кандидат? Да не би да е Витя Пчьолкин?!

Олга не му отговори, но сведе очи.

— Е, хайде, довърши си мисълта, не се бой! — продължаваше да я тормози той. — Аз се зарекох да понеса всичко.

— А пък, ако не го понесеш, ще ми фраснеш един, нали така? — изправи глава Олга.

— Някога да съм те докосвал с пръст?

Тя го погледна изпитателно в очите и тъжно поклати глава:

— През последния месец — нито веднъж…

Той се смути, понечи веднага да възрази и изведнъж с изненада установи, че жена му е права! „Мамка му! — притеснено си помисли. — В това ли била цялата работа?“

— Тъй, значи? — сконфузено промърмори, прегърна Оля през кръста и силно я придърпа към себе си.

Тя опря ръце в гърдите му и се възмути:

— Пусни ме! Това е глупаво, Саша, изобщо не става дума за това, чуваш ли?!

Белов сякаш не я чуваше и се опитваше да я целуне. Оля се смръщи и се извърна.

И в този момент той загуби самообладание, смъкна блузката на жена си, вдигна я на ръце и я хвърли на дивана.

— Недей, Саша! Боли ме! — развика се Олга, гърчейки се в ръцете му. — Не искам! Престани! Чуваш ли!

Но той вече не можеше да спре. Като обезумял се стовари с цялата си тежест върху жена си. Олга се отбраняваше доколкото можеше, но мъжът й беше по-силен.

Бабата чу шума горе. Блъсна вратата и установи, че е залостена. Тъй като не разбираше какво се случва, разтревожено извика:

— Оля, Ваня ме е затворил! Оля, кой е при теб? Оля! Кой е там?!

А Саша вече беше хванал ръцете на жена си над главата й и бе вдигнал полата й. Олга се съпротивляваше с всички сили.

— Недей! Пусни ме! Мразя те! — крещеше тя с цяло гърло.

— Оля! Кой е там? — викаше непрестанно бабата от килера. — Оля! Той ли е? Господи! Милиция!

Саша леко се понадигна, опитвайки се с трепереща ръка да свали колана на панталоните си. С другата си ръка удържаше Олга, която се бе свила под него. Оставаше му съвсем малко, съвсем, съвсем малко…

И тогава, смазаната от унижение Олга, която вече почти се бе примирила с неотвратимото, зарида.

— Остави ме… — безпомощно и жално молеше тя. — Моля те, Саша, остави ме…

Той застина. Сякаш внезапно видя отстрани и двама им и се ужаси от гледката. Пусна разплаканата Олга и се хвана за главата:

— Кошмар… — промърмори съкрушено. — Ама, че кошмар…

Олга притискаше към гърдите си разпокъсаните си дрехи и криеше мокрото си лице.

— Върви си… — прошепна, задавена от сълзи. — Много те моля, върви си.

— Ей сега — отвърна Саша, който още не бе успял да се окопити.

— Върви си, за Бога, чуваш ли! — задъхана от срам и болка, помоли тя.

— Оля! Оленка, обади се! — крещеше отдолу бабата. — Господи, зле ми е! Милиция!

Белов тежко стана, вдигна от пода захвърленото си яке и излезе от стаята с наведена глава.

Веднага щом той си отиде, сълзите на Олга пресъхнаха. В главата й една след друга се зародиха две мисли. Първата беше стряскаща: „Той ще вземе Ваня!“ Втората бе пълна с разочарование: „Дяволите да ни вземат и двамата! Толкова дълго чаках този разговор, толкова се надявах и…“

Олга наметна на раменете си халата и хукна след мъжа си. „Той ще се върне — трескаво мислеше тя. — Той трябва да се върне! Та ние така и не можахме да си поговорим…“

А Саша изтича по стълбата, махна лопатата, с която бе залостил вратата на килера, и изхвърча навън.

Вместо разкаяния й съпруг срещу Олга тичаше изплашената й баба.

— Мръсник! Негодник! Бандит! — сипеше проклятия старицата, задъхвайки се от преживяния ужас. — Оленка! Какво ти направи?!

— Защо вечно си пъхаш носа в моите работи?! — най-неочаквано се разкрещя Олга. — Я си върви в твоята стая! И прибери Ваня! Не издържам вече! — изрече тя през зъби и хукна нагоре.

— Господи… — безпомощно прошепна Елизавета Андреевна и се отпусна на стъпалата.

Възбуденият Белов изскочи от къщата, взе Ваня на ръце и го притисна до гърдите си. За няколко секунди замря, тъй като нямаше сили да пусне сина си, сетне внимателно го свали на земята и разроши косата му.

— Бъди умно момче и не се карайте помежду си… — глухо рече Саша на Ваня, обърна се към другото момченце и нежно го погали по рамото. — Е, до скоро!

Изправи се и тръгна към портичката.

— Татко, а ти кога ще дойдеш? — извика след него Ваня.

— Скоро, миличък, скоро! — Той се обърна, махна с ръка и закрачи към колата си.

От случилото се усещаше в устата си горчив вкус. Саша се изплю с отвращение в краката си. Всичко стана съвсем не така, както го беше замислил. Посещението му не даде никакви резултати, дори напротив, нещата съвсем се влошиха. Но Белов най-много се срамуваше от това, че се бе държал като животно. Той примижа, изруга наум и се изплю още веднъж на снега.

Насреща му с мобифон в ръка вървеше Макс.

— Саша, обади се Виктор Петрович — съобщи му той вървешком.

— Кой? — попита потъналият в мрачни мисли Белов.

— Виктор Петрович. Казах му, че ти ще го потърсиш.

— Да върви на майната си! — ядосано отсече Белов.

— Саша… — един от охранителите посочи нещо с глава някъде зад гърба му.

Той се извърна и видя, че по тясната уличка на вилното селище към него се приближава милиционерски мотоциклет с кош, върху който се потръскваше един самотен страж на реда. На около петнайсетина метра от тях мотоциклетът запърпори и угасна. Хилавият милиционер, облечен в твърде голям за ръста му шинел, започна енергично да натиска педала с крак, опитвайки се да съживи техниката си.

„Бабичката го е извикала!“ — помисли си вбесеният Белов и хукна към милиционера.

— Дошъл си да ме арестуваш, така ли?! Ами, хайде, арестувай ме! — истерично се разкрещя той, размахвайки ръце. — Виждаш ли колко ме е страх! Аз, мамка му, така се изплаших от теб! Е, хайде, малоумнико, можеш да ме гепиш!

Източил шия, милиционерът напрегнато се взираше в приближаващия се към него, очевидно неуравновесен човек.

— Ела тук! Какво си се облещил?! — все по-злобно крещеше Белов. — Извади белезниците, лигльо!

Изведнъж той млъкна и широко се ухили. В милиционера позна същия онзи участъков, когото двамата с Пчелата бяха взели за заложник през далечната осемдесет и девета година, когато бягаха от обстрела!

— Лейтенанте, ти ли си?! — възкликна Саша. — Какво, не можеш ли да ме познаеш? Мамка му! Я ме погледни — анфас, в профил, в гръб… — завъртя се той пред милиционера. — Е?!

— Ти да не си Белов? — несигурно се усмихна той.

— Точно така! — извика Саша. — Мамка му! Ама, че среща, а? Хайде да вървим, ще напишем протокол или дявол знае какво! — Без никой да го е канил, той седна в коша и радостно подвикна на стъписаните си охранители: — Браточки, арестуван съм!

Изпадналите в пълно недоумение каяци наблюдаваха изумителната сцена.

— Хайде, хайде, да вървим… — викна Саша на Никитин.

Лейтенантът се опита да запали мотоциклета, а сетне смутено въздъхна:

— Бутни ме малко…

Саша моментално подсвирна на охраната си:

— Браточки, я дайте едно рамо!

Охранителите веднага дотичаха, подпряха с рамене мръсния мотоциклет и го понесоха по пътя, сякаш беше детска играчка.

Белов запя с цяло гърло:

Вървим на север с присъди дълги,

май тука всички сме до живот…

Милиционерът го погледна и подхвана:

… ти погледни ме в очите тъжни,

ти погледни ме за сетен път.

Никитин все по-уверено извисяваше глас:

А ти навън ще гледаш през прозореца

с прозрачна кърпичка ще спреш сълза,

но не плачи, не бива, вярна моя,

животът твой започва отсега.

Те радостно зареваха в хор.

— Тук има ли някакво магазинче? — изкрещя Саша, надвиквайки кошмарния трясък на мотоциклета, който все пак успя да запали.

— Какво?

— Питам има ли магазинче?!

— Има, как да няма! — закима лейтенантът.

— Тогава напред! — махна с ръка Белов.