Александър Белов
Последен изстрел (43)

43.

Привечер Белов отиде при бащата на Космос.

В апартамента на член-кореспондента Холмогоров беше тихо и мрачно. Само една настолна лампа със зелен абажур осветяваше ъгълче от просторния хол. Под нея на един стар продънен диван седяха Юрий Ростиславович Холмогоров и Саша. Те бяха разтворили върху масата албумите и разглеждаха снимките на своя син и приятел.

— Може би тази? А, Саша? — Подаде му една стара черно-бяла снимка на Космос Юрий Ростиславович. — Или ей тази…

— Тук е още момченце. — Саша сложи снимката настрани и взе друга, този път — цветна.

Холмогоров намести очилата си и съсредоточено погледна снимката, която му подаде Саша.

— Тази е хубава — съгласи се след малко. — Само че тук той е някак тъжен… Искам синът ми да се усмихва. Той беше весело момче.

Гласът му внезапно секна. Саша бързо отмести поглед. Юрий Ростиславович се опита да се овладее, изкашля се и започна да бърше очилата си с крайчеца на бархетната си риза.

— Шофьорската му книжка е у мен — каза, ставайки от дивана Саша. — Ей сега ще я донеса…

Той излезе в тъмното антре и след малко се върна с един портфейл в ръце.

— Ето, вижте.

Извади шофьорската книжка на приятеля си и я подаде на Холмогоров. На малката снимка безгрижно се усмихваше облеченият в сако и бяла риза осемнайсетгодишен Космос.

Снимката наистина беше хубава, но беше твърде малка. Белов успокои бащата:

— Ще я увелича, няма проблеми.

Юрий Ростиславович дълго държа шофьорската книжка в ръцете си и съсредоточено разглежда снимката на сина си. После я затвори и я върна на Саша.

— Сложете тази — съгласи се най-сетне. — Само че нека я направят добре.

Саша кимна, взе шофьорската книжка, прибра я в портфейла си и отново седна на дивана до Холмогоров. Те замълчаха.

— Искаш ли още чай? — попита Юрий Ростиславович.

— Не, благодаря.

Член-кореспондентът свали очилата си и уморено разтърка очи. Сетне въздъхна, тежко стана и отиде до тъмния прозорец.

— Саша, имам една молба към теб — тихо рече Юрий Ростиславович, гледайки отгоре към вечния град.

— Кажете.

Холмогоров бавно се извърна към Саша. В измъчените му очи се четяха обреченост, отчаяние и страх. Ръцете му трепереха и нервно опипваха очилата.

— Не убивай никого — помоли той.

Белов моментално вдигна глава, за да отговори, но в последния момент се сдържа и замълча.

— Отнеха ми сина, но аз те моля да не убиваш никого! — продължи с болка възрастният човек. — Ходиш ли на църква?

— Вече не си спомням кога съм бил за последен път… — призна мрачно Саша.

— Иди — каза Холмогоров и строго сви вежди. — Разбери, вие сами сте си виновни за всичко. И Космос, и Витя… Всички сте обезумели, изцапани сте с кръв. Слава Богу, че поне ти остана жив. Тъй че недей да гневиш Бога, не си слагай повече грях на душата! Чуваш ли?

— Чувам — отвърна Саша.

— Моля те, послушай ме, Саша — молеше го от все сърце бащата на неговия приятел. — Та ти си ми като син…

— Юрий Ростиславович — прекъсна го внезапно и решително Белов, — нямам какво да ви отговоря.

Холмогоров вдигна към него очи. На Саша му беше непоносимо тежко да го гледа и затова стана.

— Не искам да ви лъжа — упорито отвърна той. — Извинете…

Отправи се към изхода. В този непоносимо тежък и сякаш безкраен ден трябваше да свърши още една работа, която беше отложил за късната вечер.