Александър Белов
Последен изстрел (7)

7.

Двамата Александровци — Белов и Киншаков, се разхождаха по пътечката сред зимната гора. Пред тях бавно ситняха три огромни мастифа.

— Представи си, Саша, веднъж реших да си разкрася колата — разказваше Белов. — И помолих един художник да ми нарисува бикове по нея, а пък той, глупакът, толкова се престара, че ми изобрази цяла корида…

— Значи, сега ти се движиш с бикове, така ли? — подсмихна се Киншаков.

— Самият аз съм бик, Саня…

Помълчаха известно време. Снегът скърцаше под краката им и това беше единственият звук, който нарушаваше пълната тишина на безмълвната февруарска гора.

— Как е Валера? — попита Киншаков.

— Още е зле — навъси се Белов. — Събрах най-добрите специалисти, но нищо не помага…

— А Тамара?

— Притеснява се… Ние я успокояваме, доколкото можем, но… Все едно, няма никакъв смисъл.

— Да-а-а… — замислено проточи Киншаков.

Белов запали цигара и изпусна гъста струя дим.

— Саня, а на теб защо са ти онези негативи?

— Ще монтираме една лента или ще направим филм — обясни Киншаков. — За Валера Филатов, за човека и каскадьора. Можем да вземем кадри от всички филми, в които се е снимал. За десет години доста материал се е насъбрал. И е хубав.

Идеята хареса на Белов. Той кимна и веднага предложи:

— Тогава аз ще поръчам песен. Докато направим всичко и — току-виж — той се оправил. Ще му стане приятно — сведе глава и се вглъби в себе си.

Киншаков му хвърли един поглед и поклати глава:

— Ти като че ли изпитваш някакво чувство за вина…

— Изпитвам — съгласи се той. — Общо взето, това се случи заради мен. Мъчно ми е за Валера.

Белия никога и пред никого не беше казвал това, но той отдавна беше сигурен, че неговата вина беше не само и не чак дотам в историята му с Ана. Корените на тази вина бяха много по-дълбоки. Работата беше там, че Фил никога не би се свързал с престъпния свят, ако самият той не бе влязъл в него. Валера от дете вярваше на Саша като на себе си, винаги и навсякъде беше до него и стана „браточка“ изключително и само защото той беше постъпил така.

— Още през деветдесет и първа те предупредих. Ти сам си избра всичко това.

— Нищо не съм си избирал — смръщи се с досада Белов. — Явно просто късметът ми е бил такъв.

Той се обърна към джипа, спрян наблизо, и махна с ръка.

— Саша, какви ги дрънкаш? — поклати глава Киншаков. — Ама, че приказки! „Късметът“… Ето на, в момента ние с теб уж се разхождаме из гората, но крачим по пътечката. Кучетата също тичат по пътечката… А ти се луташ из гората и говориш за някакъв си късмет. С две думи, Саша, ти не си дете, излез на правия път…

Джипът на Белов спря на две крачки от тях. Саша също спря и подаде ръка на приятеля си:

— Всичко хубаво, Саня…

— Обаждай ми се, дръж ме в течение — помоли го Александър. — Може да се наложи да помогна с нещо… Нали така?

— Точно така. Е, бъди жив и здрав.

Белов се качи в джипа и той потегли.

Киншаков помаха с ръка след него и подсвирна на кучетата.