Александър Белов
Последен изстрел (32)

32.

Вадим смяташе, че има всички основания да бъде доволен. Спектакълът с погрома в печатницата беше разигран като по ноти, а ударът, който нанесоха на Белов по време на пресконференцията, беше ефектен и мощен. Затова сега „цивилният имиджмейкър“ смяташе, че съпротивата на основния конкурент вече може да се смята за сломена. Жокерът в лицето на Артур Лапшин изигра своята роля, тъй като наличието на жив свидетел за бандитското минало на Белов вероятно щеше да го накара подвие опашка и да потисне част от наглите си амбиции. И дори — какво ли не се случва в живота! — да се откаже от предизборната надпревара!

Вадим смяташе, че се е справил със задачата си блестящо. Ето защо си позволи да поднесе доклада на прекия си началник подполковник Веденски, седнал удобно и непринудено в креслото насреща му. Всъщност неговото съобщение не приличаше кой знае колко на доклад, а по-скоро много повече напомняше за обичаен професионален разговор между двама колеги.

— Така че, другарю подполковник, всичко върви като по ноти — завърши разказа си Вадим. — Мисля, че той няма да дръзне да участва в публични дебати.

Игор Леонидович очевидно не споделяше увереността на своя подчинен, защото познаваше и кътните зъби на Белов.

— Ще дръзне, можеш да не се съмняваш в това — мрачно му възрази той. — За него това е последен шанс.

Дръпна чекмеджето на бюрото си и извади оттам една видеокасета. Повъртя я замислено в ръцете си и я подаде на Вадим.

— Виж, това би трябвало да го възпре…

— Какво е това?

— Мъпет шоу… — изсумтя подполковникът. — Постарай се да организираш излъчването му. Още днес…

През този ден семейство Белови се забавляваше. Първо направиха толкова дълго отлаганото си посещение в зоологическата градина, после отидоха на дневно представление в детския театър и накрая седнаха в една сладкарница. Малкото приземно етажче на пустата пресечка близо до улица „Лубянка“ се оказа толкова уютно, че останаха там до късно. Ваня вече започна да се прозява и да клюма, а родителите му, сплели ръце и притиснати един до друг, все си шепнеха някакви работи за големи…

Когато най-сетне се качиха в колата, Саша предложи да останат да спят в апартамента им в града, но Оля категорично отказа. Кой знае защо тя никога не бе обичала тази многоетажна сграда на улица „Крилатска“ и смяташе, че техният истински дом е извънградската им вила.

Те се добраха дотам едва към полунощ. Саша отключи вратата, прекрачи прага и застина. В празната къща работеше телевизор!

— Макс! — тихо повика той охранителя си.

Макс малко безцеремонно отблъсна шефа си и с насочен напред пистолет влезе пръв в къщата. Оля понечи да го последва, но Саша я възпря, като я хвана за раменете. Едва тогава тя долови звуците. Оля притисна сина си до себе си и прошепна:

— Какво е това?

Белов не отговори. Той сякаш се бе вкаменил и старателно се вслушваше във всеки звук в къщата. В това време Макс огледа първия етаж.

— Тук е чисто, отивам горе… — кимна той на Саша и тръгна по стълбите.

— Постойте малко тук. — Белов показа на жена си дивана до входа и предпазливо тръгна към телевизора.

В хола работеше не само телевизорът, но и видеото, което възпроизвеждаше един запис на екрана на телевизора. Кадрите бяха с дата юни деветдесет и първа година. На тях младите и засмени Саша, Фил и Пчелата сменяха номерата на някаква лимузина. На Белов му бяха достатъчни няколко секунди, за да разбере, че гледа запис на оперативни снимки, направени от специалните служби. Кадрите се смениха, сега на екрана бяха Белов, Космос и Пчелата, застанали пред нечий офис. Белов показваше на приятелите си някаква картонена кутия и отново всички се смееха. А в ъгъла на екрана бяха изписани цифрите — 23.09.92. Кадърът отново се смени — това беше запис на някакъв побой. Белов успя да разпознае Фил и Космос, но в този момент чу зад себе си стъпките на жена си и веднага спря видеото.

— Саша, страх ме е — призна си тя.

Той се озърна. Пребледнялата Олга зиморничаво бе обгърнала с ръце раменете си и стоеше на прага на хола. Зад нея на дивана в антрето спеше Ваня.

Саша понечи да й каже нещо, за да я успокои, но в същия миг се разнесе резкият звън на телефона. Олга подскочи. Белов хвърли бегъл поглед към часовника си и вдигна слушалката.

— Да!

— Добър вечер — чу спокоен и леко ироничен мъжки глас. Веднага го позна — беше Веденски. — Е, как е, видяхте ли го?

— Операторът е пълен бездарник — студено и някак равнодушно му отвърна Белов. — Няма нито един едър план. А композицията на кадрите е направо ужасна.

Игор Леонидович изсумтя и рязко смени тона си:

— Вижте какво, Александър Николаевич, обаждам ви се в нарушение на всички правила. Повярвайте ми, че аз не ви мисля злото, но вие сте твърде опасна личност дори за нашата Дума. Оттеглете се и ние ще запазим нашите отношения с вас.

Саша мълчеше. Веденски кротко и тихо въздъхна:

— Нещата стоят по следния начин — ако вие се явите на телевизионните дебати, записът ще бъде пуснат в ефир. Сам решавайте как да постъпите.

В слушалката се разнесоха късите сигнали на прекъснатата връзка. Саша намигна на уплашената Оля и я погали по рамото.

— Всичко е наред, Оля, какво ти става?

Макс слезе отгоре. Прибра пистолета под мишницата си и съобщи:

— Навсякъде е чисто…

Белов го отведе настрана и тихо се разпореди:

— Макс, обади се на Шмит, нека да изпрати тук хора, петима души ще свършат работа. И намери Пчелата и Космос. Нека да отидат в офиса, аз скоро ще бъда там.

Тонът му не оставяше никакви съмнения, че нещата са сериозни. Макс съсредоточено кимна и пое към изхода. Белов се обърна към жена си.

— Саша, какво ще правим? — смутено го попита тя.

— Това са глупости, Оля, ще се оправим… — уверено и спокойно й отвърна той.

Въпреки късния час записите на Федералната служба за безопасност предизвикаха интерес у Космос и Пчелата. Те изгледаха касетата отначало докрай и слава Богу, че записът продължаваше не повече от четвърт час. Всички епизоди бяха кратки, но за сметка на това обхващаха огромен период от време — близо осем години! Нито Космос, нито Пчелата бяха в състояние дори да предположат, че тяхната дейност е била толкова дълго и старателно фиксирана от „държавното око“ на специалните служби. Честно казано, по тази точка имаше върху какво да се помисли.

Когато записът свърши и по екрана затрептяха линии, Космос изключи телевизора и стана от дивана.

— Да, Космос Юриевич, предчувствията не те излъгаха… — загрижено промърмори той и се почеса по врата.

Пчелата също стана, отпи коняк от една плоска бутилка и се обърна към Белов:

— А ти какво ще кажеш, командире?

Той упорито свъси вежди.

— Според мен трябва да издрапам дотам.

— А какъв е смисълът? — поклати със съмнение глава Космос, докато се разхождаше из кабинета. — Аз мисля, че няма да те пуснат там, Саша. Ти им трябваш в сянка. Защото формално те са чисти, само ти си черната овца. Ако те пуснат в политиката и застанеш пред очите на всички, основите им ще се разклатят.

— Абе, това е ясно, само че на мен изобщо не ми пука — мрачно и решително го погледна Белов. — Аз съм готов да вървя напред докрай. Това засяга и вас, тъй че ако вие кажете „не“, аз ще спра. Тогава всичко ще си остане както сме се разбрали и ние тихо и мирно ще влезем в третото хилядолетие. Или пък ще ги накараме да ни уважават! На всяка цена ще ги накараме! Аз казах каквото имах, решавайте, братлета…

Космос седна, подпря главата си с ръце и замислено се втренчи в масата. Пчелата отпи още една глътка коняк и погледна първо към единия, а после и към другия си приятел. Лицата им имаха едно и също изражение. На него това му се стори забавно. Той също си придаде замислен вид и малко театрално сви рамене.

— Е, какво пък, Саня? Да допуснем, че ти станеш депутат… — на това място той не издържа, ухили се и започна да разсъждава: — След това ще станеш президент, ще ме направиш финансов министър, аз ще замина за Америка и там ще ме запознаят с Шарън Стоун… Е, добре, де — решително тръсна глава Пчелата, — вие вървете по дяволите, аз съм съгласен!

И тримата се засмяха, а Космос се обърна към Белов:

— Учи се, Саня. Човекът много добре знае какво иска от живота!

— А ти? — погледна го той.

Космос не отговори веднага. Отмести очи и се усмихна на някакви свои мисли… След това изведнъж се ухили мило и малко закачливо:

— Саня, искаш ли да ти разкажа една притча? За двете жаби…