Александър Белов
Последен изстрел (29)

29.

За огромна изненада на Оля те се отправиха право към нейната вила. По пътя Саша започна да си спомня как през осемдесет и девета година бягаше от милицията. Когато стигнаха срещу къщата на Оля, тъкмо беше стигнал до момента, в който Космос го доведе за пръв път в това вилно селище.

— Тогава бях толкова изплашен, направо кошмар! — възбудено размахваше ръце Саша, докато слизаше от колата. — Тичам, а през онези идиотски черни очила нищо не се вижда. А пък Космос крещи: „Хайде, по-бързо!“

— Тихо, ще събудиш баба! — изшътка му Олга през смях.

— Няма, няма, тя отдавна спи! Ела тук! — протегна ръка към жена си той.

— Белов, какво си намислил? — смееше се Оля.

— Нали ти казах, че имам една изненада!

— Каква изненада, Саша, какво правиш?

Той я прегърна и й посочи към тъмната вила срещу нейната къща.

— Тогава аз бях ей там, на втория етаж, оттук не се вижда…

— У Цареви ли?

— Ами, да. — Саша обърна жена си на другата страна. — А ти свиреше на цигулката до онзи прозорец.

— Аз живеех там, Саша… — засмя се тя.

— Да, де, ама аз не го знаех… Гледах, гледах и започнах да звъня по телефона. Обаче непрекъснато се обаждаше баба ти Елизавета. Чудех се какво да направя. Тогава слязох долу, хвърлих камъче по вратата ви и хукнах нагоре да се обадя по телефона. Тя излезе навън да види какво става и ти вдигна слушалката.

— Виж го ти него, какъв хитрец бил!

— Аха, това беше нещо като военна тактика — съгласи се Белов. — Е, с теб си поговорихме, но вече не помня за какво. А след това ти дръпна пердето — хоп! — и светлината угасна… Гледам и какво да видя — ти си започнала да се събличаш…

— Какви си ги измисляш! Изобщо не съм се събличала!

— Ти ще ми кажеш какво си правила! — засмя се Саша. — Нали знаеш, че през пердето се вижда това-онова… О-о-о! — Хвана се за главата. — Тогава само дето не полудях! Почти цяла нощ не можах да заспя и лъсках бастуна. Добре, че бях свикнал да го правя в казармата.

— Да, а след това при вас дойдоха онези момичета! — присви очи Оля.

— Боже мой, ами че ти избяга от мен! Сама си си виновна.

Изведнъж той прескочи ниската оградка на вилата на Цареви и отвори портичката от вътрешната страна.

— Саша, какво си намислил?! — възкликна Оля.

Той протегна ръка към жена си:

— Хайде, ела тук…

— Защо?

— Хайде, хайде. Аз отговарям.

— Ами, ако там има куче? — смеейки се, завъртя глава тя.

— Абе, няма никакво куче! Там няма никого — смееше се и въртеше глава и Саша.

На Олга й се виеше свят: не знаеше дали от опияняващия пролетен въздух, или от близостта на любимия й. Без да осъзнава напълно какво върши, тя прекрачи оградата.

През тъмния двор към площадката пред входната врата на вилата се прокраднаха две сенки. Саша извади сгъваем нож, чието острие проблесна, и се наведе над ключалката.

— Белов, страх ме е — нервно се кискаше и шептеше зад гърба му Оля. — Ще ни арестуват и това ще ни е за цял живот. Само си представи ситуацията — кандидат за депутат и жена му заловени да влизат с взлом в чужда вила! Как ти звучи?

— Много важно! — отвърна той, докато се занимаваше с бравата. — На депутатите им се случват и по-страшни неща.

В този момент нещо изщрака и вратата се отвори. Саша хвана жена си за ръката и двамата влязоха в къщата.

Без да включва осветлението, той се обърна към стълбата. Двамата предпазливо се качиха горе, хванати за ръка, и влязоха в обляната от лунна светлина стая на втория етаж — същата, в която някога живееше Саша. Нищо не се бе променило. Същото бюро, същата библиотека и същият стар, скърцащ диван. А до прозореца върху трикракия статив стоеше масивният далекоглед.

— Виж ти, мама му стара, няма никаква промяна — изненада се Саша. — Представяш ли си, Оля — ни-що!

— Наистина ли? — загадъчно и малко палаво се усмихна тя. — Я си помисли…

Той се обърна към жена си и веднага се досети какво имаше предвид тя.

И наистина, тогава, преди почти десет години, непознатата цигуларка беше там — в отсрещната къща. А сега тя вече му бе жена и стоеше до него. Саша замълча за миг, пристъпи към Оля и я привлече към себе си.

— Не мога да живея без теб… — с въздишка прошепна той.

Бавно наведе глава към лицето й и внимателно докосна с устни ъгълчето на устата й.

— Сашка… — радостно прошепна тя и обви с ръце врата му.

И в този миг Саша покри устните й с дълга и пареща целувка. Тя му отвърна с такава готовност и такава страст, че го побиха тръпки. Поведе Оля към дивана, докато тя се опитваше да съблече палтото си. Откъснаха се за миг един от друг, но само за да се отърват от дрехите си, сетне отново се сляха и се свлякоха на дивана.

Самотната априлска луна, която случайно надникна през прозореца на старата вила, освети две голи преплетени тела, а през безмилостното скърцане на стария диван се чу възторженият сладостен стон на щастливата жена:

— Май-й-йчице…