Александър Белов
Последен изстрел (51)

51.

Киншаков излезе от портала на „Мосфилм“ и зави надясно. След около триста метра той спря. Към колата му бързо се приближи един младеж с яке и бейзболна шапка на главата, нахлупена ниско над очите му. Това беше Белов.

— Здрасти — изрече и седна до Киншаков.

— Здрасти — кимна му той и потегли.

— Благодаря ти, Саша — обърна се към шофьора Белов. — Благодаря и на Слава, и на момчетата, трикът беше страхотен.

— А ти успя ли да го видиш?

— Видях го, аз стоях отзад в съпровождащата кола.

— И забележи — в един дубъл — леко се усмихна Киншаков. — Валерка Филатов, царство му небесно, мечтаеше да участва в такава каскада. Тъй че можеш да смяташ, че това ти е подарък от него. Впрочем, ако се поровят както трябва, могат да се досетят…

— Че кой се интересува вече от това! — намръщи се Саша.

— И къде ще отидеш сега, в нелегалност ли ще излезеш? — погледна го накриво каскадьорът.

— Ами, аз не съществувам — рече Саша, гледайки мрачно право пред себе си. — Аз съм мъртвец.

След тези думи и двамата замълчаха. Саша помоли Киншаков да го остави до университета.

— Да те изчакам ли? — попита каскадьорът.

— Не, Саша — поклати глава той. — Ще продължа сам. Сбогом.

— Сбогом — протегна му ръка Александър. — Ако срещнеш трудности… Абе, общо взето, нали ме разбра?

Саша кимна, изскочи от колата и бързо се скри зад дърветата.

В това време Оля и Ваня се регистрираха на летище „Шереметиево“ за полета по направление Москва-Ню Йорк. Олга, която носеше на главата си нелепа черна перука и беше гримирана прекалено силно, нервничеше. Но не заради фалшивите документи. Това не й беше за пръв път. Тя се притесняваше за Саша.

Той нареди да отидат на летището по-рано и колкото се може по-бързо да минат през паспортната проверка, за да избегнат възможни изненади. А самият Саша обеща да дойде в последния момент. Сърцето й се свиваше, защото тя не знаеше къде е той сега и какво става с него.

Регистрацията премина без проблеми. Олга и Ваня прекрачиха условната граница на отечеството си, настаниха се в залата и зачакаха Саша…

През тази тиха топла майска вечер на панорамата на Воробьовските хълмове беше многолюдно. Но Белов не забелязваше веселата тълпа. Той бе заобиколен от всички страни от хора и в същото време беше сам. Сам-самичък.

В паметта му ярко и отчетливо изплува онова ранно утро на далечната осемдесет и девета година. Космос, Фил, Пчелата. Тогава те бяха заедно. Той си спомни клетвата, която си дадоха един пред друг тук, на Воробьовските хълмове, и неволно започна да повтаря свещените думи:

— Кълна се… че никога… че никога няма да оставя в беда… никого от вас… — шепнеше Саша. — Кълна се във всичко, което ми е останало…

Сложи ръце върху хладния гранит на парапета. Гледаше към величествената панорама на древната столица, но виждаше единствено безкрайно скъпите лица на своите приятели. В насълзените му очи беше застинала вечна мъка и болка.

— Кълна се, че няма да съжалявам за това, че бях ваш приятел… — прошепна. — И никога няма да ви забравя, братлета!

Постоя малко, сетне свали часовника от китката си и с едно рязко движение го счупи в парапета. После замахна и го запрати далече по склона.