Александър Белов
Последен изстрел (42)

42.

Започнаха да следят Шмит още от болницата и когато той се срещна с някакви важни люде, хората на Веденски вече знаеха това предварително. Когато помощникът на Белов пристигна пред Олимпийския комплекс, там вече беше паркирано едно жигули, в което седяха двама оперативни работници. В очакване да започнат работа единият от тях въртеше в ръцете си видеокамера, а другият, който беше по-възрастен от него, ядеше портокал, като мляскаше.

В определения час Шмит слезе от колата си и бавно се огледа. В същия миг от спряния малко по-нататък джип излязоха трима мъже, приближиха се до него и му стиснаха ръката.

Оперативните работници веднага се оживиха. По-възрастният набързо избърса пръсти в якето си и грабна бинокъла. Другият опря камерата до очите си.

— Охо, ама това е Големия Митя — учудено подсвирна по-възрастният. — Я виж ти, и тузарите влязоха в действие. Включи камерата, бързо…

— Стойката ми пречи! — сърдито изрече колегата му.

— Ами, премести се! Можеш ли да четеш по устните?

— Не много добре.

— А нещо изобщо можеш ли да вършиш добре? — попита по-възрастният. — Ще видиш, че Леонидич ще те изгони от Кантората.

— Ама, че ме изплаши. Ти гледай тебе в скоро време да не те изпратят в някой участък.

— Стига си дрънкал. Докладвай за какво си говорят… Мамка му, Големия Митя се появи, ей на това му се вика късмет…

— Общо взето, Шмит пита… дали знаят нещо за Макс… А онзи… плешивия…

— Кой плешив? Там всички са плешиви!

— Абе, онзи, който е отляво! Той казва, че… мутрите не знаят нищо за него. Шмит казва… Пу, мамка му! — изплю се с досада оперативният работник, свали камерата и погледна с недоумение индикаторите й. — Не работи!

— Мамка му! Кога зареди батерията, изрод такъв?! — изрева по-възрастният.

— Стига си крещял, какво общо имам аз с това?! Погледни!

Мутрите тръгнаха към сребристия джип и се качиха в него.

— Я, накъде ли са тръгнали? — учуди се по-възрастният.

— Ами, ако не ми крещеше на главата, щях да разбера — озъби се колегата му.

Сребристият джип потегли. По-възрастният, който седеше зад волана, завъртя ключа за стартера. Моторът на жигулито мъчително и жално изръмжа, но не се запали. Шофьорът повтори опита си, но без резултат.

— Умряла работа, стартерът не става — злорадо отбеляза колегата му.

Джипът излезе на булеварда и се понесе към улица „Сушчовски вал“. По-възрастният оперативен работник яростно стовари юмрук върху волана:

— Мамка ти! — изруга с пресипнал глас. — Сега я втасахме…

 

 

Саша се зае с документацията в офиса си. Още нищо не беше решил, но нещо му подсказваше, че трябва да сложи ред в нещата.

Преглеждаше книжата, унищожаваше онези, които смяташе за излишни, пресмяташе кои операции на фонда трябва веднага да прикрие и какви средства трябва да приведе в секретните си сметки още утре. Не си даваше ясна сметка, но практически подготвяше почвата така, че за един ден да може да закрие повечето от проектите на фонда.

На вратата на кабинета се почука и Шмит влезе вътре. Държеше в ръцете си няколко нови вестника. Заедно с него в кабинета надникна и секретарката.

— Зает ли си? — попита Шмит.

— Зает съм. Влизай… — кимна му Белов и погледна към новата секретарка, която беше сменила съсипаната от мъка Люда. — Какво има, Вера?

— Александър Николаевич, там има журналисти… — виновно разпери ръце тя.

— Вече казах, няма да давам никакви интервюта. Върви си — отпрати я той.

Секретарката покорно затвори вратата зад себе си. Саша погледна в очакване Шмит. Той се приближи до него с вестниците под мишница.

— Вестникарите са полудели — започна да прехвърля вестниците той и да чете заглавията им. — „Демокрацията е в опасност“… „Нощта на дългите ножове“… „Войната на кандидатите“…

— А има ли нещо конкретно? — сухо попита Белов.

— Май, че няма — завъртя бръснатата си глава Шмит.

— Остави ги, после ще ги прегледам. — Саша премести купчината вестници в края на бюрото и нетърпеливо попита: — А нещо за Макс?

— Освен нашите половината град го търси. Засега от него няма ни вест, ни кост. Някои хора смятат, че са очистили и него.

— Търси — погледна го мрачно Белов. — Видях колата му. Някой трябва да е бил в нея, нали така?

Шмит се поколеба, седна срещу Саша и се почеса по главата, обзет от очевидно затруднение.

— Саша, има още нещо… — промърмори. — Днес се видях с Големия Миша, Тариел, Мрачния и Елмаза. Те искат да се срещнат с теб, но малко се притесняват от цялата тази дандания. Сега покрай нас има толкова много ченгета…

Белов го изгледа мрачно:

— Какво искат?

— Ами, накратко, браточките осъждат онези, които са организирали касапницата и обещават да ни помогнат да намерим гадовете… — мънкаше Шмит.

— Попитах какво искат — повтори вече ядосано Белов.

Шмит въздъхна.

— Ами, казано с две думи, хората те молят да не отвръщаш на удара… И без това на всички сега им е трудно, а пък ако ние отвърнем, властите ще озвереят и ще настане такъв кошмар, че не можем се измъкна от него. И освен това ме помолиха да ти предам цялото им уважение, защото сега ти не си просто Саша Белия, а първият човек от всички браточки в Думата и на теб…

— Шмит! — прекъсна го той и поклати глава.

— Саша, само ти предавам какво ми казаха.

— А пък аз само ти обяснявам — едва сдържайки се, продължи Саша. — Виждаш ли онези неща?

На бюрото пред него имаше пясъчен часовник, черни очила, връзка ключове с масивен ключодържател, запалка…

— Това са вещи на моите приятели… — въздъхна Саша. — Космос… С него сме заедно от петгодишна възраст. Витя… Валера… А сега моите приятели ги няма… Разбираш ли? Няма ги…

Той стана и нервно закрачи из кабинета. Задушаваше се от злоба и най-сетне не издържа, и даде воля на чувствата си. Впи в нещастния Шмит изпълнен с омраза поглед и изкрещя:

— Мръсникът ги закла като животни! А ти ще ми говориш да не отвръщам на удара? Аз по природа не съм толстоист, мамка им мръсна! Ще ги размажа!

Гласът му секна. Саша се извърна към прозореца и шумно въздъхна. Пое си дъх и се овладя. Шмит също мълчеше, сграбчил сведената си глава с ръце, и бавно се полюляваше насам-натам. Белов прекъсна тягостното мълчание. Сякаш за да се извини за невъздържаността си, той сложи ръка на рамото на Шмит и тихо рече:

— Както и да е. Ако видиш някой от онези хора, кажи им, че си ми предал всичко и че аз съм го приел за сведение. По-късно сам ще се обадя на Тариел. Сега върви и ме почакай малко, скоро ще тръгнем.

Разстроеният Шмит послушно стана и излезе от кабинета.

 

 

Горе-долу по същото време двамата злополучни оперативни работници от службата за наблюдение се отчитаха в кабинета на подполковник Веденски.

— Игор Леонидович, извинете ни, но ги изгубихме — с виновен вид говореше по-възрастният. — И с камерата не можахме да ги заснемем. Падна й батерията…

Веденски, който с последни сили сдържаше яростта си, крачеше из кабинета.

— И стартерът на колата не става за нищо — подхвана другият. — Вече сто пъти съм го казвал, ама на никого не му пука…

— Момчета, вие бъркате нещата основно — скръцна със зъби и поклати глава Веденски. — Кое е най-важното при външно наблюдение? Специалните разузнавателни средства, така ли? Не е така. Най-важното е да предвидиш поведението на обекта. А погледнато по-мащабно, ние този Белов го бяхме предвидили не за пет минути, а за години напред, докато той не додрапа до паритета си.

В отговор се чуваше само съсредоточеното сумтене на издънилите се оперативни работници. Игор Леонидович ги погледна и махна с ръка:

— Както и да е, да вървим нататък. Ще смятаме, че това повече няма да се повтори. Кой беше там?

— Големия Миша, а другите двама не ги познавам — доложи по-възрастният. — Всички заедно тръгнаха към „Марина горичка“.

— Шмит кога се върна да вземе колата си?

— След два часа и половина. Същите хора го докараха.

Веденски замислено почеса наболата в края на деня четина по лицето си.

— Май, че Белов го е закършил, нали?

— Защо да го е закършил? — предпазливо попита по-младият оперативен работник.

— Ще му светят маслото — машинално отвърна Веденски и записа нещо в бележника си. — Свободни сте.

Щом остана сам, той натисна едно копче на интеркома.

— Кажете, Игор Леонидович — отвърна му мъжки глас.

— Воскобойников и Змиенко да дойдат при мен — разпореди се Веденски.

След няколко минути в кабинета влязоха двама сериозни и съсредоточени младежи, които дори от пръв поглед видимо се различаваха от предишните мърльовци. Без да им предлага да седнат, Веденски им кимна и стана.

— Вашата цел е тихо, кротко, но сигурно да проучите обектите в противниковия лагер — постави им той задачата, — да отработите цялата ситуация около Белов. Кой, какво, кога, защо. И още нещо. Проверете дали пътищата на Каверин и Макс Карелски не са се пресичали някога… Макар че — не. С това ще се заема аз. Това е, има ли въпроси?

Въпроси нямаше.