Александър Белов
Последен изстрел (14)

14.

Те се настаниха край бюрото на Никитин в тясната милиционерска будка. Всички документи на участъковия бяха натъпкани по чекмеджетата, а на тяхно място се разположи почти целият асортимент на селското магазинче.

— Е, хайде, за нашата среща! — вдигна чаша Белов, който бе заел стола на домакина.

Те се чукнаха и пресушиха чашите. Лейтенантът посегна към тенекиената кутия, опитвайки се да набучи с вилица една маслина.

— Защо се мъчиш така! — добродушно изсумтя Белов. — Вземи я с пръсти!

Никитин покорно остави вилицата и взе маслината с ръка.

— Слушай, а ти защо си само лейтенант? — попита го Саша. — Началството не те ли харесва?

— Абе, след онзи случай с вас ме изхвърлиха от органите на реда… — малко смутено се усмихна милиционерът. — Четири месеца бях без работа, карах само на хляб и вода.

— Мамка ми! А тогава защо отказа да вземеш парите, чудако?! — изненада се Белов. — Нали при теб дойде един човек да ти донесе пари?

Никитин извади още една маслина от тенекиената кутия и махна с ръка.

— Е, отказах и толкова… Какъв смисъл има да го обсъждаме сега?

— Не, ама наистина — възрази Белов. — Можеше да ни потърсиш, ние щяхме да ти помогнем, дяволите да го вземат…

Телефонът на бюрото иззвъня и Саша механично вдигна слушалката:

— Да… Никитин ли? Това ти ли си? — попита той, закривайки слушалката с ръка. — Няма го, потърсете го утре! — отсече и затръшна слушалката.

— И тогава аз се опитах да завъртя търговия — продължи разказа си лейтенантът. — Мотах се из Полша и Турция, продавах кожени якета. Не беше зле, дори се ожених… почти. А после ме обраха, строшиха ми главата и половин година лежах в болница. Когато ме изписаха, в държавата вече бяха настанали други времена, пък то май и държава нямаше вече. Опитах се да подхвана някакъв бизнес и така се закопах, мамка му, че оле мале! Всичко ми взеха за дългове — апартамента, колата. Явно не ставам за бизнесмен… Естествено, жена ми ме напусна…

— Е, това от само себе си се подразбира — съгласи се Саша и вдигна чашата си.

Те изпиха по още едно и замезиха.

— После се бих в Сърбия — продължи спомените си Никитин.

— Сериозно ли говориш! А на чия страна?

— На нашата — простичко отвърна лейтенантът. — А след Сърбия една московска клечка — мой другар от армията, ми помогна да се върна в милицията. Първо бях в Москва, а после написах молба да ме върнат на старото място. Че какво пък, тук е спокойно…

„Ама, че го е очукал животът…“ — помисли си Саша.

Почувства се зле от разказа на лейтенанта, защото самият той имаше пръст в съдбата му. Саша извади една цигара, като се опитваше да не гледа към Никитин, и започна да се потупва по джобовете, търсейки запалка. Изведнъж лейтенантът измъкна пистолета си и го тикна право в лицето на Белов.

— Никога не насочвай оръжие срещу човек! — хладнокръвно отмести настрани ръката му Саша.

— Ама, това е запалка! — засмя се Никитин. Той натисна спусъчето и от дулото изскочи миниатюрното езиче на пламъчето. — Взех го от едни пубери, виждаш ли с какво си играят децата?…

На вратата се появи Макс.

— Саша, извинявай. Момчетата от Подол се обадиха да докладват… — Погледна напрегнато към милиционера, но Белов едва забележимо му кимна в знак на това, че спокойно може да говори пред него. — Намерили са онзи шибан банкер. Да им изпратя ли мерцедеса, та да могат да се измъкнат оттам?

— Изпрати им го…

— Прилича на Глигана — посочи с пръст една от снимките на „Почетната дъска“ Макс, докато крачеше към вратата.

— Ами, че това е той, Макс! — подсмихна се подире му Саша.

— А какъв е този банкер? — полюбопитства лейтенантът.

— Няма значение… — смръщи се Саша и вдигна чашата си. — Хайде, за теб!

Както би могло да се предположи, след около два часа веселбата беше в разгара си. Отнякъде се появи китара и Саша, който бе нахлупил милиционерска ушанка на главата си и се бе излегнал в креслото, започна да блъска по струните.

Покрай пътя гъсти дебри,

пълни с кикимори,

а накрая пък ни дебне

сух дръвник с топори!

Той се дереше с цяло гърло.

— Ех, раз, и още раз, и още много, много раз! — напъваше се срещу него и пийналият Никитин. — Саша! Я дай онази! — извика. — „Къде е мойта младост? На «Голяма каретна»!“

Белов завъртя глава през смях и замаха към лейтенанта с две ръце:

— Не, не, не, само не тази! Я по-добре да изпеем тая:

Де да можех днес да превъртя

като филм живота си отминал,

ти отново да си весела мома —

чиста като пролетна градина.

Никитин веднага подхвана песента, сграбчи в едната си ръка пистолета-запалка като естрадна звезда, а в другата — служебния си „Макаров“, и започна да потропва насред стаята.

В кабинета влезе Макс. Той седна до масата и започна да вади от една обемиста чанта нови бутилки и консерви. Саша остави китарата, наля водка в една чаша и я подаде на охранителя.

— Макс, ще пийнеш ли?

— Саша, нали знаеш, че не пия.

— Виждаш ли, Витя, каква охрана имам! — възкликна Белов. — Не пият, не пушат, разбра ли?! Е, Макс, какво ново?

— Момчетата се обадиха да докладват, че с банкера всичко е наред — доложи делово той. — И Виктор Петрович звъня три пъти… Саша, на него поне какво да кажа?

Белов се намръщи:

— Ох, кажи му, че ме няма, отишъл съм на Луната. Това е, днес празнувам Деня на граничаря! — чукна се той с Никитин и изпразни чашата.

— Саша, Денят на граничаря е през лятото… — възрази охранителят.

Саша завъртя глава и примирено разпери ръце:

— Е, какво можем да направим?! Тази година лятото е много гадно, Макс!

— Да, обади се и онова момче, режисьорът от „Мосфилм“ — сети се Макс.

— Какво иска?

— Пари за някакъв филм, какво друго може да иска?

— Ще му дадем, какъв е проблемът? — кимна Саша. — На творците трябва да се помага… Това ли е всичко?

— Аха… Добре, аз съм в колата. — Охранителят стана и огледа опушената стая. — Да ви отворя ли прозореца?

— Не, и така можем да се задушим — ухили се Белов.

Макс излезе. Саша замислено се загледа във вратата. Помълча, размишлявайки мрачно за нещо, после се обърна към пияния до козирката Никитин:

— Лейтенанте, спомняш ли си Валери Филатов? Би трябвало да го помниш. А?! Боксьорът, актьорът, каскадьорът… Снимал се е в много филми?!

— Н-н-не… — бавно поклати глава Никитин. — Защо питаш?

— Просто така… — сви рамене Саша. — Разбираш ли, всичко би могло да бъде съвсем другояче, лейтенанте! Можеше да има и световен ринг, и вулкани, а пък стана… Стана така, както стана. Обидно ми е…

— Е, не можеш да върнеш времето назад… — тъжно промърмори милиционерът.

Белов отново взе китарата и запя много тихо:

Не тъгувам, не зова, не страдам.

Всичко отминава в този свят,

чезне като вишнев цвят опадал,

а аз…

Изведнъж гласът му затрепери и секна, той млъкна и сведе глава.

— Саня, половината ни живот вече е минал… Половината ни живот… — едва чуто промълви Никитин.

— Извинявай, братко… Аз… — подсмръкна Саша и подаде ръка на лейтенанта. — Излиза, че заради мен животът ти е тръгнал с главата надолу. Прости ми, братко, прости ми…

— Ама, аз не ти се сърдя, Саня… — отвърна му със силно ръкостискане Никитин. — Какви ги дрънкаш, всичко е наред с живота ми…

— Край! По всяко време! — с пиянска разпаленост му обеща Белов. — Ще ти оставя мобифона си, за да ми се обаждаш… По всяко време! Всичко ще направя за теб! Ще дойда и ще откъснем главата на всеки, който те закачи! Вярваш ли ми?

Никитин кимна и най-неочаквано лукаво се усмихна:

— Саня, а пък аз имам изненада за теб…

— Наистина ли? Покажи ми я!

Милиционерът стана и отиде в междинната стаичка. След малко се върна с някакъв смачкан лист в ръка. Разстла го пред Белов с тържествуваща усмивка.

— Познаваш ли го, а?

Саша се вгледа и ахна, защото това беше една листовка от серията „Милицията издирва“ с неговия портрет. Същата онази от осемдесет и девета година.

— Майчице! — възкликна той и се ухили. — Ама, че мутра! Мамка му-у-у… Витя, подари ми я.

— Не-е-е… — Поклати глава изключително доволният Никитин. — Не мога, тя ми е спомен!

— Тогава ми я дай за малко, ще си направя ксерокопие и ще ти я върна.

— Тук има ксерокс… — Лейтенантът се върна в междинната стаичка. — Ей сега…

— Направи повечко. — Тръгна подире му Саша. — Пет бройки… Или шест…

Той влезе в стаичката, където се намираше ксероксът, и се закова на място. Точно срещу входа висеше предизборен плакат. На фона на някакъв строеж се виждаше един мъж с бяла строителна каска на главата. Усмихнатото му лице беше досущ същото като това на загиналия в Чечения оперативен работник Володя. На всичкото отгоре, сякаш нарочно и с цел да разсее всички съмнения на Белов, върху плаката с едри печатни букви беше написано:

Той е бил на фронта. Сега е строител. Гласувайте за КАВЕРИН!

— Колко екземпляра искаш? — Никитин се обърна към Саша и забеляза израза на лицето му. — Какво ти става?

— За пръв път в живота си виждам призрак — промърмори той стъписан.

Лейтенантът проследи погледа му и се обърна към плаката.

— Какво, познаваш ли го? — попита.

— Трудно е да се каже… А за какво ще се гласува?

— Има допълнителни избори за Думата, провеждат се в нашия окръг. Че какво толкова? Той е достоен мъж, има сериозна биография — сви рамене Никитин. — Работил е в милицията, после е бил в Чечения, ранили са го, попаднал е в плен, после — в болница… Колко екземпляра каза, че искаш?

Без да откъсва очи от плаката, Белия поклати глава:

— Николко.